ПИПЕРКОВО – ИЗВОР НА ЖИВОТА


Светлана Йорданова

ПИПЕРКОВО -

ИЗВОР НА ЖИВОТ

Русе

2008

Книгата е издадена със собствени средства.

Години наред ходих по различните държавни инстанции и институции, свързани със селото и имащи отношение към издаването на книгата, но опитите ми бяха безуспешни.

Селото наистина е със затихващи функции, благодарение на хората, които го управляват. Кметицата Сашка Павлова за два мандата не можа да намери средства за издаването на книгата, а живеещите в селото хора, не могат да разберат необходимостта от това. Получавала съм отговори от рода „То селото го няма, ти ще пишеш историята му”.

Никой не можа да разбере, че този род книги се пишат за бъдещите поколения. Дори и да го няма селото – наследниците на живелите в него хора трябва да знаят корените си. Този род разсъждения са унищожили преди години ценна информация, която беше получена от столетниците на селото и която вече няма от къде да намерим.

Корицата е дело на художника Десислав известен с псевдонима Deso Zamora

Като цяло, ръкописът е добър, чете се леко и е интересен, съдържа ценна информация и заслужава да види бял свят.

н.с. д-р Николай Ненов

рецензент

Директор на Регионален
исторически музей – Русе

ИСТОРИЯ НА СЕЛО ПИПЕРКОВО

РУСЕНСКО

Тази книга посвещавам на баща си ЙОРДАН ПАНАЙОТОВ ПАВЛОВ, който в последните дни от живота си написа: Много хора обичат обич за обич, а аз един път обичам дори вече и да не ме обичат никога. Материалната цел за мен в живота не е била никога първа цел за постигане. Аз исках да бъда полезен на обществото с цялата си душа и сърце, с цялото си човеколюбие и омраза към завистта, мошеничеството, кариеризма, егоизма, самолюбието и други подобни пороци намиращи се в съвременното човечество. Обичам те семейство над всичко мило и скъпо, но най-обичам нашата мила Родина, а после теб жено и скъпи рожби. Знам, кратък е живота земен”.

ВМЕСТО ПРЕДГОВОР

Животът на селото се е отразявал в летописна книга, която се е водела от хората в църквата.

След 9 септември 1944 г. същата е била прехвърлена в държавния архив в гр. Русе където не е запазена. През 1900 г. в селото започва да учителствува Александър Анчев Атанасов (старият даскал) със земеделско образование и той се опитал да сложи началото на летописна книга, която след пенсионирането си е взел със себе си и се загубват следите й. Опити за проучване на миналото на селото е правил и Янко Паришков Иванов, като партиен работник към Околийския комитет на БКП гр. Свищов, но основно с историята на селото се занимаваха Атанас Панайотов Дилянов, като библиотекар в читалището и баща ми, който беше негов приятел и активен читалищен деятел.

След смъртта на двамата тогавашният кмет на селото Владимир Иванов Захариев ползва техните материали и отпечатва 5 екземпляра (30 машинописни страници) от свое име. На базата на тези данни и 10 годишната ми проучвателна работа създадох тази книга.

В основата си тя е исторически достоверна, защото се опирам на научно обосновани източници, но част от нея е на базата на спомени и предания, защото не са запазени източници с точната информация. Голяма част от архивните материали през годните съзнателно или не са били унищожени.

Изказвам благодарност за съдействието, което ми оказаха на: моята майка Калина Стойчева Павлова, на братовчед ми Олег Владимиров и съпругата му Румяна Манева, на съученичката ми служител в Държавен архив Русе – Нели Георгиева, на г-жа Гинка Алексиева – от Окръжна библиотека “Любен Каравелов” – гр. Русе, на Красимир Досев – бивш кмет на селото, на Десислава Дочева и посмъртно: на баща си – Йордан Панайотов Павлов, на Атанас Дилянов и д.ф.н  Борис Павлов – преподавател в ИПУ ”Дочо Михайлов” гр.Силистра.

ИСТОРИКО – ПОЛИТИЧЕСКИ ОБЗОР НА РАЙОНА

I. ПЪРВОБИТНО – ОБЩИНЕН И

РОБОВЛАДЕЛСКИ СТРОЙ

1.    ПЪРВОБИТНА ОБЩИНА

Най-ранните сведения за населението по долното течение и устието на р. Янтра се отнасят до тракийските племена от гетския клон: уздицензи, буленси, доменси и обуленси, които Страбон и Птолемей описват като много изстрадали в културно отношение.(1) По произход те спадат към индоевропейската етническа група, но техният език се е развивал самостоятелно от групата на индоевропейските езици и се различавал съществено от всички останали.

Към края на IXв. пр.н.е., с появата на железните оръдия на труда, по този край се създали условия за трайни поселища. Металните средства за производство довели до бързото замогване на родовата аристокрация, в чиито ръце били съсредоточени не само голяма част от материалните блага,но и цялата стопанска и политическа дейност на племето. По този начин се създали условия за несъразмерно бързото обогатяване на родовата аристокрация,която заела водеща роля в целия духовен и културен живот. Така тя станала носител на най-ранната материална култура по долното течение и устието на р. Янтра.

През VI в. пр.н.е., когато скитските племена започнали да преминават река Дунав и да опустошават този край, те заварили едно по-цивилизовано население. Честите нахлувания по поречието и крайбрежието принудили местните племена постоянно да местят поселенията си и да водят чергарски живот. Несигурността, липсата на постоянни селища и непрестанното движение под натиска на нашественика ги карало да търсят закрилата на племената от вътрешността и да влизат в съюз с тях. Всичко това се отразило върху обществения живот на племето. Зародила се нова форма на управление – племенният съюз, който с цел да се противопостави на нашественика, взел изцяло политическата власт в свои ръце.

Нашествието на скитите продължило до 656г.пр.н.е., когато те напуснали този край поради водената от тях война с персите. Малко по-късно отношенията между местните племена и скитите се подобрили. Плод на това бил сключеният гетоскитски съюз през 630г.пр.н.е., насочен срещу възникналите гръцки колонии по Долния Дунав и Черно море. Този съюз продължил до 512г.пр.н.е., когато Древна Гърция и Персия предприели голяма наказателна експедиция с цел да подчинят местните племена и разгромят скитите. След експедицията тук започнало да се чувства влиянието както на Гърция, така и на нейните колонии. Животът започнал бързо да се променя. Настъпил един сравнително мирен период, през който местните племена започнали да водят отново заседнал живот и да създават много нови селища.

По това време западно от с.Новград, в съседство с възникналото още през бронзовата епоха селище в местността “Ерловия трап”, израснало ново поселение. Пак тогава се зародили селището в местността “Попиница”, североизточно от с.Беляново, което по-късно изиграло важна роля  по крайбрежието и селището западно от с. Джулюница в местността “Саамаля”.

Какви са били формата и градежът на тези селища не е известно. От намерените при оглед и разработка на терена фрагменти и други материали може да се съди само за времето на тяхното съществуване. Евтината земеделска продукция, близостта до голямата плавателна река дали възможност селищата да се развият бързо и да влязат във взаимоотношения с гръцките колонии от Долния Дунав. Фината керамика, тъканите, металните средства за производство и множеството украшения намирали добър прием сред местните племена.

С отслабването на голямото Одринско царство и бързото издигане на Македонската държава, местните племена били изправени пред нова опасност. Бързо назряла нуждата от между племенно обединение и въоръжена подкрепа. От това положение се възползувал скитският вожд Атей, който в 360 година пр.н.е.сключил съюз с всички тракийски племена северно от Балкана срещу Филип II Македонски. Но след четири години непрекъсната война македонците завладели окончателно поречието на р.Янтра и дунавското крайбрежие. Дошли тук, те започнали да прокарват широка строително-колонизаторска политика. Дунавското крайбрежие, което е удобен плацдарм за нахлуване на Балканите, трябвало да се укрепи срещу нашествие от север. Ето защо край устието на Янтра македонците създали системата от отбранителни съоръжения. Близо до с. Кривина, на мястото,където впоследствие римляните построили картела Ятрос, те издигнали първото каменно отбранително съоръжение по този край. Големите количества намерени монети от времето на Филип II и Александър Велики дават основание да се мисли, че тук е кипяла оживена търговия. Местното население, обаче, било подложено на безмилостна експлоатация. Единственият начин да се избегне от унизителния робски труд бил постъпването в армията или в  отредите за охрана на границата. Сравнително по-друго било положението на племенната аристокрация, която изцяло минала на страната на завоевателя и по този начин още повече съдействувала за пълното заробване на населението. Хитър, ловък завоевател, Александър Велики дал отначало известни привилегии на този край. С това той спечелил не само местната аристокрация, но осигурил и северната си граница. Македоно-елинистичната култура и парите, които донесли македонците, изместили натуралната размяна в търговията. Срещу изнесените на пазара добитък, вълна, кожи, мед и др., с които търгувало, населението започнало да получава пари. Това спомогнало още повече за обогатяването на племенната аристокрация и превръщането й в робовладелска върхушка. Обеднелите и обезправени жители постепенно ставали роби. След смъртта на Александър Велики (13.VI.323г.пр.н.е.) дунавското крайбрежие и поречието на р.Янтра останали под политическата зависимост на Лизимах. Липсата на здрава централна власт дало възможност на скитите да започнат отново опустошителните си набези, а от друга страна това спомогнало за създаването на силен племенен съюз на всички гето-дакийски племена западно от р. Янтра. Начело на този съюз застанал гетският вожд Дромихей, който организирал първото обединение на племената северно от Балкана. Безспорно всичко това довело до прекъсване на гръцкото влияние и изостряне на отношенията с централната власт на македонската държава. С цел да подчини племената и ликвидира гето-дакийската държава, Лизимах неколкократно предприемал експедиции на север от Балкана,но те останали безрезултатни. Ето какво ни съобщава Страбон в своите Повествования за походи: „…Накрая Лизимах сам попаднал в плен на гетите.Но вместо очакваното мъчение и смърт, те му показали своята беднота и великодушие, като му дарили свободата. Накрая те потърсили неговата закрила срещу грабежите на скитите. По-късно племената северно от р.Дунав положили основите на дакийското племенно обединение, а тези южно от р. Дунав останали под зависимостта на гръцките колонии по черноморския бряг.

Успоредно с издигането на Римската империя, по долния басейн на р. Янтра и целия Долен Дунав се утвърждавала силната гетска държава на Буребиста.В началото на I в.пр.н.е.той успял да обедини всички тракийски племена северно от Балкана и дълго да противостои на напиращите римски легиони.

Въпреки продължителните войни и чуждото влияние, на което било подложеноно, местното население не изоставило своите обичаи и нрави, свързани с неговата духовна и материална култура. Донесено тук, робството не намерило почва за развитие и изчезнало след разпадането на македонската държава. Поради отдалечеността си от големите гръцки центрове, населението на този край било повлияно значително по-малко от елинистичната култура. По-голямо влияние тя оказала върху живота на знатните племенни кръгове. Изящните и богати на багри и украшения култови предмети, както и различните вещи от  битово  естество, в повечето случаи са открити в гробовете на заможните тракийци. Това идва в подкрепа на становището, че между местната аристокрация и гръцките колонии съществували тесни взаимоотношения. Местните племена ревностно са пазили нравите и обичаите на своите праотци, потвърждение на което намираме в разкритите през 60-те години погребения. Донесените от гърците и македонците нрави и религиозни обичаи не успели да изместят местните и да станат господстващи. Те само ги допълнили и обогатили. Очебиен е фактът, че разслоението, което по него време започва сред местните племена, намира изява и в начина на погребение. Богати били погребенията на племенните аристократи и старейшини. До днес са запазени 43 надгробни могили, пръснати околовръст по високите плата край р.Янтра и изчезналите селища.Простолюдието, обаче, не е имало възможност да прави пищни погребения и да издига могили. То е изгаряло мъртвеца и заравяло праха му в глинен съд, т.е.урна. Местните гетски племена не вярвали в смъртта. Те били убедени, че умрелите отиват в царството на сенките при бог елмоксис. Негов представител на земята бил великият жрец, чиято дейност се заключавала в това да издига авторитета на божеството и да следи за целия нравствен и морален облик на племето. Много автори, описвайки гетските племена, ги представят като невъздържани и пристрастени към алкохола. Страбон съобщава, че пиянството и полигамията били нещо характерно за тях. Според проф.Я.Тодоров, който разглежда детайлно въпроса с религиозните течения и нравите на гетските племена, тези пороци са характерни за южните тракийски племена. А според големия румънски гетолог И. Първан полигамията не е била присъща на гетските племена. Отразяването на полигамията в старогръцката литература е станало под влиянието на Меандър, който често вземал гетите за главни герои на своите комедии. Местните племена са смятали смъртта като освобождаване от вериги и отиване в един друг свят, а раждането – наказание. Новороденото дете го очаквали само премеждия и нещастия, а щастието идвало след смъртта. Ето защо, новородените били посрещани със сълзи на очи, а мъртъвците изпращани с веселие и музика. Върху почвата на такива схващания за живота и смъртта се развили по-възвишени религиозни течения, каквото е вегетарианският начин на живот. Много религиозни обреди на гетите правели впечатление на гърците от Понт и колоните по Долния Дунав. Те свързвали тяхната голяма религиозност с изтънчените им нрави, а не рядко и с името на Питагор. Изхождайки от богатата гръцка митология, древните автори са се постарали да обяснят по своему и произхода на Зелмоксис. Те го приемали за човек, който бил обоготворен и живеел в непристъпен лес в царството на сенките. Голямо впечатление им правели и начинът на общуване с бога, и жертвоприношението, което се вършело с човешкото тяло. В по-късната елинистична епоха понятието за бог Зелмоксис се разширява. Той станал покровител на лова, земеделието, плодородието и изобилието. Започнали да търсят начини, подобни на гръцките, за изобразяването му като богочовек. В резултат на това се появили и първите му изображения като човек възседнал кон. Обогатено с много нови елементи под влиянието на южно тракийските племена, божеството започнало да се нарича Херос. В този район в продължение на няколко десетилетия са открити не малко оброчни тракийски плочи с характерния образ на конник. Още в началото на века тук била намерена плоча,която е описана от В. Добруски в „Материали по археология на България“. През 1953година в землището на с. Беляново, в местността „Попинца“, бяха открити други две оброчни плочи. Първата е предадена в народния музей гр.Свищов, а втората е включена в експозицията на музея в с.Новград. Тази находка дава основание да се твърди, че тук, край р.Янтра, под множеството скални тераси и пещери, е имало древно тракийско светилище, което по-късно,след приемането на християнството, станало скален манастир. Завидна височина са достигнали и художествените занаяти, чийто разцвет започва през късно елинистичната епоха. Множеството накити и фини керамични произведения, които доскоро били внасяни, започнали да се изработват и тук. Макар че не достигнали качеството и съвършенството на чуждите, те наподобявали на тях както по форма, така и по изпълнение. Множеството накити, които се откриват в пепелищата на изчезналите селища край Беляново, Джулюница и Новград хвърлят светлина върху най-ранния период на художествените занаяти по този край. Значителен е напредъкът и в областта на керамиката. Местните грънчари се стремели да усвоят похватите на чуждите майстори. Съдовете започнали да придобиват определена форма според предназначението си. Появили се, наред с внесените отвън и местни съдове с култово предназначение. Керамиката навлязла в по-съвършен етап, имащ за цел да отговори на битовите и културни нужди на населението. Рядко срещаната сива керамика(характерна за този период) тук откриваме заедно с добре изпечената червена керамика.

Въпреки че македонците донесли със себе си каменния строеж, той не бил възприет от местните племена и те дълго останали да живеят в своите землени жилища. Такова е положението и с облеклото. Тъканите които били докарвани от колониите, променили само облеклото на племенната аристокрация.

2. РОБОВЛАДЕЛСКИЯТ РИМ И НЕГОВАТА ЗА­ВО­ЕВАТЕЛНА ПОЛИТИКА.

Многократните опити на римските легиони да завладеят този край били дълго време обречени на неуспех. През I век пр.н.е. Мора Лициний Крас, римски наместник в Македония, за пръв път достигнал устието на р. Янтра, но твърде скоро бил разбит от Буребиста и го напуснал. Такава била участта и на Гней Корнелий Лентул, чиято 40 000 армия била обърната в бягство. Римският историк Тацит ни съобщава, че по време на войните племената, населяващи областта около Иструм, проявявали учудваща смелост и упоритост. А когато не постигнели нищо, те прибягвали до оръжието и силата. Биели се ожесточено, въпреки по-слабото си въоръжение, те имали винаги числено превъзходство. Едва след смъртта на Буребиста (44 г.пр.н.е.) римляните успели чрез хитрост да настроят племената едно срещу друго и да предизвикат разпадане на голямото между племенно обединение. Така местното население бързо попаднало под властта на Рим.

Още със завладяването на крайбрежието, римляните видели големите преимущества, които предлагат устието на Янтра и множеството острови по р.Дунав. Този естествен брод, по който нахлували на Балканския полуостров всички напиращи от север племена и народи,е трябвало да бъде прекъснат. Ето защо още първите години след завладяването на областта римските легиони укрепили крайбрежието и устието на Янтра по-добре в сравнение с вътрешността. В 15 год.пр.н.е.римляните организирали тук една от големите си провинции, носеща името на най-многочисленото племе „мизи“. Провинция Мизия включвала в себе си всички земи между Балкана и р.Дунав. Тук били съсредоточени и крупни въоръжени сили на империята. Наред със задължението да опазват границата, те държали в покорност заробеното местно население. Към края на 69 г.от н.е.в Нове квартирувал, до започването на войната с Дакия, VII Августовски легион. Части от неговата конница и помощни войски били струпани около устието на р.Янтра. Две години по-късно тук дошла и част от конницата на I Италийски легион. По този начин към края на I в.от н.е.военният лагер край устието станал мощен кастел  (късноантична крепост), наречен Ятрос (с. Кривина).

 

 

За пръв път кастелът Ятрус под името Latro се среща в Пвтенгеровата карта и е отбелязан между Нове и Тримонциум. От списъците на служебните лица под военното командване на дукса на крайбрежната провинция Втора Мизия и че в него е лагерувал отряд от конници-щитоносци.В  съчинението  на  Прокопий „за постройките“ (De aedificiis) четем: „С нов строеж възстанови (император Юстиниан) и пострадалите части на така наречения кастел Ятрон и на кастела Тигас“. Теофилакт Симоната, когато в съчинението си „История“ описва нападенията на аварите и славяните по време на византийския император, Маврикий (582-602г), отбелязва Ятрус като град. Най-късното споменаване на кастела, под името град Latronqi, срещаме в съчинението „Земеописание“ на неизвестен автор от Равена, написано в  началото на VIII в. И тук градът е поставен между Тримонциум и Нове.Той играел важна роля в по-нататъшната завоевателна политика на Рим.

Със започването на дългогодишната и кръвопролитна война с даките през 101г., поречието и устието на р.Янтра останали вътрешна провинция на Римската империя, която имала голямо значение за съдбата на целия Балкански полуостров. След окончателното завладяване на Дакия, започнало благоустрояването на крайбрежието. Огромната военна машина на Рим се нуждаела от удобни пътища,от жилища,складове,продоволствие и др., за чието построяване и осигуряване било ангажирано цялото местно заробено население.

В скоро време по крайбрежието закипяло напрегнато строителство. Прокаран бил дълъг път, който свързал всички крепости по брега в едно отбранително съоръжениение. Пътят идвал от Ескус и при Нове минавал по ниските хълмове. Близо до с. Вардим той слизал в низината, пресичал я и вървял успоредно на р. Дунав до Ятрос. От там продължавал по крайбрежните възвишения в източна посока, пресичал платото и достигнал до Сакидава (днешното с.Батин). Следи от този път личат ясно в средната част на голямата Вардим-Кривинска низина. При прокопаване на отводнителни канали през 1934-1935 г. Ст. Стефанов открива останки от път на няколко места, източно и северно от „Таш баир“. През 1959 г. при разработване на терена източно  от  р.Янтра също биват намерени следи от стар каменен път с посока запад-изток. Растял и се благоустроявал и Ятрос. Високи и дебели стени обграждали целия лагер. Усилено се строяли жилища и помощни сгради за войската, складове за храни и др.

В кратък срок Ятрус се превърнал в силна и важна крепост от многочислен гарнизон. По това време на мястото на сегашното село Пиперково имало късно антично селище. (На 2 км северозападно от селото, в ляво от пътя за с.Джулюница, в местността „Брестовете“. По полегатия склон на възвишението има пръснати късове от строителна и битова керамика /амфори, паници, гърнета и др./. В миналото при оран тук са били разкрити основи, изградени от камъни и спойка от хоросан;, намерени са монети от Константин Велики /305-337 г./ и от Валентиниан /364-375 г./ Рег.N3267/61. Лит.Стефанов, ст.2471 с.47 и сн.N7). В същото време във вътрешността на провинцията израснали много нови градове, свързани с победния ход на Траян в Дакия. Те бързо се издигнали и поели в свои ръце съдбините на целия край. Градът-крепост Нове станал не само седалище на I Италийски легион, но се развил като административен и търговски център.

На 42 км южно от Ятрос израснал и градът на траяновата победа Никополис ад Иструм (Никополис край Дунав). Построен по римски образец, той се превърнал във важно културно и политическо средище в процеса на романизиране на провинцията, към което потекли благата на голямата равнина. Наред с пътя от Ескус и Нове и този от Приста, към него водел и пряк път от дунавското крайбрежие. Той започвал от крепостта Ятрос. Пръв го споменава френският пътешественик Лежан в 1872 г., който проучвал останки от древен път край днешното село Ценово и гр.Бяла. В. Добрувски в своята студия „За пътищата в провинция Мизия“ изказва мнението, че пътят от Ескус и Нове е вървял през с.Овча могила, бивша Свищовска околия, сега Великотърновско. проф. Кр. Миятев в една от своите студии спирайки се на съобщителната мрежа в Мизия, не отхвърля възможността за съществуването на пряк път, който свързвал Никополис с крайбрежните крепости и най-вече с устието на р.Янтра.Той даже подхвърля идеята, че такъв път трябва да се търси по долината на р. Янтра. Публикуваните материали и нашите издирвания, че съществува най-прекият, път, свързващ Никополис ад Иструм с дунавското крайбрежие, минавал по долината на р.Янтра. Той започвал от устието на реката при Ятрос, пресичал низината в подножието на новградския рид, прехвърлял го при с. Джулюница и до първата станция Ботровското кале, южно от село Ботров, вървял по долината на Янтра. При станцията към него се присъединявал и пътят от Приста. Оттам продължавал в югозападна посока. Освен като гранична крепост на устието, Ятрос имал и немалко търговско значение. Откритите останки от пристан за кораби доказват, че той бил и убежище за флотата. Корабите се приютявали в самото устие на р. Янтра в естествено създаден лиман. Трудно е днес да се определи дали пристанът е бил военен или търговски, но като се има предвид, че устието на р.Янтра е било едно от най-уязвимите точки на крайбрежната отбрана, трудно бихме могли да си представим защитата на крепостта без военна флотилия. Особено през III в., когато оттук нахлуват голяма част от готите и костабоките. Не се изключва възможността тук да се е развила и търговска база, като най-близка до Никополис ад Иструм. Тъй като военните пристанища в мирно време се използвали и за търговски цели, тук по всяка вероятност са пристигали дългите търговски кервани и пътници от север.Всичко това спомогнало за значително по-гъстото от преди заселване на крайбрежието. Месторазположението на Ятрос позволило в скоро време той да засенчи своите съседи Сакидава и Тримамиум. Недалеч от крепостта, в местността „Ерловия трап“ и на 3км източно по пътя за Сакидава, възникнали две селища. Вдясно от пътя за Никополис, в местността „Саамаля“ израснали нови селища. Съществуващите стари тракийски села също не изчезнали, но намиращи се по-далеч от пътищата, останали в сянката на новите,които бързо се разраснали.

Поселилите се в този край римски граждани като административни или военни лица, донесли и своя начин на живот. Из богатата на природни красоти околност те построили своите вило подобни жилища, в които прекарвали свободното си време в пиршества и развлечения. (През 1965 г. при прокопаването на канал на 150 м източно от пътя Ценово-Пиперково са разкрити основите на неголяма римска сграда. Две години по-късно в местността „Зад бърдо“ трактори изорали основите на римска къща. Още през 1948 г. Ст. Стефанов в местността „Таш баир“ открива римска вила.)

Съдбата на месното население не била завидна. С цел да закрепи своята власт и асимилира по-бързо месните племена, Рим предприел тук широка колонизаторска и мисионерска дейност. Голяма роля изиграло и християнството, което римляните ревностно разпространявали. На тази нова религия, обаче, населението гледало враждебно. Към края на II в. и началото на III в. положението на заработените племена се влошило още повече. Увеличили се налозите и различните задължения в натура. Местното население трябвало да поддържа в изправност пътищата и мостовете, които често се рушили от пълноводието на реката, да ремонтира крепостните стени и да осигурява превоза на пощата. Освен това то снабдявало с продоволствие всички римски граждани и придвижващите се армии. Заселените римски граждани и освободените от армията войници от крепостите Ятрос и Сакидава получили едри късове земя. Постепенно те създали свои колонии около двете крепости, в които използвали труда на местното население, третирано като роби. Подложени на жестока експлоатация, племената набрали сили за едно общо въстание през лятото на 170 г. Повод за това дали опустошенията, които започнали да нанасят прехвърлилите се през Дунав костабоки. Много сили и средства е трябвало да съсредоточат тук римските управници, за да усмирят непрекъснато нарастващото брожение сред племената от цяла Мизия, но това не помогнало. Началото на продължителния упадък на Римската империя по долното течение и устието на р. Янтра било вече сложено.

От отслабената централна власт се възползували готските племена, които започнали да преминават Дунава и да подлагат на грабеж цялата провинция. След смъртта на Септимий Север (211г.) и след разбиването на римските легиони край Нове и прогонването на Римския наместник на Долна Мизия Гренобиян Гал през 245г., готите се почувствували господари на цялото крайбрежие. Крепостите Нове и Еусция те не могли да превземат, но за сметка на това разорили Ятрос.

Прогонването на готите от провинцията станало едва при Клавдий II (268 – 270г.), който успял да им нанесе съкрушителен удар и ги принудил да минат отвъд Дунава,но за сметка на това загубил завинаги земите на Дакия. След това дунавското крайбрежие и устието на р. Янтра отново станали граничен район с важно военностратегическо значение. С това, обаче, съдбата на населението в този край не се подобрила.Една голяма част от местните племена по време на войната била пленена и отвлечена в робство, а останалата трябвало с непосилен труд да изгражда разрушената крепост и цялата система от отбранителни съоръжения.

Не малко отражение върху живота в областта дало и пренасянето на политическия център от Рим във Византион (Цариград), което извършил в 330 г. Константин Велики (324–337 г.) .а да се заздрави отбраната на крайбрежието, била организирана нова провинция,която обхващала всички земи северно от Балкана и на изток до устието на р.Дунав. Тя била наречена Малка Скития. Неин център бил Никополис ад Иструм. Въпреки разрушенията, които му нанесли готите, той все още се запазил като епископско седалище.

През 348 г. за кратко време нахлули малоготите, които опустошили почти цялото поречие на р. Янтра. Малко по-късно, през 376 г., вестготите поискали позволение от император Валенс да се заселят в Мизия и поречието на р. Янтра, като поели обязаността да охраняват крайбрежието от нахлуването на други племена. Опустошителната им дейност, обаче, събудила недоволството на местните племена и те били принудени да се изместят към Балкана.

С цел да спечели готите, Теодосий I признал техния велик вожд Аларих за крал на всички готи. За да предотврати по-нататъшни усложнения, той разрешил на готите да се заселят по крайбрежието. За своя столица Аларих избрал Нове. Чувствайки се пълен господар, облечен с правото на федерат, дадено му от византийската дипломация, той започнал да събира данъци от местното население, за да поддържа войската и охраната на границата.

Едва през 405 г., когато Аларих напуснал окончателно крайбрежието, византийската власт успяла да се наложи. След 40-годишни непрекъснати нашествия по този край настъпило известно спокойствие.

Въпреки робовладелската същност на Източната римска империя, робството не е могло да пусне дълбоки корени в тази област. Една голяма част от местното население била обединена във все още запазилата се родова община, а и честите преселения и многото войни, които готите водели тук, попречили за установяване на робовладелския строй.

Владичеството на Рим причинило цялостно икономическо и културно преобразование. Официалният език бил латинският. През II век изкуството придобило широк разцвет по тези места. Скулптурата и художествената украса, които не били познати на местното население дотогава, бързо си пробили път. От него време са запазени редица епиграфски паметници. Заслужава внимание и един надгробен надпис, открит в градището на с.Кривина през 1906 година. Намерената плоча била пречупена на 4 части. След реконструкцията били определени точните размери – дължина 163м и ширина 67см. Лицевата част на плочата е разделена на три сектора. Горният съдържа отломък от мъжки бюст,счупен и обезформен. На средния сектор е издълбан надгробен надпис, като  формата на буквите е правилна, но някои от тях са небрежно изписани. След реконструкцията текстът може да се прочете така:“D(is) M(anubis) TIB(erio) CLAVDIO VALENTI FI(lio) CORINI(o) TIB(erius) CL(audius) SECUDU PATER ET TI/I (beria) FORTUNATA MATER“ Или в превод:“На божествено славния Тиберий Клавдио Валенти от Коринт, втори баща Клавдиус и майка Фортуна.“ В долният сектор има, макар и грубо изработен релеф на  конник. Рамката около релефа и надписът са украсени с изображението на лоза и гроздове. Плочата се съхранява в народния музей в София. Все на същото място през 1910г. е намерена ръка от мраморна статуя. Местните грънчари усвоили и производството на амфори. През 1968 г. в местността „Ерловия трап“, в развалините на някогашното селище от оная епоха, бе намерена малка амфора,която се пази в експозицията на с. Новград. Тя е висока 40см и широка 24см.

През 1967 г. при прокопаването на водопроводен канал в с.Беляново са открити много късове от глинени съдове и една глинена лампа(кандило). Особено внимание заслужават и материалите от саркофага, намерен край с. Беляново. Между тях има запазен пръстен с инициали, част от брошка и фибола, богати на художествена украса. Те хвърлят светлина върху най-ранното развитие на художествените занаяти по този край.

Немалки са и промените, които настъпват в архитектурата и строителството. Каменните сгради били украсени с арки и мраморни колони. В тях живеели богатите римски граждани. През 1957 г. в землището на с. Пиперково, край местността „Дерето“ е намерен капител, а в местността „Гьола“ В. Паришев от с. Пиперково намира мраморна колона. Подобна на нея намерена през същата година в местността „Попница“ с диаметър 24 см и дължина 156 см.

Въпреки че християнството тук прониква още през II в., местните гетски племена не забравили своите религиозни обреди и обичаи. Напротив, те ги усъвършенствали и решително се противопоставили на християнската религия. Трите разкрити църкви (базилики) от ранната епоха на християнството в Ятрос говорят, че тази религия била разпространена главно сред римските граждани и войската. Подобни църкви обаче, не са намерени в нито едно селище из околността. Това идва да покаже, че въпреки голямата мисионерска дейност, която римляните провеждали, местните племена останали дълго време верни на своята религия и начин на живот.

Трябва да се подчертае, че както художествено изработените украшения, така и големите сгради са дело на труда на находчивостта и ума на местните племена, на надарени народни майстори-строители и ваятели.

II. РАНЕН И РАЗВИТ ФЕОДАЛИЗЪМ. СЛАВЯНИ И БЪЛГАРИ ПО ДОЛНОТО ТЕЧЕНИЕ И УСТИЕТО НА ЯНТРА.

В началото на VI в. положението в този край се променило коренно. Славянските племена достигнали брега на р.Дунав и започнали често да се прехвърлят през нея и да ограбват отвъдните земи. Обществено-политическият строй, който те имали, им позволил да намерят общ език с местните племена. Те от своя страна, вместо да им окажат съпротива, с цел да се освободят от заробващата политика на Византия, започнали да им съдействуват. Малочислените гарнизони в полуразрушените крепости не били в състояние да окажат съпротива на постоянно прииждащите славянски маси.

Ето защо император Юстиниан I (526 – 565) предприел лична обиколка по дунавската граница и вложил много сили и средства, за да укрепи старите бродове и твърдините по крайбрежието. Ятрос бил изцяло преустроен, разширени и заздравени били крепостните му стени. Това дало възможност на крепостта бързо да се развие и в края на VI и началото на VII в. да прерасне в  град. Обособени и укрепени били и Нове и Еусция. С цел да предотврати по-нататъшното нахлуване, Юстиниан привлякъл на военна служба и много славяни. Така през 534г. за комендант на дунавската граница по този край били назначени славянинът Хвилибуд, който трябвало да действува против своите съплеменници, но при едно сражение отвъд р.Дунав армията на Хвилибуд била разбита и сам той убит. Оттогава дунавската граница останала съвсем открита за нахлуването на славяните. Прокопиус пише, че хуни и славяни ежегодно преминавали р. Дунав и опустошавали цяла Скития и Мизия. Отначало те се задоволявали да оплячкосват равнината и оставяли малочислени отреди по крайбрежието, които при опасност се прехвърляли оттатък. По-късно войниците започнали да остават за по-дълго време и да влизат във взаимоотношения с оредялото местно население, като създали свои временни поселища по крайбрежието.

Все по това време от север към р. Дунав се насочили аварите. Те успешно прехвърлили реката и опустошили цялата североизточна част на провинцията. Срещу тях през 600 г. бил изпратен византийският пълководец Коменицол, който преминал Балкана и съсредоточил войските си край Никополис. Когато се научил за това, аварският хаган Баян стигнал при устието на р.Янтра, превзел град Ятрос и се установил тук да чака византийската армия. След кръвопролитно сражение, аварите разбили византийците, а Коменицол избягал във византийския град Дризипара, където бил убит от гражданите с камъни. Оскъдните сведения, които ни дава Теофилакт Симоката за войната, хвърлят светлина и върху участта на Ятрос. Цветущият град бил изцяло разрушен от аварите и по-нататък неговото име повече не се среща.

Войната нанесла много щети и на цялата околност. Голяма част от населението била отвлечена в робство, а другата избита. Грабежите и разоренията за дълго обезлюдили крайбрежието и устието на р. Янтра. По-късно, необезпокоявани от никого, славяните започнали масово да прехвърлят реката и да се заселват по крайбрежието на Дунав и Янтра. Техните жилища израснали в съседство с разрушените крепости или обезлюдените селища. От този най-ранен период, през който славяните трайно се установили по нашите земи, са открити доста следи. Западно от устието на р. Янтра, местността „Ерловия трап“ на една площ от 15 дка бива намерена в  изобилие ранно славянска керамика, за което споменава и Ст.Стефанов, публикувал в своите трудове голяма част от фрагментите,намерени по повърхността.

Върху развалините на Ятрос също се заселили славяни. През 1968 г. съвместната археологическа експедиция на БАН и Академията на науките на ГДР откри в една определена част от територията на Ятрос добре запазени 8 ранно славянски съда и други керамични изделия.

Значително по големина е било славянското поселение в местността „Селището“ между Джулюница и Белцов, където на един периметър от 250 кв.м. е намерена, както ранна, така и по-късна славянска керамика.

Компактността на славянските племена и еднаквия им обществено-политически строй им позволили да наложат не само своето политическо влияние по този край ,но и да разпространят своята материална и духовна култура, която останала завинаги водеща.

По-късно, когато тук дошли българите, те сварили една славянска общност, със свой език и свои обичаи. Близки по степен на развитие, по нрави и душевност българи и славяни създали първата трайна държава, която обединила всички техни племена северно от Балкана.

През периода на утвърждаването на първата българска държава, земите по долното течение и устието на р.Янтра не са играли почти никаква политическа или икономическа роля. Тъй като границата била далеч на  север, районът оставал в сърцето на страната и загубил своето военностратегическо значение като граничен участък.Разцветът на новите административно-стопански центрове, като Плиска, Преслав и др., засенчил крайдунавските селища, западнали в резултат на честите опустошения. Ето защо, във вътрешността на държавата се обособили градове с чисто славянски облик. Но по-късно, когато земите северно от р.Дунав били загубени, описваният от нас район отново започнал да излиза на историческата сцена. Крайбрежието било отново грижливо укрепено и поддържано. Въпреки, че една част от крайбрежните крепости били възстановени, те имали предимно местно значение. Издигнали се значително повече Червен и Никопол на р.Дунав.

Приемането на християнството, бързото териториално и политическо замогване на младата българска държава довели до продължителен политически и икономически конфликт с Византия. Поредицата войни, които трябвало да води България срещу Византия, спомогнали за бързото издигане на военно племенната аристокрация, която получавала извънредно големи парчета земя в свое владение. Така в продължение на няколко века населението, чийто основен поминък били земеделието и скотовъдството, постепенно станало полузависимо от болярите. Данъците, които ставали все по-големи и по-тежки, политическата и икономическата зависимост на селянина и несъразмерното обогатяване на военно племенната аристокрация довели до разслояване на населението. Зародил се младият български феодализъм, който по нищо не отстъпвал на този във Византия.

След смъртта на Симеон (27.V.927 г.) централната власт не била в състояние да запази обширната по територия държава. От север се надигали маджарите. Те започнали често да прехвърлят р.Дунав и да подлагат на жестоки грабежи цялото крайбрежие. Населението трябвало само да се грижи за своята защита. В резултат на войните и все по-задълбочаващите се класови противоречия се зародило и ново религиозно течение богомилството. Взимайки страната на онеправданите трудови хора, то станало изразител на антифеодалните тенденции сред народа. Как и кога Богомилството се е разпространило по долината на Янтра няма запазени писмени извори. Само легендите, достигнали до наши дни, предават отделни моменти от живота на богомилите по тези места, макар че е трудно да се каже доколко те са достоверни. Наличието на много отшелнически килии и на скална църква в масива край с. Беляново дават основание да се мисли, че тук е имало богомилско убежище. Липсата на стенописи и тяхната непристъпност потвърждават, че те не са били ползвани от официалната църква. Кога точно са били обитавани  тези килии е трудно да се установи. Според  К. Шкорпил и Ст. Стефанов те са просъществували до края на XII в. Вътрешните междуособици и слабата централна власт дали възможност на византийския император Йоан Цимисхий в 972 г. да завладее изцяло североизточните български земи. Укрепвайки бързо позициите си, византийската власт признала много от феодалите в този край. Тя организирала тук нова провинция, наречена „Тема на крайдунавските градове. Но лошо укрепената граница и малочислеността на гарнизоните станало причина твърде скоро земите, източно от р.Янтра, да бъдат плячкосани от печенегите, които през 1048 г. се настанили в тях за по-дълго време. Едва при Алекси Комнин (1080 – 1118 г.) била организирана наказателна експедиция, която ги прогонила окончателно. Разбирайки важността на дунавското крайбрежие и устието на р. Янтра, византийците издигнали тук нова крепост, която играла важна роля в по-нататъшния политически и икономически живот на този край. Построена на високо и непристъпно място над реката, тя била трудно уязвима. Само от изток, откъдето минавал пътят за нея, тя била защитена с каменна стена и дълбок ров. Новата крепост, позната под името Неокастро, скоро била завладяна от куманите, които започнали да подлагат цялото поречие на р. Янтра до подножието на Балкана. Това принудило император Мануил Комнин да организира наказателна експедиция, но преди той още да прехвърли Балкана, Куманите успели да минат оттатък Дунава.

Недоволството сред местното население се засилвало. Полузависимото селячество, лишено от храна и добитък, с всички сили се противопоставяло на византийското владичество. Недоволно било и болярството, което трябвало да отговаря пряко пред официалната власт за събирането на данъците. Израз на това всеобщо недоволство станало обявеното от Асен и Петър през 1185г. въстание. Започнала борба за извоюване на независимостта на възобновената българска държава, в която този край играел завидна роля. Тук се оттеглили разбитите въстанически отреди и оттук отново се връщали, подкрепени от куманите, които взели дейно участие и във войната с Византия през 1190 г. Селищата в тази област играели ролята на дълбок тил и в по-сетнешните борби на България с Византия.

Значителна промяна настъпила по времето на Калоян. След победата му над латинците, той масово преселил пленените гърци, които донесли своя поминък и култура. Една част от тях се заселили в съществуващите селища, а друга създали нови, като Свищов, Пиргос, Кир-Яне и др.

Голямото териториално разширение, което получила България при Иван Асен, дало възможност на българския феодализъм да достигне своя апогей. След неговата смърт и отслабването на централната власт страната бързо била разпокъсана. Много боляри, чувствайки се достатъчно силни, се обособили като самостоятелни владетели. Използвайки това, части от латната татарска орда започнали да нахлуват в Добруджа. Други отреди от ордата се придвижили през Влашко и достигнали реките Аржеш и Ведя, откъдето започнали да нападат и ограбват крайбрежието. Без да срещат някаква съпротива, те достигнали до средното течение на р. Янтра. Затворени зад дебелите крепостни зидове, болярите и воеводите рядко отваряли врати да приютят ограбеното и прокудено население. Тълпи от гладни селяни се люшкали от крепост към крепост, търсейки помощ и защита. Накрая те се укривали в големите лесове или непристъпни мочурища край реките. Болярите и воеводите били безсилни да предприемат организиран отпор срещу татарите. Нещо повече, не рядко те влизали в тайни преговори и съглашения с татарските главатари, за да запазят крепостите за себе си, като за откуп жертвали подвластните им села.

Едва при Тодор Светослав (1300 – 1321) по този край настъпило известно затишие, татарите се оттеглили към Крим, поради появилите се между тях вътрешни междуособици. Но спокойствието не продължило дълго. Скоро възникнала нова, още по-голяма опасност. Този път от юг. В средата на XIV в. турците застрашили едновременно всички балкански държави. Феодалната разпокъсаност и постоянните вътрешни интриги и вражди между владетелите позволили на турците в един сравнително къс период да завладеят Балканите.

III. ОСМАНСКО ФЕОДАЛНО ВЛАДИЧЕСТВО

През втората половина на XIII век, долният басейн и устието на р.Янтра влезли в територията на Търновското царство. Търновският цар Иван Шишман ( 1371 – 1393 ) бил принуден да признае върховната власт на султана и да стане негов васал още през 1371 г. Това обаче не задоволило амбициозният Мурат и през 1388 г. той изпратил една 30 000 армия да покори земите северно от Балкана.

Предвождани от Али паша, турците скоро достигнали поречието на р. Янтра. Трудно достъпна и добре укрепена, Новградската крепост била единствената по-значителна твърдина по долния басейн на р. Янтра и дунавското крайбрежие от Свищов до Тутракан. Ето защо след като завзел Червен през  388 г., Али паша насочил своята армия към Неокастро. Турците обкръжили крепостта и поискали от защитниците й да я предадат без съпротива. Но българите затворили крепостта и организирали отбрана. Това вбесило турците и те подложили населението от околността на терор и небивал грабеж.

Въпреки самоотвержеността на защитниците, съпротивата била скоро сломена. Голяма част от жителите на Неокастро била избита, а друга отвлечена в робство. Само един минимален процент от българското население успяло да се спаси и след събитията сложило край развалините основите на ново селище, носещо името на изчезналата крепост -Новград.

Не по-добра била съдбата и на подвластните на крепостта села. Те били опожарени, а имуществото на селяните – разграбено. Много девойки и невести били отвлечени в робство.

В първите години след завладяването на този край турците не извършили заселване. Те се задоволили да окупират Свищовската крепост и да настанят там малочислен гарнизон. По този начин,въпреки че било значително намаляло,българското население все още било преобладаващо. То се съсредоточило в селища от двете страни на Янтра и търсело препитание в земеделието и скотовъдството.

След като завладели Никопол, турците уредили нова администрация. Никопол станал важен стопански и административен център на новосъздадения санджак (Ниболу санджак), които обхващал почти всички земи северно от Балкана. Малко по-късно, с оглед по-добрата организация на събирането на данъците и главно на джизието, през 1491 г. била обособена и свищовската нахия, в чийто състав влизали всички села от този район на крайбрежието.

Съществено значение по него време имал и крайдунавският път, който в първите десетилетия на робството свързвал Никополския и Силистренския санджаци. По него се придвижвали безкрайните военни кервани, а така също и търговците, които пътували по тези места. Това изисквало за пътя и най-вече за дървения мост при устието на Янтра да се полагат по-големи грижи, а поддържането им били ангажирани селата Кривина (Кривина) и Новград (Новград). Тук имало представител на никополския паша, който следял как се ремонтира и стопанисва мостът. Това, от една страна, давало известни гаранции за живота на населението в тези две села, но от друга, селяните били най-безмилостно експлоатирани от преминаващите турски военни кервани и търговци. Освен грижата за моста и пътя, те трябвало да осигурят и място за нощуване на отседнали тук пътници. Турската власт въвела и нови реформи, според които земята ставала собственост на султана, който имал право да се разпорежда с нея. С цел да се насади турският елемент, на отличилите се в продължителните войни спахии били дадени големи парцели земя за пожизнено владеене. Почти целият край преминал в ръцете на но ви феодални владетели. Само Кривина и Новград имали малки късове земя – бащинии за препитание, тъй като били заангажирани в поддържането на моста. Във всички останали села на областта турските чифликчии изцяло заробили населението. Така например, Кара Али от Цариград, който бил билюкбашия на бостанджиите при султанския двор, владеел селата Бяла, Ботров (Боготров), Долна Студена (Истудна), Ценово (Чаушево), Беристолу (Брестова паланка, днес изчезналото селище източно от с.Ценово) Белцов (Белчоолу) и др. Той имал тук свой управител, който събирал от негово име наемите и данъците.

Въпреки стремежа на турската власт да наложи свой народностен отпечатък в района, българското население все още преобладавало. Трудно е обаче да се посочи неговият числен състав в този най-ранен период на робството. Единствен източник, откъдето черпим сведения, са запазените турски регистри за облагането на не мюсюлманското население с данъците джеизие, ресим и райет. В тях са описани хаанетата (домакинствата) в българските села в този край. В едно хаане били обединени по няколко фамлии, свързани с родство. Така например в Кривина били зарегистрирани 6 хаанета, в Новград – 5, в Ценово – 4, в Биберли (Пиперково) – 4, Ботров – 11 и т.н. Но това не може да послужи за определяне на точния брой на българите. А и местните феодали често скривали своите работници,з а да плащат по-малък данък, с какъвто държавата и тях задължавала.

Създаденото военно феодално земевладение поставило раята в крайно тежко положение. Веднъж тя била експлоатирана от местния феодал, а втори път – от централната турска власт, която непрекъснато въвеждала нови данъци и задължения.

Заплахата, която надвиснала над европейските държави ги принудила да потърсят общ език за създаване на коалиция срещу бързо разширяващата се турска империя. Трансилванският княз Сигизмунд Батори и влашкият княз Михаил Храбри (Витязул) организирали през зимата на 1594-1595 г. първата съвместна акция с цел да принесат удар на турската армия в Североизточна България. Използвайки замръзването на р. Дунав, те прехвърлили своята армия и в късо време завладели крайбрежието от Свищов до Силистра. Разрушени били почти всички турски крепости, а голяма част от българското население – прехвърлено във Влашко. Едновременно с това, по селата в този край плъзнали много монаси, изпратени от търновския митрополит Дионисий Рали, който бил в тайна кореспонденция с Михаил Храбри. Събирайки помощ из селата, монасите имали за цел да повдигнат духа на народа за едно всеобщо въстание, подпомогнато от влашкия воевода. Бързото прегрупиране на турските сили и проведеното от тях настъпление във Влашко осуетили всички мечти за евентуално освобождение на Североизточна България. Отредите на Михаил Храбри били принудени да отстъпят далеч зад р.Дунав. Въпреки това населението твърдо вярвало, че те ще му донесат свободата. Особено популярна била конницата, оглавявана от Боба Новак и Дели Марко, която действувала главно по крайбрежието. Съставена предимно от българи, сърби и власи, тя надвишавала 2000 души. В началото на май 1598 г. отредите на Михаил Храбри отново преминали Дунава при Никопол, превзели крепостта и се насочили едновременно на изток и юг. Бързите действия на конницата под командването на Дели Марко се разнасяло от уста на уста.а него се разказвали легенди. И до днес е запазено преданието за делимарковия кръст, издялан в скалите над р. Янтра недалече от с. Джулюница. През 1930 г. е публикувана и една народна песен от този край, свързана с подвизите на Дели Марко. Както легендата, така и народната песен хвърлят светлина върху едно действително историческо събитие, станало по тези места. Смелите действия на Дели Марко и Боба Новак всели страх и несигурност у колонизиралите се тук турци. Освен това на много места били сформирани хайдушки чети, които нападали турските кервани и малките турски селища. Особено много върлували те между Балкана и р. Дунав. В началото на XVI в. турците успели да установят известен ред, но тогава пък по тези места дошла невиждана суша. Липсата на хранителни запаси се отразила пагубно. През 1641 г. голяма част от добитъка и главно овцете, биволите и конете измрели. Населението било принудено да гладува. В същото време, експлоатирайки нечовешки раята, турците, които непрекъснато прииждали в този край, през втората половина на XVI в. заздравили своето положение. Те сформирали цели чисто турски селища.

По това време движението по пътя, който минавал по крайбрежието значително намаляло. Турската администрация започнала да търси нови преки пътища, свързващи военно-административните центрове направо с възникналите крайдунавски крепости. Направени били вече шосетата Свищов-Търново и Русчук-Търново-Шумен. След разрушаването на Никопол, турците не взели никакви мерки да възстановят крепостта. Те предпочитали да укрепят бързо развиващите се градове Свищов и Русчук. По такъв начин долното поречие на р. Янтра останало настрана от централните пътища или заселено с много придошли турци, постепенно придобили ориенталски вид. Турският елемент скоро станал преобладаващ. Когато по този край минал известният историк и пътешественик Евлия Челеби, той сварил Свищов и по-големите селища напълно мюсюлмански. Раята както пише той, живеела по чифлиците и малките села из вътрешността. В много села като Новград, Ценово и Вардим, турците си построили жилища по нов образец, от камък и дърво. В началото на VII в. в областта възникнали едри феодални имения, титулувани от турската власт като чифлици, в които населението било подложено на небивала експлоатация.

След голямото поражение на турците при Виена през 1683 г., една значителна част от отстъпващата армия на великия везир Кара Мустафа се разбунтувала и подложила на грабеж всички селища, през които минавала Избухнал глад в Тракия и Влашко. Над беззащитната рая надвиснали черни облаци. След жестокото потушаване на Търновското въстание през 1686 г, много българи по този край били подхвърлени на мъчения и домовете им разрушавани, тъй като били обвинени.

ОБРАЗУВАНЕ НА СЕГАШНОТО СЕЛО ПИПЕРКОВО

В Юбилеен сборник „Българско село“, на библиотека „Наше село“ издание София 1930 г. на стр. 406 четем: „Наречено поради това, че първият му населник е бил пиперджия, т.е. продавал пипер. От начало е имало чифлик и зеленчукови градини.

Разположено е в Дунавската равнина на 3 км южно от р. Янтра и 24 км източно от Свищов. През селото минава шосето Свищов – Бяла – Русе. Къщите едноетажни, зидани от камък, плет и кирпич. Покрити с керемиди и пръст. Има градини и дворове. Нивите са главно от жито, царевица, ръж, слънчоглед. Обработва се лозата. Населението се занимава предимно със земеделие, скотовъдство и правене на рогозки. Има основно училище, църква, кредитна кооперация, читалище, телефонен пост. Нуждае се от училищно здание и водоснабдяване.“

Според преданията на възрастни бивши жители на селото и някои исторически данни се предполага, че селището е образувано около 1570 год.

Преди да се заселят жителите на селото са живели във старото селище КЮЧУК-КЮУ / малкото село / разположено в местността “Гатева могила“ по пътя за Ценово от дясно. За съществуването на това малко село говорят и се потвърждава от намирането на много останки от глинени съдове, каменни изделия и най-вече част от воденично колело от бившия жител на селото Вачо Генков, при оран на нивата. Според преданията в това КЮЧУК Кюу е нямало достатъчно вода, поради което по-голяма част от населението и животните са заболявали от епидемии и главно от чума. Смъртността била висока и малкото оцелели се изселват Една част се заселват около чифлика на Чауш бей ( Чаушево ) днешното с. Ценово, а другата -основната част от хората се заселват около чифлика на друг бей, който е бил разположен в низината, в днешните дворове на Павловите.Тука на това място е имало изобилна вода от един кладенец, който е наречен с името “ чифлишки геран „, същият се намираше на мястото на днешния магазин срещу фурната. По-късно много българи прокудени от тежкото робство се заселват тук, като рода на Бойчевите, дошли от днешното село Каменец – Плевенско, Първомайските от село Бьлгарене, Поповци от Габровско, имало е още от В.Търновско и др. места.

Другата версия за създаване на селото е следната: В тези земи е имало турски чифлици на Караман бей и Биберли бей. Чифлика на Биберли бей се е намирал в днешните ливади по понятни причини. Това е местност богата на вода, близо е до река Янтра и до централния път  Бяла-Свищов. Не се знае с точност коя е била причината, но се предполага, че е вследствие на прииждането на нови заселници, от чифлика се образува селище, което е било разположено от сегашния кръстопът до сегашната сграда на кметството, което се наричало Пиперково на името на Биберли Бей. Това именно селище описва в спомените си П.Р.Славейков (Славейков, Петко Рачов – Роден на 17 ноември 1827 година в Търново в занаятчийско семейство, преселено от Трявна, учил в Трявна и Търново – килийни учи­лища, и в Свищов при Ем. Васкидович до 1843год. и след това учителствувал в Търново 1843 г., Килифарево – 1844 г., Бяла, Пиперково и другаде – 1845 г., Севлиево 1846 г., Ловеч 1847 г., Плевен и Враца – 1848 г., Трявна 1849-53 г., Търново и Трявна 1857-62 г., Търговище и Варна 1863, от 1864 г.се установил в Цариград, отначало на работа в протестанското книгоиздателство, после бил учител, журналист и книгоиздател, редактирал вестниците „Гайдар“, „Македония“ и списанията „Пчелица“, „Ружица“, „вънчатий Глумчо“, „Костурка“ и „Читалище“; през 1874г. бил учител в Одрин, през 1875-77 в Стара Загора; след освобождението бил виден политически деец – водач на либералната партия в София и Пловдив; починал на 1юли 1895г. в София.

Славейков е голям български поет и общественик с либерално-демократични възгледи).

Кръчмата на сладкодумния дядо Драган е била на мястото на днешното кметство. В последствие селището се разраства до размерите (по територия) на днешното село Пиперково.

Според исторически данни и разказите предавани от поколение на поколение името на днешното село Пиперково идва от думите „БИБЕРИТЕ“, „БИБЕРЛИИТЕ“, „ПИПЕРЛИИТЕ“, докато се стигне до ПИПЕРЛИ-КЮУ т.е. село Пиперково. Основният източник за произхода на тези гореспоменати думи „Биберите“, „Биберлиите“, „Пиперлиите“ е това, че както този чифликчия – турчин, така и жителите на на това  селище са засявали и отглеждали няколко вида зеленчукови култури и най-вече пипера (биберите; корена на думата е латински ), чушлетата люти и сладки, които много добре са виреели във околностите. Много хора от околните селища са идвали тук да се снабдяват с такива зеленчуци, при което нашите хора са се прославили като добри зеленчукови производители. Всичко това го доказва и по-нататъшното развитие на селото и след освобождението, когато площите са се разширили и се оформили така наречените „бостани“, „башчи“ източно от селото, като за поливка са използували течащата вода от селото и изкопаните кладенци (кофи). Същите бяха запазени до към 1950 година, като след създаването на ТКЗС на тяхно място се създаде кооперативната зеленчукова градина.

Тук всяка есен жители на селата от Беленска, Свищовска, Русенска и други околии са идвали на сезонен пазар за зеле на мястото във „башчите“. Продавало се на изгодни цени, с пари, в натура (размяна – зеле за жито или царевица, ечемик  дърва за горене  картофи и др. )

І.   ОБЩЕСТВЕНО – ПОЛИТИЧЕСКО РАЗВИТИЕ И
ЖИВОТ НА СЕЛОТО

 

1.  ПРЕЗ ВРЕМЕ НА ОСМАНСКОТО РОБСТВО

 

От разкази предавани от поколение на поколение се знае, че по време на турското робство в селската управа са влизали само турци и то предимно богати чифликчии и земевладелци. Кметът се назовавал „мухтарин“, а работното му място одая. Имало е писар и пъдари, които са се ползували за разсилни към „одаята „. След 1840 г., когато е излязло нещо като закон – „Хатихумаюна“ на султана Абдул Меджид в селската управа освен турци се избирали старейшини над 60 годишна възраст, за съветници (азаи). През този период в одаята влизат „мухтарина“ турчин, заместник мухтарина-българин и шест души (азаи) българи и турци.

Съветниците българи са се избирали из между най-богатите, които са си получили от народа името „турски мекерета“. Въпреки това „мухтаринът“ турчин е решавал сам всички въпроси. Съветниците „азаите“ са се събирали в одаята за по-големи работи, като например за събирането на данъците. Всякакви дребни престъпления са се разглеждали във „одаята“ само от „мухтарина“ и нарушителя, като се наказвали с бой. По-големите нарушения и престъпления са се наказвали от „кърсърдарина“ (пътуващ полицейски пристав). Неговото наказание също е било бой само че на мегдана на показ.

И в с. Пиперково както и в цяла България по време на турското робство е имало случаи на отвличане на българки. Такава е легендата за Димовия камък (мястото, където е убит Димо – бащата на отвлечената девойка), съдбата на Мария от рода на Тачко Дакев Христов, която въпреки волята си до края на живота си е била съпруга на турчин. Имало е и случаи на насила продадени девойки по време на данъкосъбирането. Най-страшен е бил „десятъка”. За този данък е имало построени специални хамбари (Беглишки хамбари), които са се намирали на мястото между днешните дворове на Петко Алексиев и Личо Дончев. В тези хамбари всеки стопанин е трябвало да оставя по 10% от своята реколта за държавата, ако не е можел да стори това трябвало е да намери равностоен натурален продукт, а понякога дори да продаде детето си.

За ученолюбивостта на хората в Пиперково разбираме от написаното в Летописната книга на училището започната на 28 август 1906 г. от тогавашният учител Александър Анчев /оригинала е в края на книгата/.

Шестедест-седемдесет годишни старци от с. Пиперково: Цвятко Енчев, Иван Димов, Аризан Великов и др. са разказвали,че когато били деца на десет годишна възраст тук в селото е имало учител ,който се е казвал Киро. За училище е служело едно здание ниско, изкопано в земята и полусрутено, обърнато с лицето си на Юг, което било построено срещу чешмата и моста в средата на селото, на което място 1906година се е намирал дюкяна на Минчо Тодоров Минчов, продаден от сина му на Тодор Георгиев /по всяка вероятност на мястото на днешното кметство/. В посоченото по-горе здание споменатия вече Киро е учителствувал и се е занимавал с бакалия. От учениците на учителя Киро някои знаят да пишат, а други знаят само азбуката.“

От същият източник научаваме за посещението на П.Р.Славейков в селото: В книгата на Ан. Тодоров „История на Българската литература“ се споменава, че П.Р.Славейков в 1843 г. тръгнал от Свищов за Бяла. Минавайки през Пиперково се отбил при един бакалин, който му разказал, че гръцкият владика в Търново е изгорил българските книги. Предполага се, че това е бил учителят Киро, понеже по-тези времена той е бил най-начетения и е знаел какво става в Търново.“ През 60те и 70те години за този случай в селото се разказваше и пишеше в учебните по литература следното: „През 1845 г. П. Р. Славейков се сблъсква с негостоприемните Пиперковски кучета. На път от гр.Бяла за гр. Свищов, където е отивал да си търси работа като учител, той замръква в с.Пиперково. Отсяда в кръчмата на дядо Драган (намирала се е на мястото на днешната сграда на кметството), който му предлага своето гостоприемство и го приютява за през нощта.Старецът е бил много сладкодумен и му разказал различни предания и случки от живота на хората по тези места. П.Р.Славейков не усетил кога превалила нощта и той трябвал да поеме своя път, но разказите толкова го впечатлили, че решил да ги за пише сядайки на един камък в местността „Драките“ (днес това место е по пътя за с. Караманово в дясно над МТС станцията).

Ето какво разказва за случилото се самият П. Р. Славейков в „Автобиографията“ си: „С мрака стигнах в Пиперково и попитах за даскал, ако има там или поп. Някои добри хорица ме заведоха до къщата на попа, синът на когото бил даскал в селото, но сега, лете не събирал момчетата. Като влязох в двора, кучетата скочиха върху ми и показваха гостоприемството, което ме очакваше. Мина се време, до де се отбраня сам от кучетата и през двора до дола до къщната врата. Застаряла една жена в кирливи и опърпани дрехи, се подаде на вратата да ми каже, че даскалът бил из село, а дядо поп си бил легнал и позаспал да не продължавам: отказаха ми гостоприемство и аз бях принуден през настаналата вече нощ да ходя по опустелите улици в селото, преследван на всяка стъпка от враждебно настроените против окъснели пътници селски псета. Повече от час се скитах, дорде намеря де да пренощувам. Най-после установих се накрай село в един бордей, който беше нещо като дюген или кръчма, но вътре нямаше, освен две три бъчевки и возилници, ни стол, ни възглавница някаква, нито пък лавица някоя за сядане. Пиперково е паметно за мен не толкоз по тая неприятна случка на поповото спотайване, поради което се изложих на дълги разправии с неприветливите пиперковски кучета, нито по неудобството за пренощуване, в калния и влажен бордей, а по едно друго обстоятелство, може би за читателите не толкоз важно, но за мене не лесно забравимо. Пренощуването ми в Пиперково ми е дало пръв път повод да се помъча да стана нещо като писател български. За зло ли, за добро ли, и аз не мога да си обясня още, но странно е това, че първата писателска идея ме посети в това, тъй да кажа, нестранолюбиво за мен село, и аз прося снизхождението на читателите, ако се отстранявам малко от предмета си да спомена нещо за това, както и какъв край взима първият период на моя даскаллък.

Както казах, в знаменития пиперковски бордей нямаше де да си послужи и да поседне пътник човек, тъй уморен като мене и раздосодован от непрекъснатото лаене и преследване на селските псета. Сред бордея имаше само един пюшкюнец от една чепорлива дъска и не вещо прикован о стряхата на бордея и подпрян на три-четири забити в земята клечки: на този пюшкюнец сложих аз торбичката си, па и сам се посложих. Освен кръчмарина, човек около 60-годишен, но здрав още на глед и лек, нямаше никой друг по това време в кръчмата. Като пиперковски кръчмар, той ме прие доста вежливо. Наскоро аз имах случай да узная от него, че той бил от Бяла, че бил войник, ходил по Стамбул, пасъл царските атове и косил сено по Кеатханата. В същото време той се домогваше да узнае от мене кой съм аз, отде съм, отде ида, къде отивам и защо ходя сам. Не трябва казване, че кръчмарят-старец беше колкото любопитен, толкоз и приказлив; обичаше да разказва и умееше доста хубаво и сладко да приказва, тъй щото можеше да се слуша без отегчение. Моите отговори на разпитването му дадоха повод да се заприказва за гърците и за практиката им в Цариград и той се впусна надълго да разправя за вероломството на гърците, за издайството на духовния им глава и как направили те, за да изтребят всичките книжевни българи и да се затрие българската книга. Това предание съм слушал аз из после и от някои безкнижни българи, чел бях го и в историята на отца Паисия, но трябва да кажа, че далеко нетъй, както ми го разказваше пиперковския кръчмар, дядо Драган. Той разказваше чудеса хитрини и лукавщини на гръцките калугери за премахването на българската книжевност; представяше за силно трагически безчеловечия, направени от турците при избиването на българските учени. Легендарните му проповедки за гоненията на българските калугери по манастирите, за личбите и чудесиите, станали за спазването на българските слова, бяха тъй занимливи, щото ако и доволно на читанката за онова време, още и уморен както бях аз, стоях та го слушах „зяпнал в устата му“ както казват нашите. Беше настанало петляно време. Дядо Драган не беше още свършил приказките си, когато излаяха псетата наблизо до кръчмата и пред нас след малко се яви един момък с рунтав, но крехнат калпак, с червена шапка и дълъг перчем (чомбас – мъжка прическа на древните българи; смятало се е,че когато човек умре Тангра ще го изтегли за тази коса), с пъстър аладжан елек и с дивит, затъкнат на пояс, тъй като да не остава невиждан, по което заключих, че ще е селски някой граматик. Дядо Драган го посрещна с „добре дошел, даскале“ и седна пак на голата ми земя до дивния ми пишкюн, който тоже се обади, като изпращя, когато рекох да се поотместя, за да сторя място на госта, но той даскълът, приклекна на прага у входа на кръчмата, а старецът подкачи пак прекъснатия за малко разказ.

Когато вече свърши дядо Драган, даскалът, който беше не друг освен попския син, се вмести в разговора. Ние се здрависахме, поразпитахме се за живо-здраво, опознахме се като еснафдаши /колега по занятие/ и се разприказвахме за това онова по занаята си. Аз имах случай да блесна с моята начитаност в черковните книги и не се свенях да показвам доколко съм вещ в даскаллъка, като не забравях тук-там в разговора си да втиквам по някоя от „избраните си думи“. Не помня сега как дойде реч и моят събеседник, пиперковският даскал, отвори дума нещо за вълците. Той искаше да разкаже за една случка, станала миналата година, за която и аз бях чувал, в Бяла като бях. Но „аз вам да ви го пиркажа същински, както беше то – каза дядо Драган – че да видите чудо и помен“. Ний на драго сърце му дадохме ред да прикаже той за тази случка.

Работата беше твърде проста. Един момък от пиперково задирял някоя мома от Бяла. На момата баща й не я давал на този момък, защото не можал да му даде за обуща /бабахакъ/ толкоз, колкото искал той. Момата сторила да пристане на момъка и да иде подире му без волята на баща си. Една нощ, през зимата, момъкът отива на Бяла, извежда момата из бащини й и я повежда към Пиперково. В пътя ги сполетява вълчешка глутница. Момъкът сколасалда възкачи момата на една круша, но не пристигнал да се възкачи и той. Вълците го нападнали и той, възблегнат на крушата, с един габровски нож, що носел, бранил се вече, доколкото можел, съсякал три вълка, другите най-подир побягнали и той завел момата дома си в Пиперково. Но дядо Драгантъй подробно и тъй увлекателно разказваше за всичко това: как се задиряли младите, как се нагласили да бягат, как ги сполетяла на пътя вълчешката глутница, как се спуснали вълците и с какво остървение нападали момъка, как той неустрашимо се борил и ги съсякъл, как те наваляли, та дърпали съсечените си другари и ги разкъсвали – щтото простата случка със селския момък се представяше от дяда Драгана като някакъв важен геройски подвиг. Аз се дотолкоз увлякох от разказа му, щото тогаз още турнах на ума си непременно да опиша както историята на този маловажен случай, тъй и чудесното онова предание за навета на гърците връз българската книжнина. Още сутринта в пътуването от Пиперково за Свищов на две места сядах да си почивам и да се опитвам в писателския занаят, ако е занаят това, дето да драще човек, каквото му скимне, и да записва, каквото му се ревне и което нему харесва, ама било то нещо като „ни вряло, ни кипяло“. След смъртта на писателя, за да засвидетелстват почитта към паметта на Петко Рачев Славейков, хората от селото решават училището, читалището и главната улица да носят неговото име. Години наред учениците поддържаха мястото, където Славейков е седнал, за да запише разказите на дядо Драган, управата на селото бе взела решение за направа на паметна плоча в двора на училището, но криво разбраната демокрация от последните години разруши всичко това.

Понеже географски селото е разположено на пътя между гр. Бяла и гр. Свищов, селища имащи важна роля в Руско – Турската освободителна война не е възможно събитията да не са дали отражение в живота на селото, но никакви сведения не са запазени. Знае се само, че участие в тези събития са взели Дюгенжи Минчо (Минчо бакалина) баща на Игнат Минчев по прякора католика; Биберли папаз (пиперковския поп) баща на Никола и Климент Попови – Илиеви; Божан Личев от рода на Качаците преселници от с.Караманово и Ганчо Попов от рода на Поповци

Предполага се, че и при това придвижване са минавали през Пиперково.

С помоща на историка Иво Жейнов получих следните данни: На 2 март 1941 г. 12 армия от немските войски влиза в България през Русе. Информацията е взета от кореспондентски дневници.

В тях четем за придвижването на 46, 50, 72, 73 и 164 дивизии. Преминаването е било някъде до към 13 април. По-всяка вероятност разквартируваните войници са били от 164 дивизия, защото за нея в дневниците четем, че се намира на 20 км югозападно от Белцов.

Крайната цел на войската е Българо-Югославската и Гръцко-Югославската граница.

На 5 май започва връщането на 50 дивизия от Сърбия, като се очаква в началото на юни да са в Букурещ. А на 8 май тръгва 72 дивизия, която трябва в средата на юни да е в Букурещ.

За преминаването на руснаците през Дунава и започването на освободителната война в Свищовския край, се разказва в книгата „Отвъд Дунава или в Дунава“.

2.  СЛЕД ОСВОБОЖДЕНИЕТО ОТ ТУРСКО РОБСТВО ДО 9 СЕПТЕМВРИ 1944 г.

До освобождението селото е било към Свищовската “каза“ или Свищовска околия. След освобождението за всички дейности започва да се грижи общинския съвет начело с кмета; църковното настоятелство; училищното настоятелство. Тези управителни органи са се избирали за 2 години и в тях влизали предимно мъже над 21 години. Изборите са се насрочвали от централната власт без да има някаква подготовка и агитация. На определения ден за изборите „кехаята“ се изкачвал на високите могили във селото от боклуци и наречени „герчелета“ и разгласява, че на този ден ще се избира кмет и съветници. Така пред насъбралите се хора се избира кмет, а той от своя страна избира съветници. Старият кмет предава ключа и печата (меура) на новия кмет, парите и архивата и друго каквото има. Демократическият принцип на управление се е прилагал, независимо от крайния резултат от изборите Алеко Константинов в произведението си „Бай Ганьо прави избори“ съвсем точно описва това. Този начин на демократично избиране на кмет и други е продължил до 1887 г., от който момент започва така наречения „Стамболов“ режим, който продължава до 1894 г. Когато се издават закони и започва т.н. класово деление на хората. Класата на забогателите земевладелци, търговци (бакали) и другата класа на бедните, които били болшинство. През 1888 г. е имало един интересен случай на избори, когато за пръв път избирателите се разделят на две едни за стария кмет, други за новия, като за новия са гласували забогателите и чрез подкупи и машинации той спечелва изборите.

През 1899 г. е въведен наново „натурален данък“ или „десятък“ от турското робство. Този данък засяга дълбоко интересите на селският производител и слага началото на селските вълнения, които преминават в бунт (Тръстеник-Русенско; Дуранкулак; Блатница – Балчишко и др.). Населението от селата Козловец, Джулюница, Пиперково, Чаушево (Ценово) изпращат резолюция със своите искания, а именно:

1. Да се премахне данъка за натуралния десятък.

2. Да се намалят всички чиновнически заплати, като най-голямата бъде до 6000 гроша.

3. Да се осигури евтин земеделски кредит.

4. Да се осигури евтина и бърза медицинска помощ за населението. Резолюцията завършва с призива: „Братя по мъжки – всички земеделци в България чрез протестни събрания и митинги против всички несправедливи данъци.“

Счита се, че с тази резолюция от Свищовско се чувствува влиянието на БРСДП, която има своя организация в Свищов.

Както се вижда хората от с. Пиперково вземат участие в тези бунтове и изразяват собственото си мнение, но политически организации в селото все още няма. И така за хората от района настъпва глад и мизерия, което принуждава много селяни да търсят препитание в чужбина Америка, Русия, Румъния, Австрия, Унгария и др.. Тежкото социално положение на населението се задълбочава защото България започва да води войни: Балканска, Междусъюзническа и Първата световна. През тези войни една малка част са забогатели за сметка на бедните воюващи селяни. Имало е случаи, когато за няколко килограма царевично брашно (малай) или друго селяните да си дават своите дрехи, постилки, за да изхранят за няколко дни семейството си. В Пиперково от този момент е забогатял Янко Иванов Петков, който по това време е бил и кмет и по разказите на старите жители, той като кмет е реквизирал животни и продукти уж за войната, а ги е взимал за себе си. Започнали са братски с Петър Иванов Петков да закупуват ниви, да развиват и кръчмарлък. Янко е имал голямо доверие на брат си Петър и е предоставил на него да води всички документи, като същият всичко е прехвърлял на себе си и когато идва ред за братска дялба,се разбира че за Янко е останало много малко и същият се обесва през 1939год. Укрепна ли са и значително са си увеличили имотното състояние братята Петко и Димитър Алексиеви, които са имали и воденичка (караджейка), в която смилали прекупуваното зърно от далече и го продавали на селяните. В резултат на войните и обедняването на селяните се появява и лихварството, зеленичарството. Такъв се регистрира Петко Петков Гецов (Терзивачолу), като естествено си плаща данъците. Зеленичарите са били хора, които изкупуват житото още на зелено, което води до обедняване на селяните.

През 1918год. се завръщат фронтоваците, част от тях възприели революционните идеи на ВОСР и социалистическото движение на Димитър Благоев (Дядото). За него време това са били прогресивни идеи, дори в световен мащаб са се смятали за носители на новото. Така през 1919 година в дома на Горан Цецев (днешният двор на Петър Ил. Василев, където има поставена плоча) е учредена партийна организация от 11 члена.

- Горан Стоянов (Цецев) – секретар

- Георги Андреев Цанев

- Илия Андреев Цанев

- Николай Панайотов (Стойчуло)

- Цани Дилянов Цанев

- Вълчо Панков

- Дамян Вълчев Панков

- Петър Якимов Макавеев

- Янко Иванов Захариев

- Кръстю Митев Марков

- Георги Тодоров Георгиев

- Димо Киров Иванов

- Билчо Анчев Атанасов

Същата година е учредена и друга политическа организация – МЗД (местна земеделска дружба) /БЗНС/ от 14 членове. Като учредители са били:

- Илия Георгиев Лишков – председател

- Петър Петев Петков

- Климент Попов Илиев

- Борис Данев Бойчев

- Трифон Минев

- Доси Петев

- Яким Лишков  и  др.

Събранието се е състояло през месец август в местността „горната чешма”, на което събрание са присъствували и народните представители Христо Лишков от Караесен-Търновско и Колипаткин от Белене-Свищовско.

За да се подобри живота на бедните хора в селото, които са всъщност потърпевшите от лихварството (заемане на пари) и зеленичарството (изкупуване на реколтата на зелено), а и за по-голяма автономност на селото през 1922г се взема решение за учредяване на кредитна кооперация .

Кооперативното движение в България води началото си от XIX в. Първата българска кооперация е учредена на 26 октомври 1890 г. по иницатива на писателя Тодор Г. Влайков и училищния инспектор Тодор Йончев в с. Мирково, Пирдопска околия. Наречено е „Мирковско взаимодавно земеделческо дружество „Орало“. Целта е да подпомага парично членовете си, да ги снабдява със сечива и семена, да развива просветна дейност сред членовете си и др. Същите цели и задачи си поставя и кооперативното движение в Русенския край. Зараждането и развитието на кооперациите има за основа обществено-икономическа форма на борба срещу укрепването на  финансово-търговския капитал. Появата и развитието на капиталистическите средства за производствени отношения преди Освобождението обуславят и сравнително бързият темп на развитие на промишлените предприятия и банковото дело От всичко 20 промишлени предприятия в пределите на българските земи до Освобождението, четири от тях са в Русчук (Русе). През 1890 г. те са вече 14, през 1911 г. – 23, през 1925 г. – 66 и 1944 г. – 72. В 1891 г. се основава и първото застрахователно дружество „България“ с основен капитал 1 000 000 лв. През 1895 г. се основава и акционерно дружество „Българска търговска банка“ с основен капитал 2 500 000 лв. Следват цяла поредица от банки, част от които са с чуждестранен капитал.

По своята същност,движението за икономическа защита се оформя като своеобразна стопанска колективна организация, с доброволно обединени членове за съвместна дейност, с еднакви права и задължения. Тези сдружения трябва да осигуряват отпускане на парични кредити на членовете при изгодни за тях условия и лихвен процент, задоволяване нуждите им от различни хранителни и промишлени стоки, доставка на земеделски и занаятчийски инвентар, семена и животни за развитето на селското стопанство,а водят изкупна търговска дейност, а организират собствено производство и водят културно-просветна дейност сред членовете.

Естествените предпоставки за развитие на кооперативното движение в Русе и окръга идват и от създадените общополезни каси по време на османското робство от управителя на Дунавския вилает Мидхат паша. През 1877 г. касите в Дунавския вилает притежават 44315710 гроша. Само русенската общополезна каса притежава капитал 2014500 гроша. Събраните средства намират и своята практическа реализация при закупуването и внасянето на първите селскостопански машини за Образцов чифлик край Русе. Опитът и традициите в това начинание се предават и след Освобождението.

Първата кооперация в Русенски окръг след Освобождението се основава в с. Червена вода през месец ноември 1897 г. от окръжния агроном Никола Кърджиев. След няколко дни се основава и втората кооперация „Правда“ в с. Щръклево. Следват кооперациите в селата Кошов, Красен, Пиргово, Басарбово, Тръстеник, Новосело, Ряхово, Писанец, Сваленик и др. Основаването на първите две кооперации не съвпада с тяхната юридическа регистрация, но това не означава прекъсване на тяхната дейност. След регистрацията те разширяват своя членски състав и имат необходимото нормално право да сключват договори и обезпечават своите каси със средства от държавните и частни финансови учреждения.

През месец май 1904 г. в Русе се свиква конгрес на кооперациите, който изработва устав на създаденото „Ръководно дружество на земеделските кооперации в Русе“. На този конгрес присъстват всичките 22 кооперации. Поради това, че между дружеството и кооперациите няма стопански връзки, то бързо прекратява дейността си. На 24 май 1907 г. в салона на земеделска банка в Русе, по инициатива на няколко русенски кооперации се свиква сбирка, която по-късно подготвя конгрес на селските кооперативни сдружения в алгария през същата година.

До края на 1914 г. само в селищата на сегашния Русенски окръг се основават 45 селски кооперации. След редица срещи с ръководители, на 4 май 1919 г. е основан Районния земеделски кооперативен синдикат със седалище в гр. Русе. Ръководството на синдиката започва да работи за организиране на кооперациите в зависимост от конкретното развитие на стопанството.

Периода 1920-1923 г. се характеризира с подем в кооперативното движение в Русенски окръг. С помощта на Димитър Желязков (секретар – бирник в селото) решението на хората от с. Пиперково става реалност и от 01.01.1923 г. кооперацията започва да функционира. Нейни първи членове стават:

- Климент поп Илиев

- Димитър Цветков Донев

- Тачко Дакев

- Костадин Богданов

- Трифон Минев

- Киро Костов и др.

Ето какво пише за кооперацията Димитър Попов в „История на Кооперативното движение, трудово кооперативни замаделски стопанства в Русенски окръг“ – „Потребителна кооперация „Изгрев“ с. Пиперково е основана през април 1922 г.

Въпреки, че селото е малко по население, то е твърде старо селище, с добра и плодородна земя. В навечерието на освобождението от турско робство селото има 84 къщи, вероятно около 600 жители. По време на основаването на кооперацията е имало около 1000 жители (кратките сведения са написани по материали събрани от комисия в състав: Пени Трифонов, Янко Паришков, Трифон Трифонов и Георги Костов. И от извадки от ОАД – Русе 336. В.Топалов – Статистически материали).

До 1922 г. за кооперация в селото не се споменава в нито един документ. През тази година по инициатива се свиква учредително събрание на което присъстват 26души. Цялата организаторска работа по свикването на събранието се извършва от Димитър Желязков, който по това време е секретар-бирник в общината. На събранието присъства представител на БЗБ – Свищов, който е поканен да разясни значението на кооперацията за развитие на селското стопанство.

След разясняването, всички подписват списъка и пристъпват към самото основаване на кооперацията. Приемат устава член по член. Съгласно устава целта е: Да се доставят евтини и доброкачествени стоки и да кредитира членовете си. Да доставя машини и друг инвентар за членовете си. Събранието избира първия управителен съват: председател – свещ. Никола Петров.

Членове: Иван Т. Генков; Ангел Симеонов Ангелов; Александър Д. Върбанов; Ангел Колев Тодоров. За касиер-деловодител, управителният съвет назначава Димитър Желязков, главният инициатор за създаването на кооперацията. Още тогава представителят на банката заявява „С изграждането на кооперацията се поставя здрав лост в спиците на колата на частните търговци, а за трудещите се в селата ще изгрее нов, по-хубав, по-радостен ден.“

Но кратка се оказва радостта на основателите. Едва разкриват магазина и започват дейността, властта на БЗНС е свалена от извършения монархофашистки деветоюнски преврат 1923 г. на проф. Александър Цанков. В страната започва кървавата вакханалия. Младата кооперация е принудена да отложи изпълнението на задачите си за по-добри времена. Някои от основателите се изплашват, а други направо се присъединяват към враговете на кооперацията и започват агитация против нея. Ядрото, убедените кооперативни деятели, обаче остават и в 1926 г. комунисти и земеделци си подават ръка, организират дейността, привличат нови членове. На общото събрание проведено през тази година за председател на управителния съвет е избран Ангел Симеонов. Първото с което започват е раздаване на заеми на нуждаещите се членове и грижата за подобряване на селското стопанство.

В 1927 г. е закупен триор, грапи, плугове за общо ползване от кооперациите, срещу малка такса. Това действие за него време има голямо значение за развитие на земеделието, като се има предвид, че плуга, редосеялката и семечистачната машина са били почти недостъпни за средния селянин. В същото време се създава организация, за доставки на стоки, като син камък, лозопръскачки, бяла халва за заговезни, люцерново семе и пр. Доставката на тези стоки се извършва само по поръчка на членовете и се разпределя от комисия.

Редовен магазин за продажба на стоки кооперацията открива в 1935 г. На годишното събрание, проведено през тази година за председател на управителния съвет е избран Пени Трифонов Минев, който проявява особена упоритост в пропагандиране кооперативното дело, против частните търговци. Срещу тази негова агитация търговците и кръчмарите веднага започват организирана борба в 1938 г. той е подменен като председател.

В периода 1929-1937 г., по време на голямата стопанска криза в капиталистическите държави, в кооперацията се натрупват твърде много загуби. Това почва да плаши членовете, но въпреки това, те не се отчайват и не спират опитите си да я укрепят финансово. Със засилване на търговията със стоки, по предложение на банката в Свищов, управителния съвет и общото събрание, решават изплащането на консумативен дивидент. Голяма помощ по това време започват да указват местните учители, особено учителя Драган Дянков, който изнася много беседи за значението на кооперацията в развитието на селското стопанство и в борбата срещу лихварството. През тази година, по инициатива на няколко младежи се създава младежка кооперативна група с ръководител Янко Паришков. Групата също така оказва помощ за популяризиране на кооперативната идея, изнася вечеринки и пиеси. Военновременните години, на Втората световна война, свиват още повече дейността. С такива трудности, със значителни задължения, но с надежда, че всичко ще се оправи, е заварена кооперативната организация на 9 IX 1944 г. За кратък период с помощта на партийната организация, земеделската дружба и цялата отечественофронтовска общественост, кооперацията укрепва във финансово и организационно отношение. Привличат се нови членове, увеличава се дяловия капитал, засилва се стокооборота. В 1948 г. се открива фурна, организира се ракиеизваряването, открива се втори магазин и пр.

Ръководители след 1944 г. са били:

Председател:                           Счетоводители:

Георги Тодоров Георгиев        Георги Йонев Костов

Цветан Паришков                    Дамян Цанев Дилянов

По предложение на РКС Свищов в 1954 г. и по решение на общото събрание, кооперацията се обединява с Карамановската под наименование „1 май“. „По всяка вероятност в този период силната политическа партия в селото е била т н. „Сговористка партия „, защото от 1921г до 1923г на власт в България е бил БЗНС, а кмет на селото бил Ангел Колев – сговорист, който остава на този пост дори след преврата на 9.06.1923 г. Може да се каже, че от този момент дейността на комунистическата организация и МЗД замира напълно. Прави се някакво раздвижване през 1924 година на избори за окръжни съветници където излизат с обща листа и са завоювали победата на трудовия блок в селото. След Априлските събития през 1925 г., когато започват големите инквизиции и разстрели на комунисти компартията спира дейността си до 1928 г. когато се преименува в Работническа партия и завербува нови членове.

За отбелязване е, че от 1928 до 1934 г. комунисти и земеделци винаги са излизали на изборите с единна листа и това им донася макар и малки успехи .Така например през 1931 г., когато сговористите са били силни, комунистите и земеделците са завоювали победа в общинските избори и са избрали за кмет Трифон Минев (БЗНС), а за помощник кмет комуниста Илия Андреев Цанев. През 1933 г. отново печелят тези организации и за кмет пак е избран земеделец – Личо Дончев Христов, който е продължил до 19.05.1934 г., когато се извършва военният преврат и се забраняват всички партии и организации. Този преврат не се отразява върху живота на хората от селото. Със сигурност в България не е имало Фашистки организации и партии. Комунистите са наричали „фашисти“ всички които не са искали да им сътрудничат, но „нацистки“ и „фашистки“ партии като в Италия и Германия не е имало. Като фашистки са били определени двете младежки организации „Български национални легиони “ (Легиона) и „Бранник“ . Последната е била покровителствувана от държавата организация, но легиона е бил по популярен сред младежите. Почти всички младежи от с. Пиперково учили в Свищовската гимназия до 9 IX 1944 г. (Петър Пенев, Янко Илиев, Тодор Захариев ) са членували в нея.

Данните и документите говорят, че от 1935/36 година Работническата партия и МЗД престават да съществуват. Партийната архива се е съхранявала от Георги Андреев Цанев, който след 9 IX 1944 г. я предава в Свищов. През този период кмет на селото е бил Драган Христов Драганов, който е набелязал комунистите Илия Андреев Цанев, Асен Тодоров Георгиев, Георги Андреев Цанев, които са били постоянно наблюдавани без задържане. Единственият потърпевш тогава е бил учителят Асен Тодоров-уволнен през 1941 г. за комунистическа дейност от цяла България. Освен него до 9 IX 1944 г. в селото е имало още двама комуниста: Бильо Анчев и известният под името Сарача. Асен Тодоров е първият кмет на селото след 9 IX 1944 г., но е бил уволнен заради злоупотреби с пари, а другите двама са се отказали от политическа дейност, защото установили, че комунизмът като идея е нещо много хубаво, но на практика не може да се осъществи. През последните години на т.н. фашистка власт и революционната партизанска борба на БКП и другите прогресивни за времето си организации, в селото не е имало ятаци и помагачи на партизаните, а такива не са и минавали през него, Трагичните събития са ставали в околните села Босилкови, Павел, Хаджи Димитрово, Бойка, гр. Свищов. Години наред заради това неучастие селото се наричаше фашистко, а силно трудолюбивите му хора – фашисти. Единственият не заклеймен човек от селото беше Димитър Цветанов Димитров роден 1927 г., който напуска селото през 1940 г. и заминава за София да търси работа. Там се свързва с прогресивни другари и приема да изпълнява партийни задачи свързани със съпротивата и през 1943 г. се налага да премине в нелегалност, а не след много време макар и твърде млад (17 годишен) става партизанин в отряда „Чавдар „. През 1944 г. е ранен в крака, което налага неговото връщане в селото за лечение, под предлог, че е в отпуск. Това време на лечение прекарва при родителите си (майката Параскева Цветанова и вторият си баща Цветан Паришков). След време пак заминава в София и продължава своята революционна дейност. След 9 IX 1944 г. започва работа в МВР, където е на работа и до сега (може би вече пенсионер). През време на така наречените „Павелски събития“ 1944 г. в селото се носели слухове, че има набелязани трима души, които подлежат на арест, но това не е станало поради недоказаност.

В този момент селото е било под силното влияние на Даковци от с. Ценово, които са били крепители на цанковисткият сговор. Победата от деветосептемврийското въстание не се усеща още същия ден, както и в много други селища на България. Промяната на властта се е усетила когато се наложило създаването на ОФ (10 IX 1944 г.). Поради обстоятелството, че ОФ трябва да бъде изграден от петте организации: БКП, БЗНС, СДП, РДП и „Звено“ (такава организация в селото е нямало), и поради неразбиране на политическата платформа на ОФ, част от съмишлениците на БКП били натоварени да създадат организация „Звено „. Отечествения фронт се учредява начело сьс Илия Андреев Цанев, Асен Тодоров, Билчо Анчев Атанасов, Цани Дилянов Цанев, Климент поп Илиев, Личо Дончев Христов и Иван Григоров Костов, но не се прави нищо, защото почти е нямало влияние на комунистическата партия. Смяната на властта става на 26 IX 1944 г., когато бившият кмет Йордан Йорданов Каралашев бива заменен с комуниста Асен Тодоров. За Йордан Каралашев се говори, че е бил изключително строг, непримирим кьм крадците, млад и умен човек токущо завършил Търговската академия в Свищов. Родом е бил от Ценово и брат на известната в село учителка „Госпожата“ Яна, която е била съпруга на комуниста Асен Тодоров. След 09 IX 1944 г. Каралашев е живеел в Русе ( в кв. Средна кула има такъв род “ Каралашевите “ ). По онова време е имало изискване кметовете да бъдат с висше образование (всички знаем приказката, че в селото най-личните хора са били кмета, попа и даскала). Сградата на сегашното кметство е била построена по времето на кмета Марко Петров. Друг кмет е бил Димитър Вълев – юрист по образование. След него е бил кмет много колоритна личност Драган (викали му дядо Драгомир), обичал доста да си попийва и канцеларията му била кръчмата, там подписвал всички документи. Друг куриоз бил един от кметовете след 09 IX 1944 г. казвал се Петър Янков и бил толкова глупав, че можел да пише само две букви „п“ и “ я „, с които се подписвал. В селото му викали ПИЯ поради тази причина. Трябва да се отбележи, че на 12.09.1944 г. отново е учредена партийна организация и за секретар е издигнат отново Илия Андреев Цанев и до месец август 1945 г. нейният брой достига 83 члена. Това беше в периода когато се даде възможност за приемане на нови комунисти, но в последствие много от тях отпаднаха поради непритежаването на качества за комунисти.

Непосредствено в този момент наново се учредява и БЗНС, която организация изживя един труден момент,у чредителите искаха да са членове на земеделския съюз на Никола Петков, но са принудени да станат членове на БЗНС на А.Стамболийски и се наредиха под знамето на ОФ. След 09 IX 1944 г. в селото беше учредена и Ремсова организация с 22 члена, начело с Янко Паришков – председател, Яким Атанасов, Ангел Драгозов, Тинчо Иванов Янков и др. Малко след това се учредява и младежка организация ЗМС с председател Божанко Ламбев Владимиров. Изградена е и младежка ОФ комисия с председател Янко Паришков Иванов, което е една от формите за сближаване на младежите от РМС и ЗМС и това спомогна за активно изпълнение задачите на партията и ОФ. Не се допуснаха създаването на опозиционни младежки организации. Трябва да се отбележи, че след 9 IX 1944 г. съвместната работа между БКП и БЗНС почиваше на здрави основи и тя беше добра. За това говорят често провежданите сбрания съвместно за обсъждане на дадени въпроси и това не даде възможност за създаване на опозиционни организации, макар в този момент да имаше не малка част от жителите на Пиперково, опозиционно настроени. Като доказателство за съвместната работа на партията сьс земеделците говори и това, че при провеждането на референдума, изборите за Велико народно събрание и др. биваха спечелвани с болшинство. Само при изборите за Велико народно събрание опозицията успя да спечели незначителен брой избиратели. През 1947 г. младежките организации РМС и ЗМС се обединиха вьв СНМ със съпредседател Ангел Драгозов Ангелов. Това беше в полза на селото, защото всички младежи се включиха с желание в изграждането на новия щастлив живот. За времето 1947 до 1949 г. от селото са се включили в националните младежки бригади младежите: Али Ашимов, Атанас Панайотов Дилянов, Ангел Александров Личев, Крум Димитров Личев, Петко Георгиев Вьрбанов, Александър Йорданов Тачков, Велико Асенов Атанассов, Пашан Русанов Пенков, Петър Симеонов Петров, Илия Игнатов Игнатов. Те дадоха 45 безплатни трудодни за изграждането на пътя  на републиката „Хаинбоаз“, язовир „Росица“ и др. Баща ми също е участвал в тези бригади, но понеже учел в Кюстендил в учителския институт по всяка вероятност е бил изпратен от там.

Хубави спомени са останали у жителите на селото за преминаването на части от Червената армия. От дядо си знам, че през село са минали и германски войски, но това никъде не е документирано.

Моят дядо Панайот Павлов Панайотов и брат му Павел са притежавали имот в центъра на селото (върху част от него се намира днес нашата къща). В този имот освен селскостопанските сгради имаше къща (на снимката се вижда), част от която (1-2 стаи) е служела за хотел; бозаджийница; казан и една от седемте кръчми на селото (сградата все още стои ). В нашата къща са преспали както германски, така и руски войници. Дядо ми беше възхитен от хубавите немски коне и от доброто възпитание на немските войници.

Гостоприемство на войниците са оказали и домовете на: Петър Янков Макавеев, Димитър Ангелов Симеонов, Дамян Захариев, Христо Иванов и др.

3. След 09 Септември 1944 г.

 

И така от силно опозиционерско (фашистко) село, в което не са съществували новосъздадените след 9 IX 1944 г. организации селото трябва да се превърне в социалистическо с всичките присъщи за социализма структури. Единственото нещо, което се запазва това е кредитната кооперация, която вече е нарича Потребителска кооперация. След провеждането на Национализацията през 1948 г. частните кръчми престават да функционират и потребителната кооперация разкрива други форми на търговия. Използувайки старите сгради създава „Хоремаг“, „Сладкарница“, „Смесен магазин“, „Фурна“.

Създава се и ТКЗС със следния учредителен протокол: За образуване на ТКЗС в с. Пиперково околия Свищовска, окръг Плевенски бе проведено събрание на 25.08.1950 г. За председател на събранието беше избран най-старият между присъствуващите Янко Елисеев и за секретар Йордан Апостолов Петев.

Думата бе дадена на др. Симеон Варимезов, член на ОК на БКП гр.Свищов, който разясни въпроса с учредяването на ТКЗС, след което събранието реши:

1. Да се учреди Трудово Кооперативно Земеделско Стопанство в с. Пиперково околия Свищовска, като самостоятелна производствена единица. За гласуваха 138 стопани с 4609 дка земя.

Думата бе дадена на Георги Хаджимитев инструктор на ТКЗС за околията за разясняване на Устава на ТКЗС, след което се взе следното решение:

1. Да се избере Управителен съвет и контролен съвет съответно от 7 члена и 3 подгласника и 3 члена и 2 подгласника:

УПРАВИТЕЛЕН СЪВЕТ НА ТКЗС :

1.Драгоз Паришков Иванов -председател

2.Доси Петев Петков – зам.председател

3.Енчо Кунев Ганев

4.Параскева Цветанова Паришкова

5.Иван Маринов Игнатов

6.Тодор Йорданов Тодоров

7.Борис Петров Георгиев

ПОДГЛАСНИЦИ

1.Парван Петев Петков

2.Божин Божинов Дамянов

3.Минчо Петев Минев

КОНТРОЛЕН СЪВЕТ

1.Билчо Анчев Атанасов -председател

2.Иван Захариев Митев  – секретар

3.Еленка Христова Иванова

ПОДГЛАСНИЦИ

1.Енчо Анчев Енчев

2.Иван Борисов Иванов

Следват подписите на първите учредители на ТКЗС, както следва:

1. Атанас Цветанов Йорданов

2. Апостол Петев Петков

3. Алеко Пенев Димитров

4. Андрей Петев Петков

5. Александър Макавеев Димитров

6.Алекси Моисеев Бояринцов

7.Апостол Трифонов Панайотов

8.Анка Якимова Пенева

9. Борис Ангелов Филипов

10. Белчо Анчев Атанасов

11. Божин Божинов Дамянов

12. Борис Данев Бойчев

13. Атанас Върбанов Георгиев

14. Ангел Петров Несторов

16. Ангел Симеонов Ангелов

17. Ангел Иванов Котев

18.Атанас Върбанов Георгиев

19.Атанас Трифонов Минев

20.Алекси Върбанов Георгиев

21.Борис Кръстев Митев

22.Борис Петров Георгиев

23.Божин Дамянов Вьрбанов

24.Борис Иванов Тодоров

25.Божко Анастасов Божков

26.Владимир Господинов Янков

27.Велико Ангелов Минчев

28.Александьр Личев Монев

29.Георги Божинов Божинов

30.Георги Иванов Паришков

31.Дончо Дончев Христов

32.Драгоз Паришков Иванов

33.Дамян Цонев Дилянов

34.Димитьр Киров Цвятков

35.Еленка Христова Иванова

36.Евдокия Петрова Кирова

37.Енчо Кунев Ганев

38.Еманоил Вьрбанов Георгиев

39.Иван Трифонов Минев

40.Илия Петков Минчев

41.Иван Захариев Митев

42.Илия Трифонов Панайотов

43. Илия Цветанов Димитров

44. Иван Маринов Игнатов

45. Иванка Георгиева Мирчева

46. Иван Ненков Русанов

47. Илия Янков Елисеев

48. Илия Великов Цанов

49. Георги Мирчев Мирков

50. Благо Петров Николаев

51. Ганю Костадинов Георгиев

52. Дочо Цветков Донев

53. Драгос Ангелов Георгиев

54. Доси Петев Петков

55. Димитър Ламбрев Митков

56. Димитър Цонев Минчев

57. Енчо Анчев Енчев

60. Еленка Поп Николова

61. Илия Линков Ангелов

62. Илия Трифонов Минев

63. Иван Борисов Иванов

64. Йордан Апостолов Петев

65. Иван Андреев Петев

66. Илия Иванов Попов

67. Игнат Игнатов Минчев

68. Илия Цветанов Йорданов

69. Илия Тодоров Тодоров

70. Илия Ангелов Стефанов

71. Илия Петров Несторов

72. Кирил Паришков Иванов

73. Костадин Янков Господинов

74. Киро Костадинов Георгиев

75. Линко Ангелов Филипов

76. Минчо Петев Минев

77. Милана Георгиева Паришкова

78. Марица Иванова Янкова

79. Мирчо Ангелов Дечев

80. Малуна Петрова Несторова

81. Марин Игнатов Маринов

82. Нестор Петров Несторов

83. Петьр Янков Петров

84. Петьр Атанасов Колев

85.Петьр Пьрванов Петев

86.Пьрван Дончев Петков

87. Петьр Киров Цвятков

88.Петьр Божинов Петров

89.Петьр Митев Гецов

90.Пьрван Петев Петков

91.Савка Илиева Трифонова

92.Слава Вьрбанова Борисова

93.Спиридон Дачев Ценков

94.Тодор Йорданов Тодоров

95.Тома Божков Анастасов

96.Христо Николов Филипов

97.Цони Минчев Цанев

98.Цветан Вьлчев Панков

99.Яна Панайотова Дилянова

100.Яким Атанасов Якимов

101.Иванка Кирова Цветкова

103.Крьстю Георгиев Ангелов

103.Костадин Богданов Гатев

104.Личо Вл. Личев

105.Личо Личев Хинов

106.Минчо Ангелов Филипов

107.Митрофан Трифонов Петков

108.Марин Петров Маринов

109.Методи Костадинов Георгиев

110.Минчо Николов Ангелов

111.Николай Атанасов Колев

112.Надежда Кирилова Александрова

113.Пею петров Митев

114.Петю Трифонов Минев

115.Павел Досев Игнатов

116.Петьр Ангелов Лишков

117.Петьр Николаев Филипов

118.Петьр Илиев Иванов

119.Панайот Дилянов Цанев

120.Страхил Иванов Парижков

121.Стоян Николаев Филипов

122.Симеон Петров Симеонов

123.Симеон Ангелов Симеонов

124.Трифон Благов Трифонов

125.Филип Минчев Филипов

126.Цветан Паришков Иванов

127.Цветан Лишков Петков

128.Янко Паришков Иванов

129.Яна Асенова Тодорова

130.Янко Господинов Янков

131.Пьрван Георгиев Ангелов

132.Пена Петкова Дачева

133.Крум Иванов Попов

134.Параскева Цветанова Паришкова

135.Янко Елисеев Тодоров

136.Илия Георгиев Ангелов

137.Пауна Атанасова Трифонова

138.Иван Крумов Иванов

ПРЕДСЕДАТЕЛ НА СЬБРАНИЕТО :/п/ Янко Елисеев

СЕКРЕТАР НА СЬБРАНИЕТО :/п/ Йордан Ап. Петев

Новообразуваното ТКЗС притежава следните движими и недвижими имоти :

- Обработваема земя /ниви/           4129 дка.

- Ливади естествени                        479 дка.

- Каруци / конски и волски /             91 бр.

- Плугове                                42 бр.

- Редосеялки                                     3 бр.

- Друг инвентар                                 20 бр.

- Работен добитък /волове , бив./ 58 бр.

- Крави и биволици                           49 бр.

- Коне и кобили                                 50 бр.

Само продуктивни животни :

-Крави                                    4 бр.

-Биволици                                          3 бр.

-Овце                                                 770 бр.

Общо работоспособни членове на новообразуваното ТКЗС  :

- Мьже          111 бр.

- Жени          110 бр.

- Юноши      56 бр.

Оформянето на кооперативните блокове става като навсякъде в страната със знамена, музика и песни. На чело на тази акция са кооператорите Русан Игнатов, Драгоз Паришков, Първан Петев, Енчо Кунев , Параскева Цветанова, Тодор Йорданов, Иван Маринов Игнатов, Иванка Енчева Кунева, Борис Петров Георгиев, Еленка поп Николова, Еленка Христова Иванова, Драгоз Ангелов, Петър Янков , Дамян Цанев и др. (нашата фамилия още не е била в ТКЗС).

И така, до тук всичко е много добре, но само с гол ентусиазъм земята не може да се обработва, а член кооператорите не разполагат с достатъчно семена за посев, животни и инвентар, тогава вече започва насилствената колективизация, като 1956 г. 100% от населението на с. Пиперково са станали член-кооператори. Колективизацията в селото се е извършила сравнително кротко, без побоища, както в други места (в Добруджа например).

Не зная кога и как дядо ми е станал кооператор (такъв беше до смъртта си – работеше в лозарската бригада), но зная, че с брат си са имали 200 дка. ниви, гори (никой не ми даде сведения колко дка. са били – казаха ми ,че са изсечени и не подлежат на връщане), 200 овце, най-хубавите коне в селото, крави пълен селскостопански инвентар (помня в плевнята имаше макина и вършачка ). Всичко това е било достатъчно за изхранване на голямата челяд. Сградата на кръчмата, казана и бозаджийницата бе дадена под наем, като държавата плащаше 15 лв. на месец.

Имало е и други такива семейства в селото. Дядо ми казваше – „Хубавото на ТКЗС-то е това, че можеш да крадеш колкото си искаш, а лошото, че научи хората да мързелуват“.

През първите години заплащането на работещите в ТКЗС е било изцяло в натура, после (помня това) освен продуктите, които получаваха, в края на годината им даваха известна парична сума (на уравнение).

През есента на 1959 г. се извършва окрупняване на ТКЗС, при което се сьздва ТКЗС „Ленин“ с център с. Новград (в него влизат селата Караманово, Пиперково, Кривина, Беляново и Джулюница), но то просъществувало само няколко месеца, след което се отделили Караманово и Пиперково и създали ТКЗС „Заветите на Илич “ с център с Караманово.

Хората живеещи в с. Пиперково са много будни, находчиви и ученолюбиви, но Народната власт прогони от него най-можещите и най-знаещите. Независимо от това, че бяха далеч хората родени в това село се опитваха да помогнат за неговото развитие, обаче БКП в този район не си поплюваше. Имайки предвид факта, че преди 09.09.1944 г. хората от това село не са се интересували от комунистическите идеи, а в наши дни това никак не се е харесвало на другарчетата и затова с. Пиперково не е оставено само да се развива. С ТКЗС го правят подчинено на комунистите от с. Караманово, а със създаването през 1979 г. на АПК „Александър Стамболийски“ с център с.Ценово (в състава му влизат: Ценово, Белцов, Долна Студена, Караманово, Пиперково, Новград, Кривина, Джулюница, Беляново) подчинено на Ценово. Всички тези окрупнявания бяха излишно хабене на народна пара, защото в новосъздадените центрове трябваше да се строят административни сгради, а по-голяма част от работещият персонал трябваше да пътува, като същевременно в отделните селища имаше по-добри условия, но това е историческа закономерност – още от времето на Цезар, когато една власт си отива тя започва да прави грандиозни строежи не взимайки предвид тяхната ефективност. Ето защо независимо от това, че в международните карти на България фигурира бензиностанция до с. Пиперково, такава няма (цистерните и започнатия строеж стояха години наред, след което изчезнаха). Решението на компартията да се районира страната и да не изтичат средства от един окръг в друг попречи да се построи шивашки цех, клон на фабрика „Буря“-Габрово. Директорката на завода Петра беше от с. Пиперково и искаше да създаде работни места за част от населението, вместо то да пътува до Свищов или Бяла. Ако бе изпълнено решението в училището да идват учат деца от околните села (то разполагаше с много добро училищно оборудване, парно отопление, стол за топли закуски и др.) вместо там да се строят такива, нямаше да избягат добрите учители на селото. Решението да се създаде тежко машиностроене и голямата химия създадоха неефективните заводи КТМ-Русе, СВИЛОЗА-Свищов, ЛАТЕКС-Бяла. Липсата на работа принуди много хора да отидат да работят там, оставяйки разкошни домове и принуждавайки се да живеят в панелните складове за работна ръка (апартаментите), създадени от държавата или още по-лошо – на квартира. В крайна сметка селото попадна в списъците на селища със „затихващи“ функции, което е доста смешно като се има предвид географското му разположение. Живота в селото наистина замря. Само през летните месеци се оживяваше от дошлите да изкарат лятната отпуска и да осигурят зимнината местни жители. Съзнанието на хората толкова се промени, че те просто не разбираха какво губят.

Всичко това даде отражение и върху първите демократични избори след 45 годишна липса на такива. Селото се управляваше от шепа хора, които нямаха свое лично мнение, а само можеха да изпълняват спуснати решения отгоре, останалата част от населението се страхуваше да им се противопостави, защото знаеше, че тези управници имаха подкрепата на на по-висшестоящите и че всичко ще рикошира в тях. Турското население имаше опита от прекръстването, когато ги задължиха дори мъртвите си да погребват в християнските гробища. Знаейки всичко това, реших да отида като наблюдател от името на синдикат „ПОДКРЕПА “ на вторият тур за кметски избори, защото исках тези хора да повярват в себе си, да спрат да се страхуват и да гласуват за този, когото искат. Очакванията ми се оправдаха. Присъствието ми шокира комунистите и те не можаха да изпълнят машинациите си, а останалите хора се  успокоиха и гласуваха така както желаеха. Аз присъствах на нещо, което никога няма да забравя: Хората ме познаваха и виждах как моето присъствие премахваше страхът им, а сигурният в победата си комунистически кандидат АНГЕЛ КОЛЕВ едва не припадна от вида ми. За първи път видях как човешкото лице може да промени цвета си, като премине през всички цветове на дъгата. Изборите бяха спечелени от опозицията в лицето на БЗНС и всички следващи такива биваха загуба за Комунистите. Цялостната политика на комунистите бе в България да има колкото се може повече неграмотни (по-лесно се управляват), а солидно образование да получат само избрани от тях хора. Ето защо материалното благополучие хората в с. Пиперково го имаха, но липсваше духовната обогатеност. По тази  причина идеите на СДС не можаха да бъдат разбрани, както и в много други селища на страната. Другият куриоз беше, че в национален мащаб БЗНС получи нищожни гласове, защото в деня на изборите някой ги предаде, като в много селища бе наредено да се премахне оранжевата бюлетина и хората, които щяха да гласуват с нея, гласуваха с червената.

Тук е моментът да разкажа, за един действителен случай, който е достатъчен да убеди всеки колко ревностно се обграждаха комунистите със свои хора как пречеха на другите да се развиват и да намерят своето място в обществото. Борис Павлов, който бе преподавател в ИПУ гр. Силистра години наред не го допускаха до защита на докторат по смешната причина, че баща му бил поп. Този поп дядо Павел, който ме е кръщавал и когото помня като силно интелигентен човек беше заплаха за комунистите (тези, които после първи влязоха в църква). Човек с богословско образование, с голяма ерудиция, от когото обществото може да има само полза. Чичо Борис (за мен е такъв) ми е разказвал, че един от първите директори на училището, който е бил учител на баща му е бил Александър Анчев. Други такива са били Борис Чакъров и Стоян Личев за които се казва, че е истинско щастие да имаш такива учители.

Борис Павлов и съпругата му Евгяна са родом от Пиперково, но живееха в гр. Силистра. Малко преди 1990 г. той успя да защити докторска дисертация по литература, но за да бъде допуснат до доцентурата комунистическата партийна организация в селото трябваше да бъде принудена да даде задоволителна за целта характеристика.

Има още един човек с много интересна съдба благодарение на комунистите. Това е Петър Пенев, той е син на Пеню Трифонов Минев (голям привърженик на Стамболийски и син на бивш кмет на селото (баща на моята баба Божана) Трифон Минев. Той е членувал в Българските национални легиони (неин наследник сега е Български демократичен форум – партия в СДС). Това е било изключително родолюбива организация, развиваща чувството за патриотизьм, настроена антикомунистически, тьй като комунистите не са патриоти и никога не са били, те са „интернационалисти“ – с това прикриваха подчинението си на Москва (същите са и сега). След 09.09.1944 г. тази организация бива обявена за „фашистка“. Като антикомунист Петър Пенев, както и по-голяма част от гимназистите в селото е членувал в ЗМС. Като неин член той е развивал голяма дейност в селото и в страната. На честите митинги и събрания е говорел против комунистите. Такава реч от него е слушал свекър ми (Рашко Стефанов Рашков) в Ивайлов град, където е бил учител по разпределение.

Когато обаче обесват Никола Петков, комунистите започват да преследват членовете на БЗНС, а Петър Пенев е бил  известен с връзките си с ръководителите на ЗМС, като Сърбински например, който  умира в лагера в „Белене“. Вероятно е почувствувал, че става опасно за него в страната и се възползва от факта, че по това време се търсели земеделски работници за Чехия, но с основно образование. Баща му по това време е бил кмет на селото и издава такава бележка на него и приятелят му Игнат (Гатьо) от Караманово и те заминават за Чехия. Дипломите си за средно образование зашиват в подплатата на палтата си и с тях в Австрия се записват да следват медицина. Там Петьр Пенев е бил секретар на Г.М. Димитров и му е помагал в прехвърлянето на българи с подобна съдба. Гатьо заминава за Англия и се установява да живее в Лондон, а Петър продължава да следва в град Грац – Австрия. Там се дипломира като лекар-гинеколог. В България се връща заради баща си (това го помня – бях дете, може би в гимназията или по-малка, когато си дойде за първи път). Баща му беше тежко болен (по-късно и моят баща – племенникът му почина от същото заболяване) и той се върна, за да го спаси ползвайки западни лекарства, но се оказа рак на дебелото черво – злокачествен. Баща си не можа да спаси, но щеше да загуби и своя живот. Комунистите инсценираха катастрофа, но за зла участ в колата в место него се оказва първата му съпруга Ани). Как точно са се развили взаимоотношенията му с властите след всичко това – той си знае. Втората му съпруга е лекар от правителствената болница. Повечето време живеят в чужбина, но си спомням, че една година синът им Ивайло живя при баба си на село под предлог, че за да го запишат във френски колеж му трябва завършен осми клас, но аз мисля, че властите са го оставили като заложник, че баща му Петър няма да изчезне от очите им. Ивайло учи в София и продължава да живее там. Баща му е извън страната.

На 10.11.1989 г. станаха големи промени в страната, което доведе до промени и в с. Пиперково.

Еуфорията от създаването на Демокрация в България, не беше толкова голяма в селото, но доведе до излизане от АПК и създаване на ТКЗС ”Урожай” с председател Велико Симеонов – агроном от с. Джулюница. Самият факт, че председател на ТКЗС става човек от друго село, показва успеха на социалистическата система да обезлюди селото.

Директивите на Ком-партията това село да стане селище със затихващи функции са изпълнени.

Самостоятелното ТКЗС развива дейността си като построява Зърносушилни и закупува комбайн “Дюн”. Приоритет на дейност са лозарство, овцевъдство, птицевъдство, свинарство, пчеларство, зърнопроизводство, тютюнопроизводство и др.

Централизираното стопанство в България започва да се разпада. Политиката на управляващите е страната да се превърне в нормална Държава, като всички останали не социалистически Държави. Наличието обаче на 50 години социализъм бе променило съзнанието на хората и те бяха забравили да мислят, също така се бяха отучили да работят. От тях се изискваше да слушат и изпълняват.

Новите условия обаче изискваха мислещи и инициативни хора, но на възловите позиции в цялата страна се оказаха естествено социалистически кадри. Трудно им беше да вземат самостоятелно решение и разбираха погрешно икономическата политика. Същевременно ръководителите не бяха от даденото населено място и малко се интересуваха от това какво ще бъде бъдещето на живеещите там.

На държавно ниво излезе закон за ликвидиране на централизираното стопанство, но хората по места разбраха и буквално ликвидираха наличната собственост.

Те бяха научени да живеят в социалистическо общество и не можаха да разберат хубавата идея на Земеделските и Потребителните кооперации, които са съществували преди 1944 г. в страната.

Повечето хора, не само в Пиперково, искаха да получат в наличност дяловите си капитали, без да се замислят какво ще ги правят.

През 1992 г. в селото се създава Ликвидационен съвет с председател Борис Тодоров и членове Ванушка Пенчева и Здравка Иванова.Този съвет съществува до 1996 г. и членовете му са били със статут на държавни служители.

Създават се така наречените приватизационни бонове, които включват дяловият капитал на всеки член кооператор. Той включва всичко без земята и горите (те са били национализирани и не са участвали като дялов капитал в ТКЗС).

Освен дяловия капитал се връща и земята на хората, като за целта се използват документите, с които техните прадеди (насилствено или не) са влезли в ТКЗС. Земеразделянето се извършва от “Геоплан проект – Русе” и Недялко Иванов през 1993-94 г. Земята се връща в реални граници.

До тука всичко е много хубаво, но липсват истинските специалисти, които вместо да раздадат дяловият капитал (включително и тухлите на сградите) са можели да създадат нова кооперация по закона на кооперациите. Има селища в България, където това стана и хората са доволни от резултатите.

Да се върнем обаче към Пиперково. През  1995 г. се създават две кооперации: ППК ”Пиперково” с 14000 дка земя и председател Ангел Колев (90% от земята на ТКЗС “Урожай”) и ППК ”Нов живот” с 1500 дка земя и председател Петър Николаев Петров.

Наличните 800 дка общинска земя се продават на търг, а лозята се връщат като дялов капитал.

ППК ”Нов живот” съществува до 1996 г., след което Петър Николаев започва да обработва собствената си земя сам.

Друг частник е Димитър Адрианов, който обработва сам наличните си 100 дка земя и гледа крави.

ППК ”Пиперково” съществува и в момента с председател Илияна Досева и 800 дка земя.

От 1998 г. в селото навлизат арендатори и хората предпочитат да отдават земята си под аренда.

Свинекомплексът в селото е бил към ОПХС – Русе, филиал Борово и е съществувал до 1995 г., когато го ликвидират поради дългове към банките.

Пилищарниците са купени от Йордан Господинов от гр. Бяла .

Общественият пчелин е бил ликвидиран през 1992-93 г. поради заболяване на пчелите. В момента в селото с пчеларска дейност се занимават Георги Петев, Илия Пенев и Страхил, като последният има най-много кошери – 50.

Тютюнопроизводството се е осъществявало до 2004 г. (1995-96 от човек от Бяла, а 2002 – 2004 хора от Кюстендилско). Тютюносушилнята е работила до 2001 г., когато Тютюнева промишленост Плевен прибира машините.

Преди 30 години се създава кантон на пътно управление, а по-късно и база към Пътно управление гр. Русе, която работи и до днес. Работещите там поддържат пътния участък от гара Бяла до с. Вардим, което вече е Свищовски район.

С ликвидирането на ТКЗС ”Урожай” се ликвидират и овчарниците. В момента съществуват такива за лично ползване. Освен овце в селото стопаните отглеждат крави и предават млякото им, като по този начин изкарват някой лев за прехрана.

Потребителната кооперация се отделя от с. Караманово през 1989 г. и председател става Любен Цветанов. Нейни обекти са сградите за магазини, фурната, ресторанта и казана за варене на ракия. Освен казана сградите са отдадени под наем.

Училището е закрито през 2001 г. поради липса на деца. Читалището съществува, като Дружество с нестопанска цел с председател Велико Колев и секретар Марина Колева. Освен библиотеката към читалищната дейност се отнася съществуването на мъжка и женска певчески групи, които редовно участват в националните фолклорни надпявания и конкурси.

В селото се появиха частни магазини, кафенета и др. Има кабелна телевизия и Интернет.

II. ОСОБЕНОСТИ НА БИТА В С. ПИПЕРКОВО

Населението на село Пиперково се състои главно от българи и много малко турци. Както се вижда от картата населението се е състояло основно от Хърцои, Казълбаши, преселници от Тракия и Македония, от Плевен и Ловеч и от Габровско и Търновско. От записките на П.Р. Славейков разбираме, че към 40 – 50 години на миналия век селото се е състояло от около 100 къщи, а жителите са били 700-800. Според статистическите данни, които се водят от 1926 г. броя на населението е бил както следва:

година 1926 1934 1946 1956 1974 1978 1981 1996
бр. ж. 1201 1394 1540 1490 1150 500 930 700-800

Броят на домакинствата през миналите години не са установени, а през 1974 г са били 1172 жители с 350 домакинства

От показаните данни се вижда, че броя на населението през последните години значително намалява, главно по две причини: намаляването на раждаемостта особено след 1964 г. и голямата миграция на населението от селото в промишлените центрове, главно в Свищов, В.Търново, Габрово и Русе. Към края на 1928 г. и началото на 1929 г. в селото се заселват бежанци от беломорието всичко 11 домакинства. След 1956 г. тези домакинства се разпръсват на различни места из страната и само три остават в селото.

По езикови особености населението от с. Пиперково спада кьм „хьрцоите“, което според проф. Милетич (езиковед) са били стари жители на Северна България. В неговите материали се твърди, че цяла Северна България има този диалект, които е произлязъл от смесицата на българския с румънския език.

Антропологически хората в този край са предимно среден ръст, мургаво матова кожа и кестенява коса; русите и чернооките са по-малко. Обща черта за всички пиперковчани е голямото трудолюбие, привързаността към земята и животните, пестеливост, доверчивост и гостоприемство.

Дребното и разпокъсано лично земеделие принуждава всички хора да се включат в работата в същото за да изкарат прехраната. Целият живот е бил много примитивен и е съществувало пълно самозадоволяване на домакинствата. Дрехите цървулите, лоените свещи също са били домашно производство, а на пазар са ходели само за сол и някои други необходимости. Около 1870 г. лоените свещи били заменени с газени лампи. Жилищата били малки, тесни, с малки прозорци без стъкла (наполовина затворени с книги или плат).

Обикновено къщите са се строяли от три части (виж схемата): най в дъното мястото за добитъка; одаята-мястото за готвене и най – напред собата, където живее многодетното семейство. В помещението за живеене подът до една от стените се правел 30-40 см по-висок и се използвал за легло.

.

На южната страна било поставяно малко отверстие с размери 40/50 см, в което бил закрепян прозореца. Между двете помещения също имало отверстие (жемчи), от където посредством газеник се осветявало помещението на животните. Задната част на покрива се сливал със земята (има снимка и скица на жилището). През този период са се срещали и двукатни паянтови къщи със стени изплетени от плет и измазани от кал. Обикновено старите къщи били изграждани на наклонен терен и в повечето случаи имали южно изложение (виж графиката). Теренът се изкопавал на дълбочина до 1,5 м, като основите се иззидали с парчета не добре оформен камък, спойван с кал. Подовете са се измазвали с жълта пръст смесена говежди тор и слама. Стените са се белосвали с бяла пръст. Основното отоплително средство са били отпадъците от храната на животните (огризките и най-вече за през нощта изсушен говежди тор, по-малко са се използвали дървата, т.к. царевичните стебла, сламата и др. са били под ръка. При горенето на огъня на огнището или пещта пламъкът същевременно е служел за осветление, докато се хранят хората. По-късно започват да се зидат печки (джамали). Брашното се получавало чрез мелене на ръчна мелница (ромел), а в по-големи количества в мелници наречени „Караджейки“. С волове се задвижвали камъни които смилали брашното.

При двукатните къщи долният етаж е бил предимно за „зимник“, „одая“ за готвене и живеене на старите и маза, а горният етаж е служел за живеене на останалата част от семейството. Горният етаж се е състоял от предимно две стаи и един „пруст“ (коридор), от който се палят джамалите, които отопляват стаите. По-късно този вид жилища започват да се строят с камък в земята, а нагоре с кирпич, като покривът е бил или от керемиди, или от тръстика. Много от този вид къщи са запазени до към 1956 г., когато започва строителството на тухлени къщи. Оградите са били предимно с изкопани ровове (ендеци), с бодлива тел и тръни. Към 40те години на нашия век започват да се строят огради с камък и кирпич. До 1944 г. в селото е имало само 5 жилища изградени с тухли и с добри условия за живот.

След 1955 г. започва масово строителство на нови тухлени жилища. Живота налага нови условия водещи до промяна в битието на хората. В селото се построяват около 340 нови жилища.

В старите жилища обзавеждането се е сьстояло от папурени рогозки, софри (маса), трикраки столчета, иззидани от кирпич места за сядане и лягане „трончета“ (нещо като диван без облегалка, за такава служи самата стена). Спалнята е била обзаведена или с рогозка, или със саморъчно направен одър повдигнат от земята на 40 – 50 см.

Облеклото на пиперковските жители в миналото днес може да причислим към облеклото на северозападна Бьлгария.

III. ДУХОВНА ПРИНАДЛЕЖНОСТ

 

Селото принадлежи към Доростолочервенската епархия. Преди образуването на Доростолската и Червенската митрополия исторически сведения показват, че са съществували от ранни времена два отделни, самостоятелни църковно-административни единици – Доростолската и Червенската.

Епископията Дуросторум (Доростол, днешния град Силистра) става митрополия през 971год., когато византийският император Йоан Цмисхий превзема града и от завладените земи на Източна (Преславска) България образува една област с център Доростол, подчинена на Цариградската патриаршия. В 1019 г. Василий Втори Българоубиец признава ведомството на Охридския архиепископ Йоан над Доростолската епархия и разрешават включването й към Охридския църковен доиценз. Към 1040 г. Доростолската епархия е откъсната от Охридската епископия и въздигната отново в митрополия на Цариградската патриаршия. По време на Втората българска държава (1186 – 1393 г.), Доростолската епархия продължава да съществува като митрополия. В периода на османското владичество тя се развива и укрепва, а границите й се разширяват през почти цяла Добруджа до Тулча.

Малко по-различно е историческото развитие на Червенската епархия. В края на четвърти, началото на пети век седалището на епископския център се намира в Сексагинта Приста (днешният Русе). След покръстването през 865 г. то се премества в Червен, който вероятно е станал епископски център още през първото административно деление на българския църковен диоценз през пролетта на 870 г. за времето до създаването на Втората българска държава, когато Червенската епархия става митрополия, липсват сигурни исторически източници. След османското завоевание на Балканите тя е вече отделна епископия в състава на Търновската митрополия. Червен е разрушен от турците и епископското седалище отново е върнато в укрепващият се вече Русчук. На 23.09.1861 г. е образувана българската църковна община с председател – свещеник Нил Д.Изворов, която нарежда и управлява народните работи в Русчук и червенската епархия. През 1865 г. общината е реорганизирана и управлява Русчушката (Червенската) епархия до идването на първия екзархийски владика през 1872 г.

На 23.02.1871 г. в Цариград е открит Първият църковно-народен събор, който изработва Екзархийския устав. По силата на този устав всички епархийски архиери получават митрополитска степен, което практически превръща Червенската епархия в митрополия. Един от трудните за разрешаване въпроси от Събора се оказал уточняването на епархиялните граници, които да са съобразени с новото административно деление на Османската империя и с някои вътрешни църковно-икономически проблеми От издадените през 1911 г. „Протоколи на Българския народен събор в Цариград през – 50 – 1871 г.“ узнаваме, че Съборът в 19-то си заседание на 13 април 1871г“След много разговори и со разисквания“ взел следното решение: „Русенската епархия се соединява със Силистренската и архиереят ще носи титла Дристренский и Червенский“. Така се образувала днешната Доростолска и Червенска митрополия. През 1872 г. за кандидат на Охридски-Пелагонийската и Доростоло-Червенската митрополии е посочен Григорий Немцов. Той приема последната и на 1 юли 1872 г. е избран за пръв Доростолски и Червенски Митрополит.Посрещнат тържествено от Християните, Григорий пристига на 25 август 1872 г.в Русчук, откъдето поема управлението и отговорността за Доростолската и Червенската митрополия.

Митрополит Григорий е роден през 1828 г. в с. Сороки, Бесарабия от родители българи – Григорий и Екатерина Немцови. Започва образованието си в местните училища, където учи до 1844 г. След това приема монашество в Хилендарския манастир (1846 г.). Продължава учението в Карея, полуостров Атон, Цариград и Богословското училище на остров Халки (1850-1863 г.), където старанието и прилежността му помагат да напредне в църковната йерархия, стигайки скоро до архимандрит на Вселенския престол, а след това и до митрополит. Като духовно лице митрополит григорий се оформя под влияние на Иларион Макариопилски и Неофит Бозвели. Учителства в българското училище в Цариград. Участва активно в църковно-националната борба против гръцката патриаршия. Допринася за устройване на Българската екзархия и за развитието на просветното дело. Но остава настрана от националноосвободителното движение на българския народ. След освобождението митрополит Григорий участвува в Учредителното събрание и е подпредседател на Първото Велико народно събрание. Редовен член на Българското книжовно дружество (1884 г.). Дописен член на БАН (1881 г.) и доктор по богословие (1863 г.). На 16.12.1898 г. митрополит Григорий Немцов почива от пневмония в София. На 17.12.1898 г. тялото му е пренесено в Русе и погребано в църквата „Всях Светих“.

Управлението на финансовите и стопанските въпроси на Доростолската и Червенската митрополия се извършва от Епархийски съвети. Първоначално те са два – в Силистра и Русе. След 1878 г. остава да съществува един общ Епархийски съвет, който се запазва и до днес. Задачите на Митрополията и на Епархийския съвет са регламентирани в Устав на Българската православна църква. Това са преди всичко въпроси, които засягат религиозния живот на православните християни, грижата за църковните служители (църковни и мирски), строежи, ремонт и украса на храмовете.

Доростолската и Червенската митрополия има свои подведомствени учреждения – архирейски наместничества в Силистра, Тутракан, Разград и Попово, пунктов свещенник в Бяла и църковни настоятелства във всяко селище, където има православни християни.

Митрополията е подчинена на Светия Синод на Българската православна църква.

IV. ИКОНОМИКА НА СЕЛОТО – ПОМИНЪЦИ

1. ЗЕМЕДЕЛИЕ

Основно препитание на българите от дълбока древност е земеделието. От незапомнени времена земята е едничкото реално богатство на нашия народ. Със земеделие се занимават и всички минал поколения, създали материалната и духовната култура на село. Резултатите от археологическите проучвания на терена около с. Пиперково, както и писмени документи определят обработването на земята като основен и първостепенен поминък на неговите жители.

А. ЗЪРНОПРОИЗВОДСТВО

Общото название на обработваемите земи е НИВИ, НИВЯ, ако са извън чертите на селото и ЯСАЦИ, когато са в неговите очертания. Прилежащият към селището необработваем район се означава като МЕРА, ПОЛЕ. В своята съвкупност територията извън селото най-често се нарича КЪР.

Заслужава да се отбележи, че пиперковчани доста ясно разграничават тия понятия. Те казват: „Отивам на нивата“, т.е. на обработваемия участък земя, или: „Изкарвам овцете на мерата“ и „Отивам на полето“, т.е. на необработваемия участък земя, или: „старите са на къра“, т.е. извън селото, без допълнително да се уточнява къде.

Веднъж създадени, нивите стават обект на безмилостна експлоатация, в резултат на което прогресивно обедняват на хранителни вещества, нарушава се структурата на почвата им и се намаляват добивите. Много често те се оказват в невъзможност да възстановят хвърленото в тях семе. Наред с добре гледаната земя в ландшафта на селото се появяват и изоставени участъци – КЕЛЕМЕТА, потънали в бурени, наричани обобщено гюрлюк. По-късно земеделците установяват, че плодородието на почвата може да се подобри, ако тя периодично се наторява. За целта те пристъпили към животинския тор, както и към прилагането на определена последователност в отглеждането на културите. Животинският тор, събиран от оборотите и известен като ОБОРСКИ се изкарва на нивите, където се струва на малки купчинки – КАМАРКИ и после, обикновено с вила, се хвърля равномерно или едновременно с доставянето им се разхвърля от бавно движещи се каруци. Познато е и ЕРГЕЧНОТО торене, при което овцете, нощувайки върху определени площи, главно ЯСАЦИТЕ, ги наторяват.

Знае се, че ако години наред се сеят едни и същи култури върху една и съща земя, тя се изтощава-ИЗПОСТАЛЯВА, затова стопаните прибягват до тяхната периодична смяна. Без да ги назовават, те познават и практикуват както двуполната система, при която пролетните посеви – ПРОЛЕТНИЦИТЕ се редуват със засяти през есента култури – ЕСЕННИЦИ, така и триполната, при която изтщените почви се оставят на третата година на угар, т.е. изорават се, но не се сеят, за да си „починат“. В този смисъл те знаят още, че земята ще НАСПОРИ – роди повече, ако предната година бъде засята с фий или бурчак(тютюн).

Най-широко разпространена сред полските култури е  пшеницата, наричана винаги ЖИТО. Постоянни нейни спътници са ечемикът, ръжта, овесът, просото, лещата, фасулът (бобът). Отглежда се и много царевица, наричана почти винаги МИСИРИ, по-рядко КУКУРУЗ и никога ГЪЛЪБИ. В началото на века в списъка на култивираните растения се включват захарното и кръмното цвекло, слънчогледът, известен като СЛЪНЧОВКА, люцерната и други. (Изложение за състоянието на Русенски окръг, Русе, 1903, с.17).

Земеделските оръдия, с които се обработва земята дълги години носят белега на архаичност и примитивизъм. Наред с МОТИЧНОТО земеделие, което продължава да намира приложение в отглеждането главно на т.н. окопни култури – царевица, фасул, цвекло, картофи и други, все по-дълбоко навлиза дървеното рало, наричано още УРАЛО, УРАЛЦА, ОРАЛО. Познато е както кривовуищното, така и правовуищното рало, както ралото с дълго, така и с късо вуище, както волското, така и конското. В началото на века в земеделската практика навлиза плугът, който може да бъде изцяло от дърво- ДЪРВЕН; изцяло от желязо – ЖЕЛЕЗЕН, а понякога и с дървено вуище-ТРУПИЦА. Известен е и т.н. обръщач – ДЪНОМЕДЖИ, който вместо един има два режещи елемента – ЛЕМЕЖИ.

След оранта следва сеитбата. Засяването на земеделските култури става обикновено ръчно, като с лявата ръка се държи пълният със семе шиник-крина, а дясната ръка разхвърля зърното върху предварително подготвена и разчертана на 5-6 метрови ивици земя – лехи.

Пшеницата, ръжта и ечемикът се сеят обикновено есенно време и се наричат ЕСЕННИЦИ. Разхвърляното с ръка семе се заравя с дебел пласт пръст чрез рало, за да не мръзне през зимата, поради което есенното засяване е известно още и като „сеитба под рало“. При културите засявани през пролетта – ПРОЛЕТНИЦИТЕ- семената се покриват със земя посредством: а) връзка шумнати клони, дебело гладко дърво или широка дъска, обикновено една от КАНАТИТЕ – страничната дъска от сандъка на каруцата или специално подготвена за целта дъска.

б) дървено или желязно тяло – търмък – с форма на трапец и множество остри клиновидни издатъци отдолу по повърхността си.

в) цилиндрично тяло – дървено или желязно – валяк.

Докато при някои култури семето се хвърля на ръка със стремеж възможно най-равномерно да покрие земятато при други – боб, соя, царевица, слънчоглед – засяването става на редове. От началото на 30-те години в земеделската практика навлиза и т.н. сялка.

Ефективен способ за опазване на поникналите растения от превели и създаването на по-добри условия за тяхното развитие е окопаването. То се извършва с различна по форма и големина мотика. Към края на 30-те години някои стопани вече наорават, т.е. обработват с рало празното пространство между редовете,като само около растенията окопават с мотика. Почистването от плевели – паламида, щир, лобода, троскот, наричан винаги тросяк, става или чрез плевене, т.е. отстраняването им с ръка, или посредством малка мотичка – чапа; или чрез окосяване, предимно при фуражните култури, на засегнатите им главно от „кукувича прежда“ участъци.

Прибирането на реколтата от есенниците става чрез ЖЪТВА. Тя трябва да се извърши възможно най-бързо и без нито един клас неприбан. Това налага обединяване на усилията на повече хора. Честа практика в тия напрегнати дни е т.н. ОРТАКЛЪК, т.е. доброволно сдружаване на няколко семейства. Жътвата обикновено става със сърп и паламарка. В редки случаи се ползва и обикновенна коса, снабдена с кафез – приспособление против разпиляване на класовете. Няколко еднократни захвата – ръка – се поставят на земята и образуват ръкойки, които по-късно обединяват в сноп, пристегнат с направена от житни стъбла по особен начин превръзка – въже. Площта, която едновременно се жъне се означава като ЧАКЪМ. Ожънатата нива се нарича СТЪРНИЩЕ. Превозването на снопите става с каруца. От земята снопите се вдигат с двурога желязна вила. Докараните снопи се трупат по специален начин в купи. Следва вършитба, т.е. отделяне на зърното от класа му. Тя става на хармана, който представлява отесана, т.е. добре почистена от плевели и отъпкана почти кръгла площадка. Предварително разхвърляните снопи се чакат да напръхнат, т.е. напекат на слънце и започва вършитбата. Извършва се с крави, волове и най-вече коне. Привързани с въже за забит в центъра на хармана кол. Движейки се животните газят нахвърляните снопи, а въжето постепенно се навива така, че всяка следваща обиколка е с радиус по-малък от предходния и по този начин се осигурява равномерност в тъпкането по целия харман. След последната обиколка посоката на движение се обръща и така, докато зърното  се отдели напълно. Междувременно се извършва претръскване, с цел ороненето зърно да падне по-ниско, а неогазените пластове да се извадят на повърхността. За целта се използват дървени двуроги вили. Отделянето на ситната слама от зърното става с трироги или четирироги вили.

Други начини за вършеене става с каруца, зад която се влачел наръч тръни, притиснат отгоре с големи камъни. Също така със диканя – тежка дъска накована по долната повърхност с кремъчни или метални късове.Зърното от хармана се прибира с гребла и метла. След това се отвява с помощта на вятъра пръстта от зърното. По-заможните стопани използват веялки и макини. Те представляват механизъм, при който въздушната тяга се създава от движението на ветрилообразно монтирани плоскости, а зърното минава последователно през система от сита с различна пропускателна способност. В началото на века това започва да става с вършачка.

В началото на октомври започва прибирането на царевицата. Бидейки основна зърнена култура, тя става обект на специални грижи и внимание.В беритбата й се включват всички,а учениците получават нарочен отпуск от десетина дни.

Овършаното зърно – пшеница, ечемик, ръж, овес, царевица – се прибира и  съхранява в изплетени от тънки клони кошове, измазани с кал или в иззидани от тухли или кирпичи помещения-хамбари. Бобът и лещата се държат в глинени съдове, или в чували. Отглеждани с цената на много труд, земеделските култури в своята съвкупност осигуряват основните източници за препитание, поради което са обект на огромни грижи и внимание.

Б. ТРАЙНИ НАСАЖДЕНИЯ.

а) Лозя – отглеждат се предимно за задоволяване на нуждите на големите тогава семейства. Обработването на лозята става както и в нашето съвремие. Но брането им се превръща в празник за селото. За грозде се ходи само в дни определени от месната власт. Тя разрешава и редовния гроздобер, огласен от местния глашатай – кехаята, а по-късно от барабанчика на общината. В навечерието му селото е  като разбунен кошер – затягат се постави и бъчви, точат се косери и ножчета, събират се помагачи.Рано сутринта към лозята потеглят всички – върволици от хора и каруци. Започва дългоочакваният гроздобер.

Гроздето се бере със специално ножче или с ножица. Слага се в кошници и се изсипва в голямо дървено корито – постав. Още по пътя за вкъщи в постава се влиза с боси крака и така се мачка гроздето за да пусне сока си. Сока се изсипва в чибур и с яйце се проверява алкохолния градус. Ако яйцето се задържи на повърхността, значи ширата е добра и от нея ще стане хубаво вино. Освободените от гроздовия сок твърди съставки – джибри или още пръщини – се използват за варене на ракия. За да се получи вино самоток ширата веднага се налива в бъчви. Обикновено ширата престоява с джибрите 10-15 дни и ако има нужда се добавя захар. Когато виното започне да се избистря то се налива в бъчвите. Още по време на брането се прави т.н. отбор – отделяне на добре узряло и трайно грозде, което или се вдига на тавана, или се нарежда в сухо и проветриво помещение. Все тогава се правят и свесла, при които хубави гроздове се режат с дълги лозови пръчки, групират се във връзки и окачени на кобилица или прът се отнасят в къщи, където се качат на проветриво място.

б) Овощарство – отглеждането на овощни дървета в селото никога не е било основен поминък. Отглеждат се овощни видови като сливата, позната в своите разновидности като джанка, синя слива, бърдачка и ябълката, известна като киселица и петровка. В по-ново време в градините се отглеждат череша, вишна, кайсия, праскова и круша. Узрелите плодове се прибират или на ръка, или чрез тръскане и брулене. Консумират се главно в прясно състояние. Някои от тях чрез сушене, на слънце или в пещ се запазват за зимата и в своята съвкупност се означава като сушенки – ошафлък. Самото сушене става на слънце след предварително нарязване. Изсушените плодове се заливат със загрят гроздов сок, който увеличава захарното им съдържание и трайност и се прибират в кошници за зимата.

В. ГРАДИНАРСТВО

Явява се основен поминък. Преди всичко пипер и домати, но също така се отглеждат лук, чесън, картофи, бакла, моркови, бамя, ряпа, праз лук, целина, краставици и др..Като подправки се отглеждат чубрица, копър, магданоз, наричан мерудия, джоджен – юзъм и др.

Г. ТЕХНИЧЕСКИ КУЛТУРИ

Ленът е най-старото влакнодайно растение у нас. Пренесен тук от гръцки колонисти преди повече от 7000 години.

Втора по важност култура е конопът, наричан още гръсти, гръсци. Отглеждан от скити и траки, той преминава чрез славяните в новообразуваната българска държава и по-късно изцяло замества лена.

Памукът е сравнително нова култура, пренесена по нашите земи през XIV-ти век от турците. От началото на века в земеделската практика навлиза и слънчогледът, наричан почти винаги СЛЪНЧОВКА. Все по това време започва отглеждането на захарно цвекло.

Докато ленът, конопът и памукът след специална обработка се включват в производството на тъкани и прежди, то слънчогледовото семе, отделено от узрелите пити, служи като източник за получаване на масло, наричано понякога оливия, а от по-стари хора и шарлаган. Преработва се главно в маслобойните на Горна Манастирица (Борово), Бяла и Полски Тръмбеш.

Късно през есента започва ваденето на захарното цвекло. Използват се специални двуроги железни вили.

До средата на 20 век тютюнът е непозната земеделска култура. През 60те и 70те години започва неговото отглеждане в кооперативното стопанство. Розата, наричана с общото име трендафил, е позната само като декоративно растение, отглеждано в дворовете. Анасон, сусам и мента не се отглеждат.

2. СЪБИРАНЕ НА ЗИМНИНА ЗА ЖИВОТНИТЕ

Предвидливите стопани навреме осигуряват храна за животните си през зимата, когато те не ще могат да ходят на паша. На първо място тук трябва да се посочи сламата, наричана понякога плява, получена от вършитбата на пшеницата, ечемика и овеса. За предпочитане е т.н. дребна слама.

Почти през цялото лято селянинът коси, суши, прибира сено от неговите естествени находища – ливадите, от поляните около селото и т.н. ялани – полянки сред горите, както и от синурите – границите между отделните ниви. След време започнал да отглежда и специални за целта фуражни култури като люцерна и др. Косенето става с помощта на коса, закрепена на дървена дръжка – сап чрез желязна гривна и дървен клин – кама. По някога към нея се прикрепят и приспособления против разпиляване – кафези. Изхабената коса се точи – клепе с чукче на наковалня – йорс и се заглажда с точиларски камък – брус.

Освен сено по-богатите стопани включват в менюто на животните концентриран фураж, състоящ се от царевично или овесено зърно – зоб. Смляната храна се нарича – ярма.

За фураж през зимата се осигуряват царевични стебла, от които животните консумират листата, слънчогледови пити, стъблата от бобовите растения, бобеница, бобенца, изсушени листа от захарно цвекло – шума, както и определени количества цвекло (захарно и кръмно) и цвеклови рязанки. Събраната зимнина се съхранява различно: сламата в закрити помещения(сайванти) или на открито струпана на купи; царевичните стъбла в грамади с формата на конус (баджи) или пресечена пирамида (саплък).

3. ЖИВОТНОВЪДСТВО

Просторните селски мери и обраслите с ниски храсти наклонени терени предлагат добри условия за отглеждането на различни по вид и брой домашни животни. Обикновено всяко семейство храни по няколко овце и кокошки, една-две крави или биволи, свине, кози и други. Макар и гледани изключително за лични нужди, в моменти на затруднения много от тях се предлагат на пазара с оглед осигуряването на допълнителни финансови средства към оскъдния семеен бюджет.

По-голяма част от годината животните прекарват на открито – в обширния селски двор, по улиците или в горите и по мерите. Животните се прибират есенно време. Студените зимни дни прекарват в специални или пригодени постройки – дамове, кошари, обори, саи. По правило всеки стопанин сам се грижи за животните си. За определено време обаче (лятото) той поверява някои от тях на пастирите – овчари (чобани), говедарите – кравари, воловари, биволари, коняри и др. Плаща им се обикновенно в натура. Те водят овцете на паша от Гергьов ден до Димитров ден без да ги прибират в селото. За целта извън селото се правят специални кошари. Едрият рогат добитък се изкарва сутрин и прибира вечер. Имат сборен пункт, откъдето формирани в гупи – чарда поемат на паша.


А. ОВЦЕВЪДСТВО – Почти всяко семейство отглежда по няколко овце. През зимата те прекарват в примитивни подслони, където се хранят със сено, царевични кочани и друг, обикновено с груб фураж, разхвърлян по земята или поставени в ясли (специално приспособление изработено от дърво). За подсилване им се дава ярма – смляно царевично, ечемично или овесено зърно, или подсолени трици. Дава им се буца каменна сол от където те си набавят необходимото чрез близане. В друго време овцете остават на полето. Обособени в стада (билюци) от по стотина глави, те са под постоянните грижи на един или няколко чобани. Наметнати с връхни дрехи от вълнен груб плат (ямурлуци), с дървена тояга (джомка) в ръка, те по цял ден вървят след стадата и търсят паша и вода. До кавала или свирката, втъкнати в пояса или кожен колан, неизменно стои остър нож с богато украсени кокалени дръжки (чирени).

Заплождането (мърленето) става през есента и се осъществява от коч, а раждането на малките (ягненето) започва през зимата или рано на пролет. Впечатляваща е способността на овчаря да знае коя овца на кой стопанин е. Несъмнено в това отношение те са подпомагани и от специфични белези (нишани), които всеки от тях слага по ушите, главата или тялото. Най-често това са следи от боя, нарочно изрязвания по ушите, дамгосване с нагорещено желязо и други.

През лятото дойните овце се обособяват в стада (самали), докато яловите и агнетата от миналата година (шилетата) пасат в стада от звиски, шишеци. Всяка вечер овцете се прибират в оградени пространства – кошари, по коловете от оградата, на които висят или са окачени черепи на домашни животни, счупени керамични съдове, разноцветни парцалчета и други с предпазно предназначение. Тук е колибата с неизменното легло от грубо сковани дървета (пат), трикраките столчета или обикновени пънчета, пригодени за сядане. Само тук чобанинът смъква и окачва на специална кука кожената торба (инджик), в която винаги има сух хляб, пожълтяло сирене, лук и сол. Иначе през целия ден тя е неотменно на гърба му.

Млякото се дои в специални съдове – ведра, ако са метални и ведрици, когато са от дърво. Пренася се в т.н. чобански тенекета, приспособени за окачване на самара на магарето. Консумира се прясно или преварено и кисело. От него правят сирене, каймак, наричан почти винаги масло, извара…И всичко това в условията на дома!

Особено необходимо за голямото семейство е вълната. След т.н. стрижба се получава руно, ако е от стара овца, ярина – когато е от шиле и  подстриг, когато е от корема, краката или опашката на овцата. Преди стригане овцете се прекарват през течаща вода – обикновено през река Янтра при с. Ценово и Долна Студена. Това изкъпване е само начален стадий при почистването на вълната. След продължителна обработка тя се превръща в така необходимите дрехи, завивки и постели.

В годините на ТКЗС имаше държавни овчарници, а през лятото се свормираха стада с овце на частни стопани, като самите стопани се редуваха да ги водят на паша.

Б. ГОВЕДОВЪДСТВО

Говеда (крави и  биволи) се отглеждат главно като източник за теглителна сила, по-малко за мляко и кожи. Живеят в нарочни помещения – обори, дамове, дамища, в които има приспособления за сеното и сламата – ясли. Земята под тях се постила със слама или остатъци от грубия фураж, с който ги хранят.

Кравата (биволицата) преди да стане майка се нарича разгонена и се покрива от бик. Бременната назовават телна (при кравите) и малачна (при биволите). Малките носят съответно имената теленца и малаченца. По-големите от една до три години са: при кравите – даначе за мъжкото и юница за женското; при биволиците – малаче за мъжкото и малакиня за женското.

В. КОНЕВЪДСТВО

Конете се отглеждат в дамове, в които има ясла с коневръз. При пасене на открито някои от тях, т.н. уйлузи – онези, които много ходят и малко пасат се спъват с въже за двата предни или преден и заден крак, с метални връзки-букаи или с въжена спъвачка – кьостек.

Кобилата, която ще ражда се нарича жребна, а родените докато са малки назовават обобщително конче. По-големите са съпа, ако са женски и жребче, когато е мъжко.

Отглеждат се коне за нуждите на ТКЗС, но с навлизането на машините броят им значително намалява.

Магаретата са се отглеждали някога главно за нуждите на овчарството. Броят им нараства след създаването на ТКЗС поради липса на добитък от страна на стопаните. Магарешките каручки служат за задоволяване на нуждите в личното стопанство.

Г. ПТИЦЕВЪДСТВО

Това е дейност за задоволяване на нуждите на семейството. Отглеждат се кокошки, патки, пуйки, юрдечки (патици), токачки и др. Патките и юрдечките се пускат през деня в течащи водоизточници, пуйките се изкарват на поляната, а кокошките се ровят и селскостопанския двор на къщата. Вечер всички се прибират в помещение наречено курник и всяка птица си намира място за спане. Обикновено в стената на курника има малки ниши (полози), където кокошките снасят яйцата си и там се насаждат да мътят пиленца. За патките и пуйките се правят също такива само че по-големи и за определен период от време.

До 1990 г. в селото имаше и държавни пилчарници. В тях се отглеждаха предимно пилета за задоволяване на магазинната мрежа на страната.

Д. СВИНЕВЪДСТВО

За нуждите на семейството почти във всеки дом се отглежда поне по едно прасе. По традиция коленето на свинята става на Коледа и се придружава от специален ритуал. Месото се консумира прясно и осолено. Сланината също се осолява. Приготвят се кървавица, бабе, суджуци, пастърма и разни други деликатеси. Кожата на закланата свиня се окачва на дървена рамка да съхне, след което се осолява и прибира. От нея се правят кожуси, цървули, инджици и др.неща.

До 1990 г. в с. Пиперково имаше и държавни свинарници.

Е. ПЧЕЛАРСТВО И БУБАРСТВО

Без да са основен поминък на населението пчелите се развъждат отдавна в с. Пиперково. От начало за задоволяване на нуждите на семейството, а от 70 години и като основен поминък. Голям пчелар бе Пени Трифонов Минев. На базата на неговото пчелно стопанство после се създаде селски пчелин с назначени работници.

В домашни условия отначало пчелите се отглеждали в тръвни. Това са кошове изплетени от повет, върбови и лозови пръчки. Имат конусовидна форма и са измазани с глина примесена с говежди тор.

Освободените от пчелите пити се изрязват със специален нож с извито острие и лопатка. После питите се поставят в платнена торба, изстискват се  с ръце, при което медът се отделя и остава вощина. От нея се приготвя восък и сладкото питие медовина.

Основател на модерното пчеларство става цитираният по-горе Пени Трифонов Минев.

Бубарството е временен поминък отначало задоволяващ нуждите на семейството, а в по-късни години носещ определени доходи за кратко време.

Излюпените от заложеното семе бубички се хранят с черничеви листа, после завиват пашкули, а последните се предават в пунктове, от където се изпращат за преработка и направа на копринена прежда.

Ж. ЛОВ И РИБОЛОВ

Като занятие ловът никога не е бил само източник на препитание. Нещо повече. Занимаващите се с него АВДЖИИ не само са доставяли храна на семействата си, а и са пазели селото от вълци и други диви животни, които се превръщат в заплаха за посеви и поминък. Ловът на вълци, лисици, борсуци и други животни става и чрез залагане на отрови в районите, които обитават.

Ловуването е доста привлекателно занятие и ловна дружинка в селото има и до ден днешен.

Ловенето на риба става в р. Янтра и р. Дунав, но през 50-60те години се създават и рибарници до с. Белцов.

4. ЗАНЯТИЯ У ДОМА

Наред със земеделието и скотовъдството, жените на Пиперково десетилетия наред се занимават и с различни занятия у дома. Плод на житейски потребности, непрекъснато развивани и усъвършенствани, днес някои от тях все още не са загубили предишното си място в бита им, други са включени в дейността на различни трудовопроизводителни кооперации, а трети съвсем изчезнали, за да остане за тях споменът.

На първо място сред традиционните занятия у дома стои ТЪКАНЕТО. То е изключителна „привилегия“ и неотменимо задължение на жените, посредством което те осигуряват за членовете на семейството си както облеклото – дрехи и бельо, така и покъщнината на дома си.

Обективна предпоставка за развитието на тъкането е отглеждането на влакнодайните култури – лен, коноп и памук, както и развъждането на овцете, като източник на вълна.

Техническата обработка на лен и коноп е една и съща. Узрелите стебла се изскубват, навързват се на малки снопчета и се потапят за известно време във вода. След като престоят определено време, снопчетата се изваждат, нареждат се на групи – баджи във формата на конус и се оставят да изсъхнат, после се очукват (мънат) на специално устройство – мъница, при което твърдите частици пъздер се отделят от влакнестата маса. Полученото влакно(поясмо) прекарват през дарак и гребен, за да стане къделя. Отпадъкът означават като дреб. Памукът се бере на ръка, сутрин рано, чрез извличане на пухкавата му съствака от разтворената пъпка,после се суши и почества от семената както с ръце, така и с помощта на т.н. маган. За да се разделят влакната, памукът се дръндари, сиреч се бие със завързана на опъната еластична пръчка конопена връв.

Ценна суровина за домашното производство на тъкани е вълната. Остриганото руно се почиства от механичните примес – бутраци, след което се залива с вряла вода, за да се освободи от мазнината (серея), изпира се на течаща вода и се простира на слънце да съхне. Разчепкването става на ръце или на гребец, а разчесването – с гребен. Изтеглените пластове се наричат папери. От тях правят къдели. Отпадъците наричат дреб. Подготвената по различни технологии суровина се преде на хурка, както на поясна, така и поставена на земята върху специална дървена поставка – сталка. Преде се и с т.н. прелка. Къделята се превързва с тясно коланче -подвеска. Преде се с дървени вретена, с пъпка в горния, по-тънък и с коничен връх край в удебелената си долна част. Преждата от вретената се навива на кръгли топки – кълбета, когато е за плетене или на гранка, когато е за тъкане посредством мотовилка. От гранките, поставени върху кръстачка се навива прежда на калмуканите, когато е за основа и на масури, посредством чекрък, ако е за вътък. С калмуканите, наредени по 12 в специално приспособление – клувя или снователка, преждата се насновава, след което се навива на кросно.

Тъче се на хоризонтален стан. Основните му елементи са: горно и долно кросно, бърдо, вместено във ваталиите, нищелки и скрипци, крака, зъбци, кученца, женска и мъжка укрепалка, совалка, масури, натра(бързоконец), всичките монтирани на двете странични рамки – коруни. Тъкат платно – ленено, конопено, памучно и копринено, обикновено на две нщелки – пъртено и шаяк – дебела вълнена тъкан на четири нищелки – четворно. Изтъканото платно, което обикновено носи естествения цвят на суровината избелват. Освен сръчност и трудолюбие, при тъкането жените проявяват завиден усет за хармония и красота, тъканите им са здрави, а чергите и възглавниците носят колорита на природата.

ШИЕНЕТО е занимание предимно на жените. В свободното от земеделски труд време те приготвят за себе си и за своите близки необходимите дрехи. Практични и съобразителни, още при тъкането те оразмеряват плата по начин, че с възможно най-малка допълнителна обработка да го превърнат в готово изделие. Така изработват калцуните и навоите, поясите и коланите, престилките и възглавниците.

Дрехите, които са носили нашите прадеди, са продукт повече на тъкането, отколкото на шиенето. Дългата бяла риза например представлява два съшити по дължина плата с разрези за главата и ръцете. Футите (утите), които запасват на малките деца са само парчета плат, почти без никаква обработка. Наистина, всичко това в последствие се доразвива и осигурява на хората прилични, удобни и трайни дрехи.

Кроенето най-често има за цел към основната конструкция на дрехата да се прибавят някои нови елементи. Обикновено тя е от плат в предварително пресметната ширина и удвоена дължина, към която се съшиват ръкавите или се оформя яката и пазвата. Рязаните краища се обрамчват (обазоват) с конци, понякога цветни, и имат функцията на декоративен елемент.

Везането има свое място главно в изработката на празнично облекло, предимно при жените. Осъществява се върху почти всички тъкани. Само с игла и предварително подбрани конци, с чувство за красота и хармония, понякога с помощта на гергеф жените везат бод след бод. Най-разпространен е т.н. кръстат бод. Познават още бодовете пред и зад игла,полегатия и други. Докато в началото везбата служи главно за обогатяване на орнаментиката върху вече готови тъкани – престилки, кърпи, ризи, по-късно тя се появява и върху съвсем чисти платнени полета. Но и в единия и в другия случай тя предава празничност на изделието, допринася за самочувствието на неговия стопанин, който макар и бедно умее да се облича красиво и с вкус.

Части от облеклото жените изработват посредством плетене. С нишки от растителен или животински произход (копринените се използват главно за украшение), с една, три, пет или в друга комбинация куки те плетат чорапи, ръкавици, шалчета, фланели, пуловери, блузи и други, а в по-ново време и дантели, мильота, покривки.

В условията на принудително бездействие през зимата или по време на краткотраен отдих жителите на селото упражняват и други домашни занятия. Докато жените тъкат, шият или плетат, седнали край огнището мъжете сучат конопени върви или плетат въжета от дървесина на липови кори, групирана в т.н. кангали. От царевична шума – беловина – се плетат рогозки, правоъгълни или обли, декорирани с предварително боятисана шума, както и рогозки от слама – ръженица или папур. Правят и цървули, главно от свинска и по-рядко от кожата на говеда, коне или магарета, предварително изсушена и нарязана на ивици – фаши. Изработват се още малки трикраки столчета, ниски маси, различни видове вили. От клонките на повет, леска, върба и други изработват кошници и кошове, обличат стъклени дамаджани и делви. От кората на някои дървета правят обръчи за качета и каци.Наред с многото свои задължения, всяка домакиня сама приготвя необходимите й бои прилага съответна технология за боядисване на текстилните материали. Тя умее да извлича багрила както от растителни, така и от животински и минерални източници. И макар и да не се прилага широка тонова гама, боядисаните от нея платове са ефектни и трайни. Боядисват се главно вълна и по-малко коприна, докато конопът и ленът се използват в естествения си цвят. За боядисване в черно се приготвят багрила от кори на ясен, дъб или мъждрян, от плод на бъзе или черупки от зелени орехи, от листа на дъб или дъбови шикалки. Жълта боя получават от листа и стъбла на кукуряк или дюля, от цветовете на лайка, корени и клони от смрадлика, кори от бряст. Кафяв цвят добиват тъканите, третирани с багрила от обвивката на още зелени орехи или листата на мушмула; сив цвят – от младите листа на дюля;зелен – от кори на млад дъб, листа на праскова или млади орехови листа, стъбла и листи от коприва; червен – от малки буболечки, които живеят под корите на сухи дървета, корени от брош, цвят от мушкато или специално багрило, което купуват и наричат кармъз; син цвят – от корените на лопуш или купена от пазаря синка, синило. За фиксиране на цветовете, т.н. стипцосване, се използва зелева чорба – армея, сок от круши, кал от ковашко точило, винена кал – тригия, а в по-ново време и стипца, зелен или син камък и др.

Тъканите за боядисване се киснат обикновено в дървени или глинени съдове, а се варят в медни и задължително в мека или омекотена вода.

5. НАРОДНИ ЗАНАЯТИ

ОБРАБОТКА НА МЕТАЛ – Това са занаятите на ковачи, подковачи и коларо-железарите. Потънали в сажди и лют дим, с помощта на наковалня – йорс, неизменото духало – мех, за раздухване на жарта, различни клещи и чукове, те майсторят железни сечива, точат, клепят лемежи и мотики, острят ножове и брадви.

В почти всички случаи ковачите са подковачи, т.е. хора, които подковават копитата на впрегатния и товарен добитък, за да не се подбиват. Това става особено необходимо в началото на века, когато започва шосирането-покриването на черните до тогава пътища с трошена каменна настилка, която износва роговицата и наранява копитата. Подковават се главно коне и по-малко магарета, а само в отделни случаи волове и биволи. Подковите се прикрепят към копитата с гвоздеи – клинци.

Първите каруци са изцяло дървени. Постепенно някои от дървените детайли се заменят с метални. Дървените оси са вече железни, около колелетата се поставят метални обръчи – шини, появяват се т.н. чампари – метални пластини със специфичен звук. По него още от далече се разпознава стопанинът на каруцата. Него чуват стопанката или децата му и бързат да отворят портите, чинно посрещайки завръщащите се от нивата.

Необходимостта от новото превозно и транспортно средство – каруцата – довежда до обединяването на ковашките с коларските сръчности и до възникването на нов занаят – коларо-железарския.

ОБРАБОТКА НА ДЪРВО – Големи дървета се коренят, като корените им се разкриват с търнокоп, след което се секат с брадва, наричана обикновено наджак или балтия. По-тънките дървета се секат направо с брадва или с помощта на трион – шаран.

Докарани у дома с каруца, дърветата се подлагат на обработка в зависимост от финкциите, които им се възлагат Така например определените за бъдеща покривна конструкция дървета се полагат хоризантално на земята, закрепват се неподвижно посредством дупка и клечка, и се дялат с брадва от четирите страни. Съхраняват се изправени опрени о клоните на някое дърво, където съхнат. Липите пък предварително се освобождават от кората чрез очукване в края с брадва и обелване, след което също се изправят да съхнат или се нареждат край някой зид подпрени с два забити в земята кола. Дълги дървета се скъсяват,като се полагат хоризонтално върху дървена конструкция – магаре и се режат с трион – бичкия, пелка. Също се използва и за рязане на дърва за огрев. Най-често използвани при допълнителната обработка на дървото инструменти, освен посочените по-горе, са кривицата, руканът, различните видове свредла – бургии. За заглаждане на малки повърхности се използват пил, понякога и парчета от счупено стъкло, движено с острите си ръбове по обработвания детайл. Тук би трябвало да се спомене и едно специално приспособление – стяга, посредством което дървото се привежда в състояние на неподвижност по време на обработката. Разполагайки с основните дървообработващи инструменти, отначало всеки стопанин, сам и независимо от другите, създава и поддържа почти изцяло дървения си земеделски инвентар и покъщнина. По-късно за някои от тях дървообработването става основен поминък. Появява се групата на дърводелците, наричани отначало дограмаджии, а след това и столари. Това са същите онези майстори, които години наред изработват за своите съселяни врати и прозорци,долапи и шкафове


V. ЕТНОГРАФИЯ

1.ЕТНИЧЕСКА ПРИНАДЛЕЖНОСТ

А. ЕЗИК

Основното население на с. Пиперково е от старата етническа група Хърцои. Като доказателство за това ще приведем написаното от д-р Л. Милетич в книгата му „Старото българско население в Североизточна българия“ (София 1902 г.). Ето какво пише той – Като минем Янтра от Беленска околия, стъпяме в Свищовска околия, където има доста села със старовремски жители „полянци“, които и по носията си съвършено си приличат с известните нам белези, по които разпознаваме старовремското население от пришълците планинци (полянци). Най-съществените, характерни части от облеклото на полянците ги има по всички стари села в Свищовско. Ала вторият белег – езиковия, по който още по-сигурно до тук се върви по дирите на стария хърцойски елемент, главно членната форма на – О, вече не се оказва сигурен критерий, понеже с изключение на няколко села близо до Янтра, а именно Долна студена, Яйджи, Пиперково, Караманово и Вардим, дето още се говири членът на – О, във всички други стари села членната форма гласи, както и у балканджиите на – Ъ, рядко на -ЪТ(були гъ кракъ). Ала инак наречието на полянците не се е изменило много, така че още явно личи свръзката му с наречието на хърцоите от речените няколко села, като Долна студена, Пиперково и др. А, че изобщо по старите села и по Свищовско в минали времена, и то без съмнение до неотколе, се е употребявала членната форма – О, има доказателства. Първо очевидно е, че новата членна форма на – ъ(т)полека лека е изместила старата на – О, идейки от запад към изток. В село Пиперково както се казва още съществува членъ на – О, казват например „ох чи мъ були крако“.

Няма съмнение, че за речената промяна в езика силно са повлияли многобройните балканджийски села от към юг и югозапад именно откъде Паскалевец, Павликени, както и от Севлиевско. Тук са и селата Сухиндол, Бяла черква, Мусина и др. Балканджиите тук са заселени през първата половина на миналия век. Освен тях има балканджии, разпространени по цялото поле към Свищов и Дунава. Най-сетне не бива да забравяме, че и в по-старите села през миналия век се заселват балканджии смесвайки се с хърцоите, така че влиянието на първите можело отчасти да се отрази и в езика на следващите, които са отслабвали в сравнение с пришълците поради честото изселване на старовремското население във Влашко. Доказателство за наличието на членна форма на – о, има в новобългарски дамаскин писан в Свищов на 1753 г. Дамаскинът принадлежи на свищовското читалище „Св.св.Кирил и Методий“ (N28). От там Милетич вади образци в съчинението си „Членът в българския и руски език“. Свищов, като търговски град, винаги е привличал поселници, главните от които са били предимно по-развитите от всяка страна планинци откъм Ловчанско, докато от друга страна коренният български елемент тук постепенно се е намалявал главно чрез изселване отсреща във Влашко. Така през 1828 г. по-голямата част свищовчани минали Дунава и се настанили в и около Александрия и там останали. Старото население се е запазило в селата Долна студена, Яйджи, Пиперково, Караманово и Вардим. Хърцои са се запазили още в селата по Свищовско Царевец, Саръярь (Х.Димитрово), Вързулица, Козловец, Българско сливово, Хаджи Муса, Овча могила, Козар Белене, Българене, Пет Кладенци, Лъжене, но освен тях в тези села вече са се настанили „павликяни“(български католици), които съставляват половината от населението.

Б.ОБЛЕКЛО

Пещемали се носят в следните от казаните села: Вардим, Царевец, Караманово, Пиперково, Саръярь, Козловец, Българско сливово, Долна студена, Чаушево, Вързулица и Овча могила. Главната отлика в женската носия на всички крайдунавски „хърцои“ се сътои в бележитите 2 престилки – една отпред и друга отзад, които се опасват връз ризата. И у Иречека (Княжество България, бълг. прев. с.81) се споменава за него: „Най-простото облекло, две тежки като килими престилки, една отпред и друга отдире се среща само из Дунавската област“.

Описание на женска Хърцойска носия :

Пещемал – два вида: къс от синьо платно и ситно набран, и по-дълъг черен ситно набран.

Друг вид престилка „тъкменик“ – още по-къс от пещемала, състои се от две престилки от вълнен шарен плат: преобладава червената боя, прошарена с черна (тежък, прилича на хубаво килимче).

Вълненик – задната престилка е по-дълга и недотам пъстра като у тъкменика.

Куфуций – антерия с къси ръкави,дълга до кълките.

Бяла дреха – от аба, дълга с ръкави и малко червено и синьо нашарена по краищата на ръкавите.

Елек – от червено вълнено сукно, без ръкави(носи се лете)

Антерия – с ръкави и клинове по дължината.

Вълнена аладжа – от черно и червено, носи се зиме

Долактанче – като антерия, аладжа Кожух – къс без ръкави и без клинове Елече – подплатено кохухче

Червено джубе – от аба, с клинове – дълга дреха винаги подплатена с кожа. Булка – червено джубе ушито от свекървата; бял сукман, червени ботуши. Дъска – привързва се към чембера, а връз чембера бяла забратка.

Дълга риза – ушита по пазвата – нагръдница; на раменете на ризата има шев, който се казва „бор“; по ръкавите шева се казва „борки“ – има по-малко шев. Огърлието на ризата се казва „чопак“. Престилка – шарена.

Ута(фута) – от дебело вълнено сукно (престилка).

Запаска – по-тънка от футата престилка от памучно платно.

Коренка – шарена престилка тъкана от вълнена прежда ;“дребенка“ – тъкана от дреб.

Обувки – цървули, чехли, калеври, жълти катъре (пантофли).

Описание на мъжката хърцойска носия :

Лятно време – бели или черни гащи от домашно платно; риза над гащите.

Зима – бърденци – вълнени тесни гащи (бели и черни); потури; за мъжете над 40 години – кълчищни гащи. Калцуни на краката

Забунче – горна абена дреха отзад с клинове, които стърчат

Долактанче – стига малко под пояса, а ръкавите до лактите, то се носи обикновено и под „клашника“

Клашника е бял (основата вълнена, вътъка размесен с козина и ерина от агне, а пък ръкавите само вълнени -абени).

Дорамче – бял елек без ръкави с два гайтана – син и червен, които вървят успоредно.

Касаче – същото като дорамчето, само че е черно абено със син, а понякога и черен гайтан.

Ямурлук – дълга абена дреха от аба с качулка

Долама – бяла абена дреха без качулка.Кройката й отстрани е на клинове, та стърчат страните;ръкавите садълги до пръстите. Доламата обикновено е дълга до колене и една педя под тях.

Старите мъже носели дълги кожуси набрани отзад.

Мъжката риза имала отпред, на ръкавите и на рамото бродерия – везана от вълна и разни бои. Тип риза „шарено огърле“.

Мъжете се опасвали с червен пояс и пъстротъкан колан.

Носели кожени калпаци.

Обуща: цървули, постале, кундуре (и то отпред с капаци).

Облекло в с. Пиперково:

Женската носия се е състояла предимно от дълга и широка риза украсена с шевици и дантели по гърдите, ръкавите и долната част на полата. Върху нея се запасвал пищимал (пола), като върху непокритата от него предна част се поставя богато украсена престилка (ута) и двете са били изтъкавани от вълнена прежда, а пищимальт е бил накъдрен. Отгоре се обличал дълъг пълнен елек без ръкави или ентирия ( нещо като яке пълнено с памук ).

Друг вид женски тоалет това е дълга риза, късо пълнено елече, плетена пола. През зимата по-заможните са носели „контошче “ (късо палтенце от гладко кадифе обточено с хубава кожа). На главата са носели забрадки: През зимата „бохчи“ (голяма плътна, дори вълнена забрадка), през лятото бели тензухени забрадки сьс синци по краищата, а в празник „бариш“ (копринена кърпа обточена с дантела и мъниста). Момичетата и момите са ходели сьс сплетени на плитки коси, а омъжените жени са навивали плитките като венец около главата си, за да са прибрани под забрадката. Допълнение към тоалета са били нанизи пендари, синци, мъниста, цветя. В зависимост от сезона са носели дълги или къси чорапи, цървули или опинци .

Мьжката носия се състояла от риза подобна на женската само че по-къса, като празничната е била украсявана с шита шевица; долни дълги гащи от коноп или памук; горни гащи „бърденца“ (потури) – за лятото по-тънки, за зимата вълнени. Горна дреха според сезона е била: елече, антерия, кожух, габин, ямурлук. На главата са носели калпаци, а по жътва вързани по особен начин кърпи. Обували са се с навои и цървули, почти не са носели кундури.

Детската носия на момчетата и момичетата е почти същата като на възрастните. До 6 годишна възраст всички момчета и момичета носят еднакво облекло: до кръста ризка и елече, а от кръста надолу отпред и отзад по една ута, на краката чорапи и терлици.

Всички материали необходими за направата на облеклото са се изработвали от жените в семейството.

2. ПРАЗНИЦИ

В миналото земята е била основният източник на препитание, ето защо времето за почивка е била зимата. В този сезон са събрани и по-големите български празници, как са се празнували те в с. Пиперково ще опиша по-късно, а сега ще спомена, че Коледа е била на 6 януари; Нова година (Васильов ден) на 14 януари; Йорданов ден на 19 януари; Иванов ден на 20 януари.

В началото на новата слънчева година, в навечерието на Коледа се празнува Бъдни вечер. Той е последният от дните на родилни мъки на Богородица, които започват от Игнажден и завършват на Коледа, отбелязван от православната църква като Рождество Христово.

Денят е свързан с много обичаи и обредни практики, които се спазват стриктно, за да се подсигури и подпомогне семейното благоденствие.

Подготовката за празника започва от ранна сутрин с приготвянето на няколко вида хляб, които се приготвят от облечената празнично домакиня. Основният хляб, посветен на празника е с кръгла форма пластично украсена с кръст, рало, орач, кошара, животни и др.

Момите в семейството приготвят краваите за коледарите. Коледните християнски пости определят и вида на основните храни за трапезата, които са задължително постни – сарми, ошав, варено жито, варен фасул, зелник или тиквеник.

За празника мъжете имат задължението да приготвят специално дърво за огъня, който ще се запали вечерта и ще гори през цялата нощ. То се нарича бъдник, коладник.

Кулминационен момент на празника е трапезата, около която се събират всички домашни. Вярва се, че колкото по-богата е тя, толкова по-богат и здрав ще бъде домът през годината. За това стремежът е на нея да се постави от всичко, което се произвежда. Вечерта стопанина запалва бъдника. Трапезата се слага на земята върху разстлана слама. Над сламата се поставя чувал за жито и отгоре месал, върху който се нареждат храните.

Когато всички се наредят около трапезата, най-възрастният мъж или жена прекадяват с тамян, поставен на керемида, а след това обикаля и прикадява всички помещения и стопански постройки. След като прикади, най-възрастният мъж разчупва хляба и раздава по една част на всички.

Когато вечерята е свършила, всички очакват идването на коледарите. Участниците в коледуването са само мъже, предимно ергени и годеници. Групата се е разделяла на две – едните пеят само коледарски песни, а другите се маскират, като по-характерните са „булка“ (калуша); „бразаици”; „магарета“ (тези, които са носели подаръците дарявани от стопаните, в чиито къщи са ходили). А ето и запазените до наши дни коледарски песни.

Похвалила се е хубава мома -ой коладеле,

снощи вечер на чешмата –

ой коладеле мой коладеле,

Я сьм мома над момите,

ой коладеле мой коладеле,

и по-хубава от сльнцето,

ой коладеле мой коладеле.

От де ми зачу ясното сльнце

ой коладеле мой коладеле.

Че се провикна хубава Яна,

ой коладеле мой коладеле,

яз ще се сьс тебе залог заложа

хубост ненагледна , ой коладе мой коладе

Залог заложа хубост ненагледна,

ой коладеле мой коладеле.

Хубава мома от сьн става,

ой коладеле мой коладеле ,

от сьн става очи омива,

ой коладеле мой коладеле ,

очи измива от кьщи излиза,

ой коладеле мой коладеле ,

че си отива на два друма на раздума,

ой коладеле мой коладеле .

Сльнцето трепти трепти огрява,

ой коладеле мой коладеле ,

огрява дор две планини,

ой коладеле мой коладеле ,

Малка мома и тя угрява,

ой коладеле мой коладеле,

и тя угрява две планини,

ой коладеле мой коладеле

и третата преполовява

ой коладеле мой коладеле .

 

Ако има мома за женене,пее се:

Похвали се малка мома,

на чешмата пред своите дружки,

че си има девет ризи копринени,

девет ризи за свекърва и етърви

коладе ле…….и т.н.

 

Пожеланията са да си вземе най-добрия и работен ерген.

Пее се и друга песен:

Тръгнали ми са отбор юнаци,(2)

Дайноле, дайно Богданке,

брайно ле,брайно коладе,(2)

Мома да дирят свадба да правят,(2)

Дайно ле,дайно Богданке,

брайно ле брайно коладе.(2)

То не било ясна звездица.(2)

Дайно ле,дайно Богданке,

брайно ле,брайно коладе.(2)

Не е била мома Калина,(2)

Дайно ле,дайно Богданке,

брайно ле,брайно коладе.(2)

Ако има млада невяста,песента е:

Провикнала се млада невяста от висок чердак

ой коледо,мой коледо,

кой се наем наема,

от пясък въже да направи

ай коледо,мой коледо,

кола в гора да натовари

и с въже от пясък върже

ой коледо,мой коледо.

 

Пожеланията накрая са:

В нова къща млада булка,

да люлее мъжко дете в люлка.

Ако стопанинът е добър земеделски работник (чифчия),пеела се следната песен:

„Рано подрани свети Георги,

та обходи зелени ниви и ливади,

че си срещна три синджира черни роби.

Ой,коледо,мой коледо!

Първи синджир беш овчари,

втори синджир баш чифчии,

трети синджир медени пчелари,

Ой,коледо,мой коледо!

 

Накрая завършва с пожелание за добър берекет и дълъг живот.

Друг равностоен на коледа празник е Васильов ден (сурваки), наричан днес Нова година. В миналото в Пиперково се е празнувал на 14 януари, а днес на 1 януари. Един от най-характерните обичаи на този ден е сурвакането. Чрез него в пьрвия ден на годината се пожелава здраве и благоденствие.

Сурвакарите са деца до 12-13 годишна вьзраст, сьбрани на групички. Те започват обиколката на сьседските и роднинските домове рано сутринта на 1януари, като преди това сурвакат в собствения си дом. Сурвачката е направена от плодно дьрво или от дрян. Окрасена е с пуканки, сушени плодове и червен вьлнен конец за здраве. Ето няколко сурвакарски стихове:

Сурва, сурва година                   Сурва весела година

весела година!                             догодина до амина!

Голям клас на нива,                    Зелен здравец по горите,

желт мамул на леса,                  бяло грозде по лозите,

шарени агънца в кошара,          жълто жито по хамбарите,

пълна къща сьс коприна,           пьлни ракли с имане,

пьлна кесия на шия.                    за стопани и стопанки,

Живо здраво до година,             а на малките дечица,

до година до амина.                    в пошове по желтица,

да пораснат и таз година,

като ябълка в градина.

Сурва весела година

до година до амина!

 

Шибай прьчко не жали,

та макар и да боли

шибай, здраве пожелай,

мир на родния ни край.

Тези празници в с. Пиперково се пазеха и празнуваха доскоро. Посрещането на Нова година беше празник за цялото село. Първите години в салона на читалището се украсяваше елха, по-късно в ресторанта или на площада. Правеха се празненства в детската градина и в училище, а на 31 декември вечерта след 22 часа в посочените по-горе места се събираха почти всички жители на селото.

В най-ранното ми детство (60–70те години) в салона на читалището, а после и в ресторанта се правеха дълги маси, като всеки присъстващ е донесъл почерпка. Имаше голям концерт, много танци и песни, а Новата година пристигаше с кръшно българско хоро, на което всички се хващаха.

Ето няколко новогодишни детски песни и стихотворения от тогава:

НОВА ГОДИНА

Над градчета и села иде Новата година,

хей добре,добре дошла в хубавата ни родина.(2)

Тя им носи най-подир нови дни републикански

носи радост,носи мир за народите балкански.(2)

Над градчета и села тича Новата година,

хей добре,добре дошла,в хубавата ни родина.(2)

КОЛКО СЕ ЗАРАДВАХ

Колко се зарадвах аз,

че добрият Дядо Мраз

иде вече по пъртината

с чувалче на гърбината.

Днес от мама както чух,

купил ми е нов кожух

и шейничка от брезичка.(2)

От желание горя

как да му благодаря,

щом пристигне по пъртината

със чувалче на гърбината.

Днес от мама като чух

ще си имам нов кожух

и шейничка от брезичка.(2)

ДЯДО МРАЗ

С червените ботушки, потропва Дядо Мраз.

Дечица веселушки, шейната спре пред вас.

Подаръци ще има за всички от сърце,

за Новата година да тропнем ний хорце.(2)

За Елка носи книга, за Спас акордеон,

а петльо кукурига „пък аз съм за Антон“.

Подаръци ще има за всички от сърце,

за Новата година да тропнем ний хорце.(2)

ЕЛХА

Елхице,елхице,радвам ти се аз.

Ти дружка си на добрия Дядо Мраз.(2)

Свещички мънички,в клоните горят.

звездица  аленена грее на върха(2)

Край тебе,край тебе малките деца,

ще пеят песнички с весели лица(2)

Друг голям празник е Йорданов ден. Той се празнува на 19 януари (вече на 6 януари). Денят е известен като Богоявление. Извършва се църковен обред за кръщаване на водата. В навечерието на празника е третата „кадена“ вечер. Трапезата, на която храните са постни, се кади както и на предишните вечери, а свещта от нея се запазва за предпазване от гръм. По ядките на орехите се гадае за здраве. Съществува вярването, че през тази нощ небето се „отваря“ и каквото се пожелае, ще се изпълни. С освещаването на водата на Йордановден се слага край на ограничението от Рождество до Йордановден 12 „мръсни, погански“ дни, през които според народното вярване бродят зли сили, караконджули, които пакостят на хората, затова се спазват забраните да не се излиза навън през нощта, не се пере, преде, мие.

Йорданов ден е календарното начало на периода на новите сгледи и сватби до Сирни заговезни.Основен обичай на този ден е кръщаването на водата. В нейното освещаване взимат участие всички, за да бъдат здрави през годината. След празничната църковна служба свещеникът хвърля кръста в течаща вода (река, на чешма), а млади мъже го изваждат. Вярва се, че този, който успее, ще бъде много здрав през годината, него даряват. С китка босилек, топван в светената вода, свещеникът напръсква хората, жилищата им и домашните животни за здраве. От светената вода всички пийват по малко и си отнасят от нея в къщи. Тази вода се пази през цялата година и се използва при болест с вяра в целебната й сила. С нея се измива домашната икона и палешникът, с който е кадено през трите „кадени вечери“. Ако кръстът или китката замръзнат на този ден, се вярва, че за всички годината ще бъде здрава и плодовите. За здраве на този ден именниците се къпят и след това посрещат гости, а болните хора се измиват там, където е хвърлен кръстът, за да оздравеят.

След Йорданов ден идва Иванов ден – 20 януари (7 януари). Църковният календар на този ден отбелязва паметта на Св. Йоан Кръстител, извършил Кръщенето господне.

В българската народна традиция този ден е свързан с обичая да къпят обредно за здраве младоженците, сключили брак преди една година. Деверът и кумът, подпомогнати от млади мъже, ги пръскат с вода (в Пиперково ги къпеха на селската голяма чешма и след това в селската баня), а след това всички им гостуват.

В народната представа свети Иван е покровител на кумството и побратимството, затова на този ден се оказва почит на кума, като се посещава домът му. Младоженците носят на своя кум вино, кравай, месо.

На Иванов ден коледарите отвеждат своя „цар“ на чешмата и го окъпват, а той ги събира около празнична трапеза.

Иванов ден се празнува и от именниците, които посрещат с трапеза своите гости.

Следващият зимен празник е Бабин ден (21 януари). Празнува се в чест на бабите акушерки, помагали при раждането на децата, и за здраве на майките и малките.

Рано сутринта бабата ще посети всички къщи, в които е бабувала през изминалата година, носейки приготвените още през Богоявление мед, китка здравец, просо и червена вълна. Първо ще окъпе детето, ако е малко, а на по-големите ще измие очите и благославяли ги, ще ги мазне с мед по челата и бузите и ще залепи малко вълна и просо, за да е здраво и пъргаво, румено и сладко.

Връщайки се в къщи след обиколката, бабата се подготвя за посрещането на майките, които до обяд идват в нейния дом.

Жените носят със себе си кърпа, сапун, прясна погача, вино, кокошка, пари и дарове за бабата. Всяка жена целува ръка на бабата, полива й да се измие, като пуска през ръцете й сапуна за да се раждат лесно децата, така, както той се плъзга в ръцете на бабата. След това я дарява и слага на обща трапеза донесената храна. Начело на трапезата сяда бабата и след като се прекръсти, кани всички жени майки. Към края на обеда идват и мъже пеят се песни, играят се хора. Бабата слага просо в решето и ръси с него главите на жените, за да раждат повече и лесно децата. Празненството в нейния дом завършва щом тя и жените излязат на двора и заиграят хоро, водено от нея.

Важен обичай на този ден е къпането на бабата в селската чешма или река.

В нашето съвремие този празник се празнува като вместо бабата се прави ритуал на акушерката и медицинските работници. Всички жени от селото се събират в ресторанта и там се почита обичая с много веселба, песни, танци, храна и вино.

Трифонов ден е голям празник за хората от с. Пиперково понеже е лозарски район.

Християнската религия е посветила деня на Св. мъченик Трифон, който бил посечен с меч по времето на император Деций. В народния празничен календар денят се обозначава още с името Трифон Зарезан, за чийто произход съществува следната легенда: На четиринадесетия ден от раждането на Христос, Св. Богородица отивала на молитва и срещната Трифон, който й се присмял. Тя го наказала – когато зарязвал лозето си, той си отрязал носа.

Основен обичай на този ден е зарязването на лозята, което се извършва независимо от метеорологичните условия. То се извършва предимно от мъжете стопани, които отиват на своите лозя, носейки хляб, бъклица с вино и кокошка.

Всеки ще се прекръсти и с косер ще отреже по три пръчки от три корена. Пръчките ще свие на венец и с него ще окичи калпака си. Отрязаните корени ще полее с вино от бъклицата. След това всички се събират на обща трапеза, на която преди да започнат да се хранят, ще изберат „цар“, „Трифон“. Обикновено се избира добър стопанин лозар или този, през чието „царуване“ предишната година е имало добър берекет по лозята. От лозята всички се прибират заедно,начело с избрания „цар“, когото пръскат по пътя с вино, а от всяка къща стопаните черпят. „Царят „благославя така, както и на лозята – да е берекетлия, от всяка лоза – по чебър вино. По време на ТКЗС в село празникът беше на всички лозарски бригади започваше сутрин и свършваше към края на зимния ден.

Началото на Великденските пости се поставя осем седмици преди Великден, чиято дата е подвижна и е винаги в неделя, наричана Месни заговезни. Името на този ден се определя от традиционната вечеря с месо, след което се заговява – не се яде месо през цялата седмица до следващата неделя,наричана Сирни заговезни-разрешена е млечна храна и яйца.

През цялата седмица всички се веселят, защото с настъпването на строгите пости от сирни заговезни са забранени хората, люлеенето на люлки и всички веселия. Краят на седмицата след Месни заговезни отбелязва и края на периода, в който могат да се правят сватби.

Седем седмици преди Великден и една седмица след Месни заговезни, в неделя, се отбелязва празникът Сирни заговезни. С него се поставя началото най-продължителния през годината пост, траещ до Възкресение Христово. На този ден младите правят посещения у роднини, кумове и близки да искат прошка. Те носят със себе си вино, баница и влизайки, целуват ръка и искат прошка за евентуално нанесена обида през годината задължителният отговор е „Просто да ти е“.

Преди да настъпи времето на празничната трапеза, съществува обичай да се палят огньове, известни под името сирници. Огънят палят момчета и ергени и когато попрегори, го прескачат за здраве. Стремежът е огънят да е с висок пламък и да осветява надалече, защото се вярва,че докъдето достига светлината му, дотам през лятото няма да падне градушка. Вечерта на Сирни заговезни се отбелязва със специална трапеза с определени храни. Преди да започне храненето, домашните се опрощават. Масата е наредена от жените стопанки и се състои от млечни храни – сирене, баница, масло, риба, орехови ядки, яйца, халва.

Вечерта се прави така нареченото хамкане и барбаране. На конец, спуснат от тавана или вързан на точилка, се завързва последователно халва и обелено сварено яйце. Конецът се залюлява в кръг, а всички се стремят да хванат с уста завързаното за края му. Това е хамкане, а барбарането е следното в тава с вода и трици се поставят пари(монети) и пак само с уста трябва да бъдат хванати.

От моето детство до наши дни тези празници се осъвремениха като двете недели са време за посещение на близки и роднини, ходене на кръстник и т.н.

До ден днешен в с. Пиперково се празнуват и Тодоров ден (денят на коня); Великден и Гергьовден (денят на овчаря).

Тодоров ден (Тудорца) е ден на най-добрите коне ездачи. Провежда се през пролетта. На този ден се изкарват най-добрите коне, почистени, с изплетени опашки, накичени с бели кърпи, синци и гердани на шията. Момците ги разиграват, показват своята смелост, а момите, накичени се задяват. Прави се надбягване с коне (кушия) за да се види кой е първенецът за дадената година.Победителят получава награда.

Седмица преди Великден е големият празник Лазаров ден. Да лазаруват ходят млади моми неженени и малки момичета. Обличат се празнично с венци на главите. Пеят и танцуват обикаляйки всички къщи, където ги даряват със сурови яйца(за Великден). В края на лазаруването момите за женене пускат венците си в течаща вода наричайки за избраник, а останалите за здраве. В годините на социализма този празник в с.Пиперково се правеше от учениците под ръководството на своите учители.

Хубави,мелодични и игриви с лазарските песни.Ето няколко такива:

БРАЛА Е МОМА

Брала е мома,Лазаре,зеленика

в два скута, Лазаре,коваени.(2)

Ми набрала, Лазаре,девет китки

девет китки, Лазаре,босилкови(2)

Ми увили, Лазаре,девет венци

девет венци, Лазаре,бръшлянови(2)

ТУК МИ КАЗАХА

Тук ми казаха, Лазаре,

мома хубава,(2)

мома хубава, Лазаре,

мома гиздава.(2)

Я й кажете Лазаре,

навън да излезе(2).

Навън да излезе, Лазаре,

да я питам(2)

сгодена ли е, Лазаре,

венчана ли е?

Ако не е сгодена, да я сгоди ме.

Око не е венчана, да я венчаем.

ТУК ЛАНИ ДОЙДОХМЕ

Тук лани дойдохме

и свекърва найдохме.(2)

Ни метени дворове

ни редени столове(2)

Таз година дойдохме

и невеста найдохме.(2)

И метени дворове,

и редени столове.(2)

Да насядат лазарки,

че са морни пребити.(2)

Вес ден песни пеели, кръшни хора играли.(2)

ИЗГРЕЕЛО ЯСНО СЛЪНЦЕ

Изгряло ясно слънце, Лазаре,(2)

у Недини равни двори,Лазаре,(2)

То не било ясно слънце,Лазаре,(2)

най е била сама Неда,Лазаре.(2)

С тънка снага самодивска,

Лазаре(2)

с черни очи еленови,Лазаре(2)

С вити вежди гайтанови,

Лазаре(2)

с бели зъби бисерови,Лазаре.(2)

ТУК СА НИ КАЗАЛИ

Тук са ни казали,Лазаре,

че има мома и ерген.(2)

Я момата сгодете,Лазаре,

я ергена оженете.(2)

Докато се вино намира

и бистра люта ракия.(2)

У СТОЯНОВИ ДВОРОВЕ

Таз година дойдохме

у Стоянови дворове.(2)

Припев:Трала-ла-ла-ла-ла-ла-ла.(2)

Де го Стоян ,няма го,

той е отишъл в горица.(2)

Припев:……..

Той е отишал в горица,

да си лови ловица.(2)

Припев:…….

Не си улови ловица,

най доведе момица(2)

Припев:………

а ръка я водеше

от далече викаше.(2)

Припев:………

На ти мамо,отмяна

от дълбоки нощови.(2)

Припев:…….

От дълбоки нощови

от кривата кобилица(2)

Припев: …..

МИЛО ЛЯТНО ПИЛЕНЦЕ

Мило лятно пиленце,Лазаре,

мило ли ти е за Лазар,

Лазаре,(2)

Мило ли ти е за Лазар,Лазаре,

майци жалба голяма,Лазаре,

Че ме млада ожени,Лазаре(2)

шити поли не тъкмих,Лазаре(2)

Че ме млада ожени,Лазаре,

жълти чехли не носих,Лазаре(2)

че ме млада ожени,Лазаре,

вито хора не водих,Лазаре(2)

ЛАЛЕНЦЕ СЕ ЛЮЛЕЕ

Лаленце се люлее(2)

на зелена ливада.(2)

не е било лаленце,(2)

най е било детенце.(2)

Както е кротко играло(2)

тъй е сладко заспало.(2)

Майка му го будеше(2)

стани,стани,детенце(2)

Да си видиш Лазара(2)

как си Лазар играе.(2)

Жълти чехли потропва(2)

шити поли развява.(2)

 

РЪЧЕНИЦА

Ой,лазаре,Лазаре

що пребърза,че дойде(2)

Всичко ми е готово,не носено и ново.(2)

Чехлите ми в чехларя

гривните ми в златаря(2)

Ризата ми на стана,в овцете ми сукмана.(2)

ЩО МИ Е МИЛО И ДРАГО

Що ми е мило и драго,Лазаре,

че се е всичко развило.

На паша в поле излязло,Лазаре,

овце и врани кончета.

Сиви говеда в гората,Лазаре,

орачи орат нивята,Лазаре,

Орачи орат нивята,Лазаре,

с по два вола – сокола.

Я дай ми,боже,я дай ми,Лазаре,

през тази година щастлива.

на всички живот и здрави,

Лазаре,

орачу жътва богата.

ВЕЛИКДЕН – Всяка календарна година Великден мени своята дата,изчислявана съобразно лунния календар,но е винаги в периода от 4 април до 8 май. Християнският празник отбелязва на този ден Христовото възкресение. Празничният ден се предхожда от цяла седмица, наричана „страстна неделя“ в дните сряда, четвъртък и петък на която се изпълняват различни обичаи и се спазват редица забрани.В сряда не се работи женска работа – плетене, шиене, тъкане. Четвъртък, наричан Велики четвъртък, е посветен на боядисването на яйцата. Яйцата за боядисване се събират от понеделник ,но най-добри се смятат снесените в самия четвъртък. Приготвят се голям брой яйца, защото освен за домашните, трябва да има и за кумовете, децата (баба боядисваше само за нас децата по 50-60 яйца), за всеки, който влезе в дома, защото в противен случай ще си отиде късмета от тази къща. Първото боядисано яйце е задължително червено и се вярва, че то притежава магическа сила. С него се търкат бузите на децата, за да са здрави и румени. Това яйце се запазва до Гергьов ден, за да се залюлеят децата за здраве с него. Червената боя се получава от кърмъз или риган, набран на Еньовден и изсушен.Яйцата се измиват с вода, в която има пепел, и се варят във вода със зелев сок или стипца. Боядисването се извършва от най-възрастната жена, а допълнителното украсяване – от момите.В петък се замесват обредните хлябове – козунаци.

Великден се празнува три дни, като първият ден е в неделя, когато след тържествена църковна служба се разменят поздравления и всички се чукат с боядисаните яйца.

Свещта от църковната служба се донася в дома, където всички отговяват, като хапват по малко яйце и обреден хляб. Черупките от яйцата се поставят над вратата за да не влиза зло в къщата.

Друг пролетен празник, който и до днес се празнува в Пиперково е Гергьовден – денят на християнския светец Георги, покровител на овчарите и стадата.

Според православната религия св. великомъченик Георги Победоносец, роден в Кападокия, е бил изтезаван и посечен за Христовата вяра, а произхода и разпространението на култа към светеца в християнския свят, за борбата му с дракона и за различните легенди съществуват много хипотези, една, от които е за връзката на светеца с Тракийския конник и други конни божества. Този празник се тачи от всички. Подготовката започва от предишния ден, когато моми и момци берат цветя за китката и вият венец за агнето.

Овчарите отлъчват агнетата от овцете вечерта срещу празника, а преди разсъмване извеждат за кратко време стадото на паша. Сутринта издояват овцете във ведро, окичено с венец и червен конец или мартеница. Със зеленина и венци се окичват кошарата, стрехите на постройките и съдовете за млякото.

На този ден задължително се заколва агне като курбан на светеца покровител Св. Георги. Обикновено това е първото родило се бяло мъжко агне, окичено с венец и със свещици на рогата. Преди заколването агнето се захранва със зелена трева и се напоява, а свещичките се запалват. С кръвта на агнето се бележат праговете на вратата, за да не влизат в дома болести и челата на децата, за да не ги хващат магии. Сутринта на Гергьовден всички се люлеят на люлки завързани на зелено дърво, за здраве. На Гергьовден стопаните отиват и обикалят своята нива, заравят в нея запазено от Великден червено яйце и откъсват един клас, който отнасят вкъщи. Съществува и вярването, че през нощта на Гергьовден там, където има заровено имане, то се показва, като „играе“, излиза огън, затова този ден е уважаван и чакан от иманярите.

На Гергьовден се подновяват стари и се сключват нови договори за работа. За този ден хората казват:“Хубав ден Великден, още по-хубав Гергьовден“.

ПЕПЕРУДА – ритуал за дъжд.

В миналото сушата била най-голямото природно бедствие. Тя обричала хората на истински глад. За ефективна борба с нея и дума не можело да става. Единственото средство, според поверието на хората,е молба към бога да даде дъжд. Във връзка с това населението устройвало „молебени“, организирало „Пеперуда“. Това става в края на месец май или в началото на юни,само при сушави години.

Събират се жени от няколко махали и решават да играят „пеперуда“. Определят едно 12 – 14 годишно момиче за „Пеперуда“. То трябва да бъде безгрешно, да не е сираче и да е първо родено в семейството. На главата му поставят венец от бъзе, а на кръста под шарен колан забождат бъзови стъбла. Всички се обличат в по-вехти дрехи, вземат торба за брашно, боб, котленце за мас и тръгват наред по къщите. На хармана жените се нареждат в кръг, а в средата-пеперудата. Всички пеят, а пеперудата играе и скача високо.Съдържанието на песента е:

Пеперуда летяла,летяла.

Как са й Богу молила,

Да се роди житото,

подир житото ечемикът,царевицата и т.н.

Дай,Боже ,дъжд!

Накрая се завършва с думите: „Ситни, бульо, ситото, да ти е ситна годината.

Стопанката поставя едно сито брашно в торбата и обсипва пеперудата. После търкулва ситото на хармана. Ако то остане право, това означава, че житото ще бъде право, ако се захлупи – хамбарите ще бъдат пълни, ако е отхлупено – празни. За да има дъжд поръсват пеперудата с вода. Така в продължение на една седмица тя обикаля цялото село и събира продукти. Всички у които пеперудата ходи,се поканват на трапеза в определен ден(обикновено неделя). Трапезата се слага на поляната извън селото. Докато се готви яденето, няколко жени правят от кал „мъртвец“, наречен „герман“. Палят му свещи, поставят го на носилка и го погребват в пясъка до реката. При погребението всички плачат. Ако капели сълзи, ще капнел и дъжд и т.н. След погребението на „германа“, на богато устроена трапеза започва ядене и пиене, за да завали по-скоро дъжд.


3. БИТОВИ РИТУАЛИ

Народното поверие за трите щастия на човека: когато се ражда, когато се жени и когато умира, са съпроводени със съответните ритуали.

Раждането, като събитие, се празнува в деня на кръщаването. То се съпровожда с религиозни обреди.

А. ОБИЧАИ И ОБРЕДИ, СВЪРЗАНИ С БРЕ­МЕН­НОСТ, РАЖДАНЕ И ОТГЛЕЖДАНЕ НА ДЕТЕТО.

Продължаването на рода се схваща като първостепенно задължение на всяко семейство. Една къща е богата не толкова с имането, колкото с децата, които я обитават. Те са голямата радост и надежда, с тях и техните проблеми живеят всички. И обратно. Няма смях и светлина в семействата без деца. На лишените от тази възможност хора гледат като на наказани от Бога. Наред с личните си терзания и огорчения, много често те трябва да понасят. Както незлобливите забележки на своите близки и познати, така и понякога излишно жестоките подмятания на някои не дотам деликатни свои съселяни. Достатъчно нерадостна е ориста им, за да се прибавят към нея и хорската злоба и неразбиране.

Жената-бъдеща майка се нарича най-често „трудна“, „тежка“ или „в положение“. Началният период от бременността обикновено се пази в тайна, било от свян и хорски срам, било от страх да не се случи нещо лошо на детето и майката. Водена от подобни съображения, бременната не бива да се оглежда във вода, „за да не се роди детето кривогледо“, да яде заешко месо, за да не бъде плашливо. Трябва да се пази от уплаха, тъй като причинителят на вълнението може да се „изпише“, т.е.да намери физическото си копие по тялото на новороденото и т.н. За да се предпази от нечисти сили „трудната „жена носи венче от здравец с паричка и червен конец, за да е здраво детето,да е червено като конеца и да грее като злато.

За да узнае пола на детето, бременната излиза на улицата с т.н. „бързоконец“, елемент от тъкачния стан, след като тъкането е приключило и ако срещне мъж вярва, че детето й ще е момче, а ако срещне жена – ще е момиче. Също така някой от близките на бременната скришом от нея поставя на главата й стиска сол и следи къде ще се пипне най-напред. Ако будне носа си – ще е момче, ако докосне устата си – ще е момиче.

Макар и в някои семейства жената „в положение“ да става обект на по-особено внимание и грижи, общо е правилото, че почти до самото раждане, за което също не се говори много, тя трябва да изпълнява редовните си ежедневни задължения. Самият физиологически акт също не се разглася и раждането става в условията на суровото селско ежедневие (в зимници, кошари, килери и по нивите, в неизораната докрай бразда, зад синура на завет или под сянката на някой храст“. След раждането родилката (лауса, лахуса) се пристяга през кръста с дълъг тъкан пешкир, за да й е здрав кръстът и да ражда още деца“. Връзва й се червен пискюл на забрадката и червен конец на ръката, които носи 40 дни, а след това трябва да ги окачи на плодно дръвче „за здраве и берекет“. Дава й се да пие малко вино, за да й се „върне силата“, а свекървата й слага сито на главата, „за да й е гъста кърмата и сито бебето“ и прави пита, прекадява я, разчупва я и дава на дошлите да навестят родилката.

Пъпната връв на новороденото се прерязва със сърп или нож, повиват го в дрехи, каквито имат „под ръка“ и го отнасят в къщи. Поставя се в постеля от ливадско сено. Вярва се, че намиращите се в него билки ще запазят детето и майка му от болести и зли сили. Все със същата надежда опасват леглото с червен конец, слагат метла, която да „мете“ болестите, нищелки през които злото да може да „мине“, дилаф, с който подрънквайки „плашат“ самодивите, пръскат детето и родилката със „светена“ вода.Привечер опушват стаята с трици, поставени върху въглени в керемидка.

Новороденото се къпе в „билкова“ вода, като помията се хвърля „дето никой не стъпя“ (близо до оградата или в корените на трендафила. При всяко къпане детето се хваща за главичката и внимателно се вдига нагоре с пожеланието: „Горе детето, долу водата! Голямо да пораснеш, хубаво да станеш!“ На третия ден детето се осолява за да не му „мирише тялото“. Мие се с яйце за да му е бяло лицето и се маже със свинска мас, за да му е мека кожата и бързо да расте.

До 40-тия ден родилката е „нечиста“ и контактите с нея са ограничени. Задължена е да носи бяла кърпа с привързан на нея червен пискюл, за да я знаят и виждат отдалече. Не бива да ходи за вода, нито да меси хляб; да посреща и изпраща добитъка „защото млякото му ще секне“. Посещавана през деня от близки, след залез слънце родилката остава сама със свидната си рожба. Ако й се наложи да излиза навън, тя задължително трябва да захапе края на косите си, „за да не я хванат лахусите“. И така до 40-тия ден,когато я отвеждат в църква, „за да си чете“, т.е. да присъства на специалната молитва за очищение. Едва сега тя може да си отиде у дома при майка си,което й е било забранено до тогава. От тоя ден родилката загубва илюзорната си привилегия на млада майка и навлиза в обичайния ритъм на селското ежедневие, което тя впрочем почти никога не е нарушавала. Няколко дни след раждането се прави т.н.“бабина“. Канят се бабата, близки и познати жени,които носят храна и подаръци за детето.Влизайки при него и поставяйки ги в сито до главата на родилката,те произнасят своите благопожелания: „както е сладък шекеря, тъй да е сладко бебето!“, или „Да е червено като тази ябълка!“, или „С тези пари да си купи табла и калем, голям човек да стане!“

На бабината се правят две питки – голяма и малка. След като бъдат прекадени, бабата вдига голямата и благославя: „Да стане голям като тази пита!“. После я начупва и на всеки дава парчета със заръката да го изяде в стаята, за да не изнесат злите сили бебето навън. После взема малката и я подава на жена, която кърми с думите: „Ела да закърмиш лахусата!“. Последната я прегъва на две, бабата сипва на три пъти вода от кратунка с думите: „Както се лее тази вода,така да се лее кърмата на родилката!“ и й я подава със заръката сама да я изяде, че иначе кърмата й се загуби.

Правенето на две питки, особено на голямата, е продължително, защото и днес все още се вярва, че именно тя ще осигури на детето, когато порасне съпруг или съпруга.

Отивайки си от бабина жените, с изключение на бременните, „за да не им падне бебето“ прескачат прага, отвътре на който има завързан с червен конец дилаф, „за да не са студени краката на детето“ и „да не му стават белези“. Всяка от тях къса конец от дрехите си и го поставя на люлката, „за да спи новороденото“.

Вярва се, че на третата нощ след раждането идват орисниците, за да „определят“ житейския път на отрочето. „Очакват“ ги с трепет и тревога и с богати ястия, надявайки се по такъв начин да спечелят благоразположението им и измолят щастлив живот на своето дете.

Родителите, на които мрат децата или нямат кръстник изнасят новороденото на кръстопът. Първият преминал край него го взема, промушва го през превезлото (дръжката на оставен наблизо меден съд с вода) „за да се задържат децата“ и дава съгласието си да стане или не кръстник. Кръщавката, кръщенето е тържествен и емоционален ритуал. Извършва се няколко дни след раждането. Бърза се детето да получи име, за да не умре некръстено. В противен случай живите не ще могат да се молят за спасение на душата му. В деня на кръщаването кръстницата, придружена от близки на новороденото, без майката, го отнася в църквата, където свещеникът извършва акта на кръщаването, миропомазва го, миросва го, като с малка показалка (мирилка) и благовонно масло прави кръсчета по дланите, челцето и гърдите, освещавайки „ума, чувството и волята му“. След ритуала всички се връщат в къщи. Там, зад прага, с протегнати напред ръце майката очаква скъпата си рожба. Получава я от кръсницата, която произнася: „Еврейче го взех, християнче ти го връщам!“ .Следва богата трапеза, където майката дари дошлите „като на сватба“, след което пък те дават своите подаръци на детето, трупайки го до люлката или като ги премятат през нарочно опъната в стаята връв.

По стародавна традиция името на детето повтаря името на бабата или дядото, или ако е родено на свят ден, взима името на светеца. Вярва се също, че две деца в едно семейство не бива да се кръщават в един и същи месец, макар и в различни години. С много емоционална обредност са свързани и следващите основни моменти от живота на детето. Така например след като то направи първата си крачка приготвят питка – пристъпулка, която търкулват пред него с пожеланието да бъде живо и здраво и да „ходи изправено“. Питка пекат и когато детето бъде отбито, т.е. когато престане да суче и т.н.

Б.СВАТБЕНИ ОБИЧАИ И ОБРЕДИ

Сватбата остава един от най-тържествените моменти за младите хора. Родителите на момичето, след като се роди, започват да правят чеиз (дар), а когато порасне, то само довършва и ушива нови дарове. Сватбите стават през зимата, от Нова година(коледни пости) до месец април(силни заговезни) и след Великден. Момците преди Освобождението и в първите години след него се женят след като навършат 25-30 години (като турците). В по-ново време, след 1920 г., започват да се женят от 18 до 20 години.

Едни от младежите сами започват да говорят за женитба, като си избират мома, а други – по покана на родителите си. При първия случай момъкът и момата се уговарят кога момчето да изпрати „сватове“ в дома на момата. При вторият случай ергенът изпраща две жени, негови близки, да разберат дали родителите на девойката са съгласни да я дадат на него.

Обикновено сватовете отиват вечерта в неделя срещу понеделник или във вторник срещу сряда, тъй като тези дни се смятали за щастливи. При уклончиви отговори сватовете ходят по няколко пъти, докато родителите се съгласят. Тогава момата дарява сватовете с бели кърпи (мена). След това се прави годежът.За него се използва предпразнична вечер. В дома на момата се събират родителите на младоженците, близките и роднините. Приготвя се изобилно ядене и пиене. Пред стъпалата момата посреща родителите на момъка и им целува ръка. Гостите се приветстват с „Добре дошли, свати!“.

Стаята (собата), в която ще се извършва годежът, била богато украсена: подът застлан с нови рогозки, покрай стените – наредени нови възглавници, отгоре висели сърмени пешкири. При тази битова обстановка започват разговорите. Един срещу друг седят сватовете. Първият въпрос е каква зестра ще даде бащата на годеницата (нива, овца, пари, мебели и др.) и какво момъкът ще приготви за булката (риза, кожух, рокля, обуща и др.). В по-старо време момъкът дарява с обуща бабата, дядото, майката, бащата, братята и сестрите на момичето. След постигане на съгласие бащата на момъка изважда една или няколко жълтици (мена) гривни, златни обици, пръстен, наниз от жълтици, златна пендара и др., и ги слага пред себе си. Гъдулката свири, а годеницата зачервена от срам, целува ръка на свекъра и поема едно по едно украшенията и нанизите, като ги поставя съответно на себе си. След накичването момата става годеница, а момъкът – годеник. После се слага богата трапеза.

След годежа започва подготовката за сватбата. В нея се включват всички роднини и близки. Приготвят се юрганите и дюшеците. Свекървата дава пълнежа (ича – дребна вълна). Уточнява се какъв дар ще се даде на свекъра и свекървата, на сестрите и братята и на останалите роднини- според родството.

Два дни преди сватбата годеникът калесва кръстника и свещеника с топла пита, варена кокошка и шише вино.

До сватбата годеницата стои у дома си. Само денем или вечер годеникът я извежда на разходка, след което я връща в къщи.

Започва сватбата. В събота по обед пристигат музикантите – или само гъдулари или цялата селска музика. Вечерта музиката свири в двора на годеницата, а на другия ден – в дома на годеника.

В неделя, към 9.00 – 10.00 часа сутринта се събират каруците, за да вземат булката. Конете са окичени с бели кърпи на башлъците, синци на вратовете и звънчета по хамутите.В първата каруца се качват музикантите, във втората – годеникът с кръстника, кръстницата, побащима и помайчимата, в останалите каруци – другите сватбари. Отпред, на добре охранен кон, се движи вестоносецът, който обикновено е брат на годеника. Когато младоженците са от едно и също населено място сватбарите вървят пеша, като водят една или две каруци в зависимост от големината на чеиза на булката. Когато всички достигнат къщата на годеницата, спират. Портите са заключени и трябва да се плати откуп за булката на пазещите я братя или братовчеди.Сватбарите обаче могат и да си откраднат булката, т.е. да успеят да влязат при нея през други места и тогава отварят сами вратите отвътре и пускат младоженеца при нея.

Започва товаренето на чеиза и пребулването на годеницата. Тя става булка и се прощава със семейството и къщата си. После се качва в каруцата и заедно с кръстника и побащима тръгва към църквата. Заедно с нея върви и каруцата с даровете. След венчаването цялата сватба отива в дома на младоженеца, където започва даряването. Помощничка на булката е една от зълвите, обикновено най-голямата. Кръстникът премята колан през главите на младоженците или ги кара да се хванат за края на кърпа и ги въвежда през прага на къщата. Поверието е,че който от младоженците прекрачи пръв ще се чува неговата дума. Много се държи на девствеността (честността) на булката. В неделя следобед младоженецът устройва голяма трапеза, в понеделник родителите на булката дават чорба (поврътки), а младоженеца носи блага ракия. Вторник е последният ден от сватбата – през него кръстникът дава трапеза.

След 1944 г. ритуалите стават социалистически. Сватбите се правят само в неделя, като се запазва част от старата сватба (взимането на булката, даряване и др.), но не се ходи в църква, а младоженците сключват граждански брак в кметството. Празненството се премества в обществено помещение (салон на читалище, а по-късно ресторант). Вечерта младоженците, кръстниците и най-близките отиват в дома на младоженеца, където става разбулването на булката и така свършва сватбата.

След 1989 г. църковният брак отново е разрешен, но младоженците трябва първо да имат сключен граждански брак, защото той е юридически валиден. Все още в България църковният брак не е валиден юридически.

В. ОБИЧАИ И ОБРЕДИ СВЪРЗАНИ СЪС СМЪРТТА

Погребенията се извършват с чисто религиозно-мистични поверия за вярата в Христа и безплътността на човешката душа, която при смъртта „напуска тялото“ и човек „възкръсвал“.

За тежко болния казват, че бере душа. В стаята му се палят кандило и свещи, които ще трябва да осветят пътя на душата към отвъдния свят, отварят всички врати и прозорци, за да излезе по-лесно душата от тялото, кръстят се и правят поклони, за да молят милост от Господа болният да умре по-леко. Бъдейки в агония, но задължително в съзнание, той приема от свещеника, т.н.“сухо“причастие (късче хляб – нафора) напоено във вино, приготвяно веднъж в годината, на Велики четвъртък и съхранявано в дарохранителница. Чете се и молитвата „Искон души“. Стаята се пуши с тамян, „за прогонване на дяволът, който чака за душата на умрелия“. По това време не се вдига шум и не се плаче на глас.

Последният стон на болния означават с думата „издъхна“, т.е. умря. Очите на мъртвия се затварят веднага, след което тялото му се изкъпва на потулено място. Водата задължително трябва да е прясна, да е донесена от кладенеца с черен съд и непременно от двама души. Пази се да не бъде прескочено от котка или кокошка, защото ще „вампиряса“. Внасят го в къщи и го обличат с нови и чисти, набързо или отрано приготвени дрехи. Косите на жените се сплитат, а брадите на мъжете избръсват. Краката на починалия се превързват, а тялото се покрива с дълъг бял плат- покров, саван. Запалени свещи се поставят между пръстите на скръстените отпред ръце, на ковчега и в паничка с жито. Пали се кандило. Бие се камбаната. Близки и съседи идват да се простят с умрелия, палят свещи, кръстят се и полагат цветя, каквито има по всяко време на годината. На жените се дават черни забрадки, на мъжете се връзват дълги бели кърпи над лакътя на лявата ръка. Окачват се и малки кърпички на левия ревер на палтото. На всички се закача черна ивица плат – жалейка. Църковната служба (опелото) е задължително и в годините на робството се извършва отначало в дома на починалия, после в нарочна постройка – параклис.

Близки на починалия, водени от стара жена отиват на гробището, за да подготвят вечното жилище. Мястото за гроб се избира предварително. В гробището отиват 3 жени, които подпомогнати от дошлите да копаят гроба забиват в четирите му страни дървени колчета, а на тях запалват по една свещ. Мястото ограждат с червен конец. Най-старата прекадява и прелива на кръст. Ако е гроб за вторична употреба, намиращите се в него кости се измиват във вино и събрани в торбичка се слагат при краката на починалия. Строго съблюдавана традиция е самоубийците – удавници, заклани и обесени – да се погребват в нарочен парцел, без да се носят в църква и с опело само в къщи или на гроба, с разрешение на еперхийските власти, защото животът на човек е дар от Господа и никой няма право да посяга върху него.

На път за църквата процесията се води от жена, която носи т.н. пътнина – жито, хляб и вино за мъртвия, когато тръгне за отвъдния свят. В нея са включени още куклата – дървеният кръст, който ще побият на гроба, църковните знамена – хоругви. Ковчегът обикновено се вози на каруца, на която присяда и най-немощният член от родата.

Към черквата и оттам към гробищата процесията спира на всеки кръстопът и пред дома на мъртви, където свещеникът чете заупокойна молитва със задължително споменаване на името му и преливане на вино до ковчега. Съблюдава се и правилото да не се минава по един и същи път. Всеки, който среща шествието застава с лице към него и с шапка в ръка, а военните отдават чест.

На гробището ковчегът се поставя върху изкопаната пръст, ориентиран на изток. Свещеникът чете кратка молитва, закрива лицето на починалия с покрова, прелива го с масло и вино, гробарите го спускат в гроба, след което развързват краката му, „за да може да върви към оня свят“. В дясната му ръка, под езика или до главата се слага монета, „за да се изкупи“, когато отиде в другия свят. Всички присъстващи хвърлят с двете си шепи три пъти пръст с думите: „Бог да прости!“. На зарития гроб се поставя дървеният кръст-куклата, който по-късно се заменя с каменен, където означават името и възрастта на починалия, както и годината на неговата кончина.

След погребението всички идват в дома на починалия, посрещнати от жена, която им полива да си измият ръцете, „за да си отиде смъртта“ и сядат на трапезата „за Бог да прости“. Задължителните ястия тук са от агнешко месо, риба или при пости от боб и зеле, както и варено жито, вино и хляб. Свещеникът прави водосвет за здраве.

Първата сутрин, след погребението, задължително преди изгрев слънце, на гроба идват близки на починалия, палят свещи, кадят го и го преливат с вода и вино. И мълчат през цялото време. От тогава всяка сутрин и вечер(в рамките на една седмица) те идват тук и се грижат за него и за душата на умрелия. Няколко дни по-късно раздават дрехите му на бедни хора, а на близки роднини при различните струвания се подаряват различни неща (дрехи, паници, купички, чаши и др.).

На 40-тия ден подравняват гроба. Вярва се, че дотогава душата на умрелия шества между небето и близките, „среща“ се с тях, напомняйки за присъствието си чрез отваряне на врати, скърцане на прозорци, тропане по тавана и т.н. На паметта на мъртвите са посветени и отбелязвани третини, шестини, деветини и четиридесетини. На година се прави помен, на който събират близките и се ходи на гроба или в църквата. В съботите преди големите християнски празници се правят задушници (Петдесятница, Успение Богородично и Архангелов ден). Вярва се, че тогава душите на умрелите слизат от небето и затова близките им носят, освен варено жито, обилна храна и плодове, които сезонът предлага.

Траурът (жалеенето) се изразява главно в смиреното поведение на близките и носенето на дрехи в тъмни тонове, смъкване на накитите, отказ от шумни забавно-увеселителни инициативи. До деветия ден не се работи нищо – не се пере, не се чисти, мъжете не се бръснат, а жените не мият и не решат косите си.

Близките на починалия до годината от смъртта не работят и в деня, в който са се разделили завинаги с него. Времетраенето на траура – жалеенето е различно. За някои то остава до гроб, т.е.за цял живот.

4. КУЛТУРНО-МАСОВА ДЕЙНОСТ

В селото се развиваше много богата културно – масова дейност. Имаше самодейни състави – хорове – 1940 г. първи ученически хор, който пее в училище и църквата, воден от Цеко Попов, свирел на флейта.

Женска битова група 1962 – 1972 г. с р-л Гина Митева, 1978-79 г. с р-л Цветанка Иванова.

Мъжка певческа група – 1976 г. – 2 златни медала в Копривщица с коледарски песни. 1980 г. сребърни медала; снимки в телевизията 1983 г.; записи в радиото 1981 г.

Фолклорна група с професионален диригент Стайков от Русе, която взема участие в събора – надпяване в гр. Русе „Златната гъдулка“. Самодеен театрален състав, който е осъществил следните театрални постановки – 1953 г. – „Хан Татар“ ; „Един ден жена“; „Неразделни“; 1954 г. – „Злополучни Спекуланти“; 1956 г. и 1981 г. – „Боряна“;  1976 г. -“Чавдар войвода“; 1977 г. – „Змейова сватба“; 1978 г. -“Киригариконди “ ;1979 г. – „Сребърен пръстен“ .

Спектаклите се изнасят не само в с. Пиперково, но и в околните села – Караманово, Ценово, Новград, Белцов.

Спортната дейност се развиваше предимно в областта на футбола. Отбора се наричаше „Левски“ и беше доста добър в групата си, дори една година победи „Дунав“ – гр.Русе .

Голяма част от живеещите в селото бяха силно интелигентни, поради което се организираха и с автобуса на ТКЗС ходеха на концерти, театрални представления, събори, екскурзии в страната и чужбина.

На големите празници ставаше много весело, особено в моите детски години. Но това е нормално, народната поговорка гласи “който може да работи умее и да се весели”. По мое време в село имаше три оркестъра: на най-възрастните (нашите баби и дядовци), оркестър от народни инструменти (музиката на дядо Дунчо); оркестъра на нашите родители, който свиреше валсове, румба, танго, фокстрот и др. такива и нашият състав „КРИСТАЛИ“ (свиреха мои съученици на китари – Олег, Жечо (той стана музикант) и Мехмед . Те свиреха предимно „БИТЪЛС“.

VI.ВАЖНИ ДАТИ И ГОДИНИ ОТ ИСТОРИЧЕСКОТО РАЗВИТИЕ НА с. ПИПЕРКОВО

1570 г.        Основаване и образуване на настоящото с. Пиперково.

1840- 46 г. Построено е килийно училище.

1845 г.        През селото минава П.Р. Славейков.

1857 г.        Организирано откриване на българско училище

1873 г.        Построяване на църквата “ Архангел Михаил “ и отливане на камбаната.

1877 г.        Смята се за година на освобождаване на селото от турско робство.

1896 г.        Прокарване пътя Пиперково – Ценово

1901 г.        Прокарване пътя за Свищов настлан с камък

1922 г.        Основавано е народно читалище „П.Р. Славейков“

1923 г.        Основава се кредитна кооперация “ Изгрев “

1931 г.        Построена е училищна сграда от 5 класни стаи и театрален салон.

1932 г.        Направено е първото водоснабдяване с каптирана вода, като е пусната една голяма чешма в средата на селото и две по-малки. Пълното водоснабдяване на селото става през 1965 г., когато се построява обществена баня и се прави парно отопление на училището.

1941 г.        Под ръководството на тогавашния кмет Марко Стоянов Петров се събаря старата сграда на кметството и се построява сегашната .

1949 г.        Проектира се и се започва електрификация на селото; пуска се рейсова линия Пиперково – Свищов.

1950 г.        Учредяване на ТКЗС с 157 домакинства.

1947 г.        Закупен първият верижен трактор за разораване на низината за оризище.

1951 г.        Първите ел. крушки са светнали в обществените сгради и няколко домакинства.

1951 г.        Закупена е първата жетварка теглена от животни.

1952 г.        Основан е първият футболен отбор.

1954 г.        От ТКЗС е закупен първият автомобил „ИФА“

1954 г.        В селото пристига първият прикачен комбайн.

1955 г.        Открита е пощенска станция и пустеещият селски мегдан до 1960 г. е превърнат в парк за отдих и общуване.

1956 г.        Завършва пълната колективизация – извън ТКЗС няма хора.

1955 г.        Открита е първата самостоятелна поща, закупена е радиоуредба от ТКЗС, която функционираше до скоро.

1959 г.         Се извършва обединяване на ТКЗС и преминаване към Русенски окръг (Първото обединено ТКЗС с център Новград и след 3 месеца се отделя в ОТКЗС Караманово. )

1962-63 г.   Построява се пристройката на училището с още 9 броя класни стаи с доброволен труд на населението и пари от самооблагането.

1960 г.        Доставена е първата стационарна киномашина.

1962 г.        Проектиране и започване строителство на напоителната система.

1963 г.        Построяване на обществена фурна (до тази година фурната е била в дома на Петко Димитров).

1968-69 г.   Построен е стадионът с парк и хижа (трябваше да има и басейн, но само мястото стои).

1970 г.        Изграждане на първото АПК гр. Бяла, където ставаме членове и ние до 1979 г.

1971-72 г.   Построяване на тютюносушилните от АПК .

1972 г.        Построяване на първата търговска сграда (магазин за хранителни стоки и магазин за текстил, трикотаж, обувки , галантерия , кинкалерия) .

1974 г.        Построяване на содо-лимонаден цех; свинеугоителен комплекс; птичарник.

1978 г.        Построяване на ресторанта.

1979 г.        Обособяване на АПК Ценово (изграждане на селищните системи в страната и с. Пиперково влиза в Ценовска селищна система).

1981 г.        Построяване на клуб на ППО и младежки клуб.

1982 г.        Масово шосиране на улици с каменна настилка

1983 г.        Доставка на пьрвата АТЦ и 1984 г. откриване на същата с 20 служебни и 14 лични абонати.

1984 г.        Масово асфалтиране на улиците и строителство на пристройка на читалището.

1985 г.        Построяване на водна подстанция и разкриване на  нови 118 лични телефонни постове.

1986 г.        Строителство на магазин за железария и мебели.

1986 г.        Цялостна телефонизация на селото.

1991 г.        Посторояване на зърносушилня.


ЕНОРИЙСКИ СВЕЩЕННИЦИ

в църквата „св.Архангел Михаил“

1900 г.        св. Я.Димитров

1901 г.        св. Никола Иванов

1902 г.        св. Недялко Димитров

1909 г.        св. Пантелей Попов

св. Павел Павлов

св. Никола Петров

КМЕТОВЕ НА СЕЛОТО

1900 г.               Илия Юрданов

1902 г.               Д.Петков

1904 г.               А.Тодоров

1906 г.               Иван Петров

1908 г.               Н.Филипов

1909 г.               Йордан Петков

1931 г.               Трифон Милев

1941 г.               Марко Стоянов Тодоров

1944-1945 г.      Асен Тодоров Георгиев

1945-1946 г.      Пени Трифонов

1946-1947 г.      Петьр Янков

1947-1948 г.      Севдана Александрова Якимова

1948-1950 г.      Янко Паришков

1960-1964 г.      Йордан Цветанов Паришков

1964-1968 г.      Владимир Иванов Захариев

1968-1972 г.      Борислав Йорданов Иванов

1972-1976 г.      Йордан Цветанов Паришков

1976-1989 г.      Владимир Иванов Захариев

1989-1991 г.      Временна управа: Красимир Досев,
Сашка павлова, Димитър Трайков

1991-1999 г.      Красимир Пьрванов

1999-2003 г.      Велико Колев

в момента        Сашка Павлова

ДИРЕКТОРИ НА УЧИЛИЩЕТО

1900 г.               Александър Анчев

Борис Чакъров

1949-50 г.          Митю Димитров

Керан Александров

Николай Великов

1957                  Стилиян Цанев

1981-1982 г.      Росица Коларска

1982-1983 г.      Ана Иванова

1983-1985 г.      Румяна Иванова

1985-1986 г.      Йорданка Андреева

1986-1996 г.      Йордан Йорданов

1996-1997 г.      Наталия Петрова – закриването на училището през 2001год

УЧИТЕЛИ РАБОТИЛИ В с.ПИПЕРКОВО

1846-1900    Киро

1900 –           Алексaндър Анчев от с.Пиперково завършил Земеделско училище в Плевен.

1907/1908     Александър Анчев,Велика Панайотова от гр.Тървоно завършила Девическата г-я в града.

1908/1909     Алексяндър Анчев; Малта Кръстева от
гр.Търново с девическа гимназия

1909/1910     Александър Анчев; Велика Петрова от

1910/1911     Стара Загора завършила там девическа г-я.

1912/1913     Александър Анчев; Милица Георгиева от
с. Караманово, Свищовско.

1913/1914     Ал. Анчев; Върбинка Маринова от Лясковец живееща в Свищов; Иван Банков от с. Козаревец, Горнооряховско.

1914/1915     Ал.Анчев; Слава Нешева от Ст.Загора завършила Старозагорската девическа г-я; Стефа Миларова от гр. Ески Джумая завършила Ловешко педагогическо училище.

1915/1916     Ал.Анчев; Слава Нешева; Николина Бонева

1916/1917     от гр.Търново завършила там Девическа г-я.

1917/1918     Ал.Анчев; Сл.В.Михайлова; М.Ст.Златарова

1918/1919     Ал.Анчев; Деша Стефанова; Райна Георгиева завършила Шуменско педагогическо уч-ще.

1919/1920     Ал.Анчев; Пенка Боцева; Цанка Станева.

1920/1921     Ал.Анчев;Сл.В.Михайлова;Пенка Боцева

1921/1922     Ал.Анчев;Сл.В.Михайлова;Санка Костова от гр.Свищов;Стефанка Нешева от гр.Казанлък.

1922/1923     Ал. Анчев; Сл.Михайлова; Стефанка Нешева; Асен тодоров от с.Пиперково завършил Русенската мъжка гимназия.

1923/1924     Ал. Анчев; Ст.Михайлова; Мара Николова от Казанлък; Васила Райкова; Асен Тодоров.

1924/1925     Ал.Анчев; Асен Тодоров; Христо Димитровот с.Бара Севлиевско завъшил Севлиевската г-я;Райна генчева. В прогимназията Стефана Борисова от с.Новград; Стефана Накова от гр.Лясковец завършила Горнооряховското педагогическо училище.

1925/1926     Ал.Анчев; Петко Арабаджиев от гр.Бяла; Стефана Накова; Марко Марков от с. Михалци Търновско.

1926/1927     Ал.Анчев; Петко Арабаджиев; Стефана

1927/1928     Накова;Асен Тодоров от Пиперково завършил Русенската мъжка гимназия.

1928/1929     Ал.Анчев; Стефана Накова; Асен Тодоров.

до 1933        учителският състав се запазва като по-горния.През това време се строи нова сграда на училището.

1933/1934     Ал. Анчев; Стояна Накова; Асен Тодоров; Яна Каралашева от с. Пиперково; Николина Николова.

1934/1935     Асен Тодоров; Стефана Накова; Янка Каралашева; Ал. Анчев се пенсионира и на него място назначават Никола Николов; Никола Градинаров от с. Добромирка, Севлиевско; Димка Иванова; Иван Стойчев.

1935/1936 – Яна Тодорова; Асен Тодоров; Стефанка Караиванова; Иван Стойчев; Стефан Димитров Копчев от с. Димча, Севлиевско; Никола Ченков Минков от Белене, Свищовско; по вероизповедание католика Христо Станев от Горски Долен Тръмбеш.

Състава се запазва до 1937 г. включително.

1937/38         Асен Тодоров; Стоянка Караиванова; Никола Грънчаров; Янка Тодоро ва; Стефан Копчев; Марин Петков; Караиванова напуска и на нейно място се назначава Мара Димандиева.

1939/1940     Асен Тодоров; Мара Диамандиева; Стефан Копчев; Никола Градинаров; Борис Чакъров; Веселина Бозаджиева; Цонка Александрова от Къкрина, Ловешко.

1940/1941     Яна Тодорова; Асен Тодоров; Мара Диамандиева; Стефан Копчев; Никола Грънчаров; Борис Чакъров;ВеселинаБозаджиева; Цонка Александрова; Стоян Личев от Александрово, Ловешко.

1941/1942     Яна Тодорова; Асен Тодоров; Мара Диамандиева; Стефан Копчев; Никола Грънчаров; Сийка Василева от Дупница; Борис Чакъров; Веселина Бозаджиева; Цонка Александрова; Стоян Личев; Стоянка Владимирова.

1942/1943     Никола Грънчаров; Яна Тодорова; Денка Попиванова; Марийка Блажева; Борис Чакъров; Стоян Личев.

1944/1945     Никола Грънчаров; Яна Тодорова; Катя Мандева; Ангелина Лунгова; Киран Александров; Галина Панова; Васил Ралчев; Никола Грънчаров; Стефка Балканска.

1946/1947     Яна Тодорова; Славка Цампарева; Катя Мандева; Вярка Лазарова; Киран Киранов; Руска Чешмеджиева; Нено Златарски.

1947/48         Яна Тодорова; Иванка Генчева; Мара Йорданова; Киран Киранов; Вярка Николова; Стефка Йовчева; Цони Цонев от с.Пиперково.

1949/1950     Яна тодорова; Иванка Янкова; Борис Павлов; Гина Събева; Киран Киранов; Мара Йорданова; Митю Димитров; Цони Цонев.

1954/1955     Яна Тодорова; Лушка Дончева; Гина Митева; Пенка Добрева; Стилиян Цанев; Цони Цонев; Николай Великов.

1956/1957     Лушка Дончева; Цони Цонев; Гина Митева; Янка Тодорова; Стефка Цонева; Величка Миковска; Петранка Иванова; Кольо Миковски; Стилиян Цанев.

1959/1960     горе посочените плюс Миланка Николова от с. Караманово.

1960/1961     горе посочените плюс Дика Трифонова от Русе

1961/1962     Гина Митева; Стефка Цонева; Цони Цанев; Яна Асенова се пенсионира. Нови учители в началния курс Йордан Панайотов Павлов и Калинка Стойчева Павлова. Последните водят Iа и Iб класове. Миковска; Миковски; Никодимова; Стилиян Цанев; Стефан Стефанов; Донка Стефанова.

1962/1963     Й.Павлов; Н.Павлова; Стефка Цонева; Гина Митева; Величка Минкова; Донка Джонова; Стефан Стефанов; Йорданка Забунова; Донка Стефанова; Петранка Никодимова; Елка Йонева; Стилиян Цанев.

1963/1964     ГинаМитева; Й.Павлов; К.Павлова; Ст.Цанев; Панайот Георгиев; Петранка Никодимова; Мария Кулева; Борислав Иванов; Цветанка Иванова; Иванка Г.Иванова.

1964/1965     Георги Киранов; Й.Павлов; К.Павлова; Б.Иванов; Ц.Иванова; Еленка Йонева; Петранка Никодимова.

1965/1966     горе посочените плюс Величка Йорданова.

1966/1967     горе посочените плюс Русанка Методиева.

1967/1968     Нов учител е Тодоринка Желязкова.

1968/1969     Гина Митева; Й.Павлов; К.Павлова; Ст.Цанев; Петранка Никодимова; Борислав Иванов; Цветанка Иванова; Йорданка Андреева; Павлина Цанева; Русанка Кирилова- детска учителка.

1969/1970     състава не е променен; Донка Димитрова – щатен дружинен ръководител.

1970/1971     нови учители Веска Димитрова; Гинка Алтънова; Тинка Русева; Елена Любомирова – детска учителка.

1971/1972     Василка Петрова и Маринка Илиева възпитатели; нови учители Пенка Станева; Тинка Русева; Павлина Любенова – др.р-л.

1972/1973     нови учители Боян Боянов; Ана Станева; Пламен Стилиянов; Иванка Ангелова; Лиляна Бонева-детска учителка.

1973-1977    съставът е старият. Нови учители Петко Цанев Петков; Пламенка Костова;Елена Мирчева-детска учителка

1977/1978     Й.Павлов; К.Павлова; Цветанка Иванова; Стилиян Цанев; Снежина Николова; Павлина Любенова; Йорданка Андреева; Инджов; Румяна Манева; Пенка Ангелова; Женя Георгиева – детска учителка.

1978/1979     нови учители Елена Копева; Петранка Петрова; Светлана Рашкова; Ралица Райнова.

1979/1981     Й.Павлов; К.Павлова; Цветанка Иванова; Йорданка Андреева; Павлина Любенова; Румяна Манева; Иван Армянов; Рения Йорданова; Мариана Петрова; Бойка Спиридонова; Диана Христова.

1981/1982     нови учители Георги Петров Георгиев;
Стефка Борисова; Кръстинка Минева;
Росица Коларска

1982/1983     Димитринка Иванова; Калинка Павлова;
Илиана Досева; Павлина Йорданова; Йордан Йорданов; Павлина Николова; Йорданка
Андреева; Павлина Любенова; Румяна
Иванова; Ст. Цанев; Ана Еванова.

1983/1984     Йордан Павлов; Калинка Павлова; Маринка Минчева; Павлина Любенова; Петьо Колев; Ненко Ненков; Павлина Николова; Йорданка Андреева; Виржиния Пехова;
Румяна Иванова.

1984/1985     нови учители Вануша Владимирова; Валя Костадинова.

1985/1986     Жанета Георгиева; Калинка Павлова; Маринка Минчева; Павлина Любенова; Петьо Колев; Ненко Ненков; Павлина Николова; Йорданка Андреева; Дария Борисова; Румяна Иванова; Розина Пантелеева.

1986/1987     нови учители – Людмила Цветанова; Йордан Йорданов.

1987/1988     нови учители – Цонка Кирова; Маринка Минева.

1988/1989     Калинка Павлова; Павлина Любенова; Йорданка Андреева; Нина Симеонова; Катя Атанасова; Милена Филипова; Ненко Ненков; Йордан Йорданов.

1989/1990     Калинка Павлова; Павлина Любенова; Маргарита Стоянова; Боряна Тютюнджиева; Йорданка Андреева; Нина Симеонова; Катя Атанасова; Милена Филипова; Йордан Йорданов.

1990/1991     Бисерка Апостолова; Калинка Павлова; Манушка Дочева; Йорданка Андреева; Димитър Георгиев; Н. Кирилов.

1991/1992     Кремена Цветанова; Димитрана Костова; Павлина Любенова; Павлина Любенова;
Боян Бонев; Йорданка Андреева; Йордан Йорданов.

1992/1994     Павлина Любенова; Кремена Цветанова; Димитрана Костова; Катя Котева; Марин Тачков; Албена кирова; Йорданка Андреева; Наталия Петрова.

1994/1995     нов учител Йорданка Емануилова.

1995/1996     Петя Георгиева; Павлина Любенова; Димитрана костова; Илияна Емануилова; Наталия Петрова; Боян Бонев; Йорданка Андреева; Р.Радев.

1996/1997     същият състав

1997/1998     Павлина Любенова;Петя Георгиева; К.Георгиева; Гергана Кръстева; Мариан Тачков; Наталия Петрова.

1998/1999     същият състав

1999/2000     същият състав

2000/2001     същият състав

15.10.2001г. Училището е закрито.

ПРЕДСЕДАТЕЛИ НА КООПЕРАЦИЯТА

1922 г.               свещ.Никола Петров

1926 г.               Ангел Симеонов

1935 г.               Пени Трифонов Минев

след 1944 г.      Георги Тодоров Георгиев

Цветан Паришков

Ангел Колев

Евенета Русанова

Любен Цветанов

ПРЕДСЕДАТЕЛИ НА ТКЗС

Драгостин Иванов

Янко Парижков

Димитър Никодимов

Трифон Благов

Георги Паришков

ОСНОВНИ НАПРАВЛЕНИЯ В СЕЛСКОТО СТОПАНСТВО

16 600 дка.                   земя

500 – 600 дка.               зеленчуци

1 000 дка.                     трайни насаждения – лозя .

останалото пасища

1000 дка                       ориз – тютюн

животновъдство          120 – крави

3000 – овце

300  – свини

1000 – птици

свине комплекс
от 1977 до 1991 г.        500 – майки ; 4000 – за угояване

VII.ХАРАКТЕРНИ ДУМИ И ИЗРАЗИ

А

Абдал             – глупак

Авджия           – ловец

Авер                – приятел,другар

Агаля              – полека-лека, бавно, тихо и кротко

Адаш               – едноименик

Адет                – нрав, характер

Аджамия         – неопитен

Аджеба           – като как,например

Азгън              – буен, непокорен

Айляк              – свободен, неангажиран

Айол                – човеко, човече

Акран              – връстник

Акънъ             – тъкмо като

Алафранга      – френски, европейски

Аллах керим – каквото Бог даде

Алтън              – злато

Алтъпатлак    – пистолет с шест патрона

Алъш-вериш   – вземане-даване

Алащисвам    – свиквам

Алест              – червеникав(за кон)

Аман-заман    – от немай-къде

Амсалак         – глуповат

Амуджа           – вуйчо

Аджък             – точно така

Апаш               – крадец

Араки              – колове за лозя,дървени пръти

Аралък            – пролука,цепнатина

Аратлик          – приятел

Аргасвам        – обработвам кожа,но и бия,удрям,както и захабявам

Аркадаш         – приятел,другар

Артък              – в повече

Арпа                – неолющен ориз

Аршин             – мярка за дължина:68 см при размерване на платове и 75,8 см в стоителството

Аръш               – дебело дърво,което разделя впрегнати волове или коне

Аскер              – войска,но и войник

Ат                    – хубав кон

Аферим          – браво

Ахмак              – глупак

Ахчия              – готвач

Ачигьоз           – с отворени очи,хитър човек

Ачик                – открито

Ашконсул       – браво

Ашуре             – варено жито

Ащисвам        – рзкривам,разчиствам

Аязмо             – лековит кладенец или извор

Б

Бабаит           – смел,храбър

Бабалък         – бащата на съпругата

Бабанко         – смел,храбър,охранен

Бабанко         – смел,храбър,охранен

Бабачко         – юначе

Баберка         – недоразвит плод по лоз и ниви или необран полд след беритба

Бадева           – напусто, напразно,на халос

Баджак           – бедро, крак

Байгън            – прилошаване, ставане в повече

Бакия              – неуредени сметки

Бакраче          – малък бакър, котле

Бактисва        – омръзва, дотяга

Бакшиш          – пари в повече за направена услуга

баламосвам   – залъгвам

Бамбашка      – особен, специален

Барабар         – заедно с другите

Берем             – поне

Барчинка        – локвичка

Басамаци       – стъпала

Бастисвам     – нападам,разорявам,опустошавам

Батак              – запустяло място,мочурище

Баталясвам   – изнемогвам

Башка             – отделно

Бая                 – много достатъчно

Баялдисвам   – припадам,преуморявам се

Безбели         – личи,ясно е

Бежердисвам – отмъквам,отнемам

Беклеме         – стражница

Бетер              – нещо в повече

Беч                 – помещение в приземен етаж

Биля               – дори

Бирдаа           – повече,втори път

Бичвам           – събарям,повличам

Блазя му        – добре му е,за завиждане е

Близвам         – докосвам с език

Бол                 – много

Бошлаф          – празна приказка

Бошна             – свободно пуснат на паша добитък

Брантия          – старо, слабо, негодно (за добитък, но и за стара мома)

Брука              – подутина

Бруклам         – удрям

Будала           – глупак

Бунак              – наивник,глупак

Бутонясвам   – събарям,блъскам,повличам

Бълникам       – разклащам течност в съд

Бърдук           – стомна с чучур

Бътлак            – бъчва

Бъхтя              – блъскам

В

Вало               – було

Вардя             – пазя, охранявам

Веки                – вм.вече

Вересия         – даване на стока без заплащане

Виран             – болен

вирея              – раста, цъфтя, давам плад

Вощеница      – свещ

Въз                 – при, до и никога върху

Възгещисвам – разколебавам,разубеждава,отказвам

Върви му, като

на бясно куче тоягите – за човек, комуто не върви

Въси               – гъсеница

Г

Гади                – гуди – угоднически

Гайле              – грижа, мъка, тревога

Гайретя          – издържам, изтривам(с последни сили)

Галиба            – възможно, съмнително

Гезме              – разходка

Гевезе            – кокетка

Гепя                – крада

Гроча се         – мръщя се, правя гримаса

Гуждам           – слагам, поставям

Гъдилкам       – гъделичкам

Гърбуз            – гърбав

Гюбре             – боклук, оборски тор

Гювендия       – лека жена

Гюл                 – роза

Гьоса              – сопа, в симсъл на бой

Гьотяря          – на едро, без ред,направо

Д

Давранма       – Не мърдай!

Дал                 – клон от дърво

Дармадан       – нищо

Демек             – тоест,сиреч,с други думи

Дередже         – състояние,положение

Дерт                – тревога,грижа,мъка

Джаде             – шосе

Джадия           – лека жена

Джаснат         – груб,нетактичен

Джаста           – праста – груба,безцеремонно

Джендем        – ад,пъкъл

Джепане         – муниции,патрони,барут

Джигер            – гърло

Джигра            – слаб,хилав

Джинс             – род,со,потекло

Джонгали        – дълги крака

Джуки              – устни

Джумбюш       – смях,веселие

Дивиндисе     – вм.деветдесет

Дикисвам       – дарявам

Дикиш             – дар

Дип                 – добре че

Договаждам   – досещам се

Додето           – докато

Донамна         – глъчка

Доорук            – догоре,свръх

Дост                – приятел

Дрепца           – върви с малки крачки,ситно,но бързо

Дружбаш        – член на БЗНС

Дръг                – стъбло от растение

Дрън-дрън ярина – празни приказки

Дурма             – напразно

Дургун             – слаботелесен

Дюмбел          – дебелохранен,ленив

Дълдисвам    – преуморявам се,оставам без дъх

Държан на въже – нетърпелив,припрян

Дърми             – парцали

Е

Емна               – подгонвам

Емча се          – пъча,перча се,слагам се

Еня                 – грижа

Ербап             – самоуверен,смел

Еш                   – втори,който се включва в обща работа

Ешмедеме     – угощение,ядене и пиене

Ж

Жа                  – вм.ще

Жабясвам      – много съм жаден,бързам да пия

 

З

Забирам         – подкарвам пред себе си, но и започвам нова година от живота си, както и инфектиране на рани

Завалия          – нещастник

Зайре              – зърнени храни

Закътвам       – прибирам, слагам на скрито място, отделям

Закучи се       – затрудни се, не става

Замандан       – от много време

Замървя         – запустявам(огъня)

Заприщвам    – преграждам, пресичам пътя на някого

Зарар              – загуба, щета, вреда

Затъ                – затова

Затривам       – погубвам, убивам

Зевзек            – веселяк

Зейде             – излишно, в повече

Зеир                – отрова

Зор-заман      – от немай-къде

Зор                  – трудно, мъчно

Зъмя               – вм.змия

Зъркели          – очи

Зян                  – загуба, щета

И

Ибрик             – стомна с чучур

Изгайретявам – изтрайвам,понасям

Изпороводяк    – на края, малко преди изпращането

Изтипосвам   – изкарвам отпред, представям в неблагоприятна светлина

Изтирям се    – изсилвам се в нещо,преувеличаавам

Изфирясфа    – изпарява се,изчезва

Изчегъртвам – изстъргвам, заличавам

Илач               – лекарство, цяр

Инает             – упорит, инатест

Инкиря           – укривам, отричам, отказва се от нещо

Ишлеме          – преработка на домашна суровина

К

Каба               – дебело, меко, подпухнало

Кабаат            – вина

Кабил             – де да може

Кабуля            – търпя

Кадар             – доколкото

Кадем             – късмет,щастие

Каил                – съгласие

Кайме             – банкнота

Калабалък     – множество

Калпазанин    – мързеливец

Кандисвам     – съгласявам се

Капичкам       – събарям

Карар              – мярка

Каращисвам – смесвам, размесвам, обърквам

Карма карашик – объркано, в безпорядък

Касканя          – надувам се, пазаря се

Кастронче      – метален домашен съд

Кастря            – сека клони от дърво, но и гълча някого, мъмря го

Каталясвам   – изнемогвам, капвам от умора

Като ти забрадя един – кто ти ударя един

Качак              – бягам, но и изсушени тютюневи листа-необработени

Качка              – малка каца

Кашмер          – смях, присмех

Ка щяло          – как така

Келеш             – олисял,келяв

Кепазя            – излагам,злепоставям

Керпеден       – вид клещи

Кертя              – зачитам,уважавам

Кесат              – недостиг

Кестерме       – направо,грубо,безпардонно

Кетап              – документ

Киреч              – гасена вар

Кирия              – превоз на хора и стоки

Ковладя         – клеветя

Кория              – гора

Копаня            – дървен апаница

Копук              – голтак

Которка          – малко помещение за добитък

Кудук              – който върви подире ти

Кузум              – чудо

Кундисвам     – оставам непоканен, настанявам се

Курбан            – жертва

Курдисвам     – нагласявам

Курназ            – семоуверен, надут

Куртулисвам – успокоявам се,спорам временно,отказвам се

Кусур              – недостатък

Кутрица          – на око,без точна мярка

Къздисвам     – ядосвам

Къч                 – ритник със задния крак на кон или магаре

Кьотек            – бой

Кюляф            – начин на злепоставяне

Кюския           – сопа,но и железен лост

Кяур                – ковчег

Кьор-кютюк    – сляп пън, за човек много пиян

Кьорпе            – младо момиче

Л

Ланц               – златна верижка

Лаф                 – дума

Леке                – петно

Ливанто          – парфюм

Лиен               – вм. леген

Лобут              – бой

Людски           – чужди

М

Маене             – бавене

Максус            – нарочно

Мандало         – заключалка

Мараба           – здрасти

Махна(Маана)  – кусур,слабост

Мелаим           – благост,кротост

Метан             – поклон

Миндил           – плат за трапеза

Мираз             – наследство от родителите на жената

Моабет           – веселба,угощение

Мукаят            – намирам време

Мурабе           – война

Мюзевир         – клеветник

Мющерия        – клиент

Михлюзин       – занемарен,изпаднал човек

Мънино           – малко,мъничко

Н

Набеждавам – наклеветявам,злепоставям

Нагрочен        – намусен

Наджиздено   – наблъскано, натъпкано до краен предел

Нает                – желание, намерение

Назлъм           – кокетно, бавно,с  грация

Назлън-назлън – бавно, тежко, едва-едва

Намичвам      – намъквам, напъхвам

Наръчвам       – нареждам, поръчвам

Наяде ли се? – нахрани ли се?

Нейси             – както и да е,карай да върви

Нето                – вм. нито

Нефел             – болен

На щрек          – бедун, зорък, готов винаги

О

Обръгна         – омръзна, дотегна,свикна

Одеве             – преди, по-рано

Одма              – веднага

Ожидам          – очаквам с нетърпение

Озаптявам     – овладявам,обуздавам

Окумуш          – отракан,оправен,способен

Оращисвам    – занимавам се

Ортак             – съдружник

Отваждам      – тръгвам

Отволен         – доволен

Отхождам      – заминавам,отивам

Очекнати       – отрупани с плодове дървета

П

Пайдос           – да вървим по домовете

Палангозин    – палав

Панта              – хаймана,безделник

Партакеши     – вещи

Паспал           – прах от брашно при мелене на зърно

Пастрок          – втори баща

Пахар              – чаша

Пезевенк        – сводник

Пенджери       – прозорци

Пердах           – бой

Перчем           – кичур коса

Патардия       – шум,олелия

Патарка          – филия хляб

Пеая               – мотая се

Пинтия            – стиснат,скъперник

Пията              – чиния

Пишим парата – парите предварително

Пишкин           – опитен,сръчен,пъргав

Пишман          – неудачник,съжаляващ

Подадине       – дар от бога

Поемам          – тръгвам

Понуда           – храна за болен при посещение

Попържам      – псувам

Порта              – врата

Пранга            – верига

Предирям       – изисквам,държа на нещо

Прескундям   – премятам се през глава

Пръждосвам – отпъждам,напускам

Пръквам се    – появявам се

Пушактисвам – отказвам се

Пъртина         – пътека в снега

Р

Раван             – вид конски ход

Разбичквам   – разхвърлям

Разгайден      – разпуснат

Раздявам       – събличам

Разлат            – плосък

Рача               – искам

Рахат              – спокойствие

Репча се        – говоря на висок тон, карам се, противопоставям се

Ручам             – ям

Ръдам            – плача тихо, ридая

Ръчкам           – бутам, побутвам

С

Сайдисвам    – уважавам, дарявам

Сакън             – недей

Сапикясвам   – сещам се, досещам се

Сарък             – сноп дърва

Сахат              – час, часовник

Свръщам        – внезапно променям посоката на движение

Сгибям           – свивам, сгърбвам

Севте             – за първи път

Сегиз              -тогиз – от време на време

Сеир               – зрелище

Серт               – лют,избхлив

Скарясвам     – привършвам

Скинджувам   – наказвам,ругая

Сколасвам     – свършвам

Скопосен       – работен,полезен,оправен

Смичам          – смъквам

Сокак              – задънена улица

Солак             – левак

Сонка             – изтърсак

Сортачвам     – ставам другар(съдружник)с някого

Спастрям       – пестя,събирам,пазя

Сподобивам – получавам

Сполай ти      – благодаре ти

Споминал       – умрял

Суйтара          – лека жена

Съклет           – притеснение

Съпикясвам   – осъзнавам,разбирам

Сюрия            – стадо

Т

Табият            – нрав,характер

Талига            – каруца,кола

Талпа              – дебела чамова дъска

Тамазлък       – приплод

Танто за танто – заменям нещо за нещо

Тантурест      – нисък,дебел,бавно подвижен

Тапия              – документ

Тевекеллия    – спокоен,уравновесен

Текме             – ритник

Темел             – основи

Тепам             – движа се със ситни крачки,но бавно

Терк                – образец

Тертип            – подредба,образец

Тирвам           – разстилам равномерно

Трен                – влак

Тупурдия        – глъчка,олелия

Турям             – слагам,поставям

Туфа               – група храсти или растения

Туч                  – медна сплав,бронз

Тюрма            – затвор

 

У

Уем                 – наем за жито при вършитба и за брашно при мелене

Уйдисвам       – съгласявам се,съобразявам се

Уйдурма         – нагласено

Уйлус              – домашно животно, което много ходи и не пасе

Уракчии          – земеделци

Ура-тута         – набързо, ей така

Усталък          – майсторлък

Усул-усул       – полека-лека, бавно, тихо

Утревливяло – обрасло с бурени

Учувам           – отглеждам

Ушмулвам      – късам плодовете заедно с листата

Ф

Фишек             – патрон за пушка,ръчно направен

Фогаджия       – немирник

Фтикясвам     – дотяга ми,омръзва ми да чакам

Фтичи             – вм. птиче

Фурда             – отпадък

Х

Хабер             – вест,съобщение,известие

Хава                 сътояние на времето,положението

Хаир                – добро

Хайванин        – добиче,но и обидно прозвище за човек

Хаймана         – скитник,безделник

Хайта              – празно скитащ,бездомник,безделник

Хал                  – сътояние,положение

Харам             – незаслужено

Хардал           – синап

Харзулвам      – подхлъзвам се,но и подвеждам някого

Харч                – разход

Хатър              – угода,желание

Хесап              – сметка

Хортувам        – говоря

Хрисим           – послушен,скромен

Ц

Цапардосвам   – удрям

Цивря             – плача превзето

Ч

Чалдисан       – побъркан

Чалъм             – умение

Чапарастя      – бия

Чапкънин        – женкар

Чапрашик       – труден, объркан, своеобразен, бърз, нервен

Чатал              – клон от дърво

Чат-пат           – оттук-оттам,д олу-горе

Чейрек(Чирек) – част от месото на заклано животно

Чекия              – ножка,джобно сгъваемо ножче

Челяд             – потомство

Червиш           – костен мозък

Чифчия           – земеделец

Човъркам       – разравям,разранявам

Чунким            – като чели

Чоджум           – синко

Ш

Шамия            – тънка кърпа за глава

Шантав           – смахнат

Шафрантия(Шаврантия) -развалена (лека)жена

Шашав            – объркан

Шашардисвам – обърквам

Шейтан           – дявол

Шуруп             – болт

Ю

Юз                  – 100 грама

Юдек              – повод,малко въженце

Юрнек            – модел,образец

Я

Ялъма            – ранича по устата

Яма                 – облага,неизчерпаем източник,но и дупка в земята,както и кръпки върху дрехи

Япия               – постройка

Ярадисва(Арадисва)- изгоди

Яръ                 – горещ полъх

Ятак                – легло, но и укривател, помощник на конспиративно дело

Ястък             – парник

VIII. ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

 

1.   К.Иречек, Княжество България – изд.1899 г., стр. 253

2.   д-л, Л.Милетич, Старобългарското население в Североизточна България,София 1902 г.

3.   Кл. Шкорпил, Некоторые из дорог Восточной Болгарий,и РАИК,1905г,с.458.

4.   Латински извори на българската история, 1958, 1с, 169; 394.

5.   Гръцки извори за българската история,1958,11, с 169.

6.   Стефанов.Ст., Старините по долния басейн на р.Янтра (материали за археологическа карта), София 1956 г.,с.9.

7.   Стефанов Ст.,Съчинения, БАН, 1956 г., с.76.

8.   Димитров, Д.П., Надгробните плочи от римско време в Северна България, с.1942, с.35, 47.

9.   Ст.Бобочев, Казълбашите в България, стр. 9, сл. изд.1940 г.; ГСУ – Филолого-юридически факултет.

10. В.Маринов, По въпросите за произхода на гагаузите и казълбашите, ИГИ,1964 г., с.163.

11. Ст.Димитров, Към историята на чифликчийството в Русенско, Истор.преглед,кн.4,1958,стр.94

12. Г.Попхристов, Свищов в миналото, Свищов 1935 г.,стр.60-61.

13. Г.Н.Златарски, Геология на България, УБ,т.д.IV,1926г.

14. А.Кузев, Принос към историята на средновековните крепости по долния Денав, Изв. НМ – Варна III/XVIII,1967г.

15. Димитър Попов, История на кооперативното движение, Трудовокооперативни земеделски стопанства в Русенски окръг.

16. Ж.Радев, Долината на р.Янтра, ГСУ, Юбилеен сборник в чест на проф.Г.Н.Златарски,1927 г.,стр.348.

17. В.Миков,съч.,софия 1933г,стр.93,95,97,103.

18. Българска църковно – народна община, 1863-1878 г. и Доростолска и Червенска Митрополия 1834-1947г., архивен фонд 43К.

19. Стоянов.М., Българска възрожденска книга, т.I,  II, стр.321, 1957г.

20. Тодор Димитров,Възроден край – юбилеен сборник, 1969 г., София

21. Дунавска правда, бр.43, 21.02.1964г, Дилянов Атанас

22. Летописна книга на Пиперковското Основно училище,от 1906/1907г.; Ф101102, ас36.

  1. Няма коментари.

You must be logged in to post a comment.