ДУШАТА НА СЕЛО ПИПЕРКОВО


ДУШАТА НА СЕЛО ПИПЕРКОВО

Видяна през живота на българина Йордан Павлов

Когато стигнем до въпрос, който засяга българската народопсихология, веднага правя асоциация с  трудовете на Ив. Хаджийски, М. Семов и Цв. Тодоров.

Но в настоящия материал извършвам една по-особена разработка. Основният въпрос в нея е КАК СЕ ПОЯВЯВАТ ТИТАНИ НА ДУХА В БЪЛГАРИЯ? При разглеждането му обаче ще започна с най-важната констатация от изследването.За да се стигне до възможността да се появят подобни личности, между които на първо място изпъкват имената на Паисий Хилендарски, Г.С.Раковски, Хр. Ботев, З.Стоянов, е необходимо преди това да се е извисила една по-голяма плеяда. Тя, по правило, е известна на по-тесен кръг от хора, предимно учени.Между тях могат да се изброят имена като Йеросхимонах Спиридон, поп Минчо Кънчев, Лука Касъров, Драган Манчов, Маньо Стоянов, П. Маринов и др., и др.

Независимо, че съм се занимавал с делото на повечето от тях, нещо сякаш все ми убягваше при това изследване, чиято тема предварително си бях набелязал.

Напоследък се появиха доста краеведски, родови и етнографски изследвания на ентусиасти и специалисти. Едно от тях обаче, сякаш буквално ми посочи отговора –  „Село Пиперково Русенско” от Светланда Рашкова, а пасажът, който ми достави духовно удовлетворение за дългогодишните ми търсения, бе откъс от автора за нейния баща:

Тази книга посвещавам на баща си ЙОРДАН ПАНАЙОТОВ ПАВЛОВ, който в последните дни от живота си написа: Много хора обичат обич за обич, а аз един път обичам дори вече и да не ме обичат никога. Материалната цел за мен в живота не е била никога първа цел за постигане. Аз исках да бъда полезен на обществото с цялата си душа и сърце, с цялото си човеколюбие и омраза към завистта, мошеничеството, кариеризма, егоизма, самолюбието и други подобни пороци намиращи се в съвременното човечество. Обичам те семейство над всичко мило и скъпо, но най-обичам нашата мила Родина, а после теб жено и скъпи рожби. Знам, кратък е живота земен”.

По-нататъшните ми разсъждения върху тази невероятна личност, се базират и на фактологията, предоставена ми от дъщеря му на поставените й от мен въпроси. Този българин е именно един от споменатото множество, което е моделирано буквално от средата и времето, сред които живее. Селото, както се разбира и от заглавието на книгата е Пиперково, Русенско. Времето е средата на XX век.

Всяка една българска махала, селце или градец, за период от някакви си 30 до 50 години, избират своята „черна овчица” и тя се превръща в емблемата им пред останалия свят. Бих казал, че тези символи, както и други, от по-големите градове, са грунда върху платното на българската народностна душа (както би се изразил един художник). След тях се пръква плеядата, а като връх на „айсберга” са титаните.

За подобни хора е невероятно красиво да се пише. Всеки един детайл от житейския им път е самобитен, а понякога тъй неповторим, че не се среща аналог дори сред Духове на мисълта от световна величина.

Та ето и „ИСТОРИЯТА ВО КРАТЦЕ О ПИПЕРКОВСКИЙ МОНѪЖЪ ДОСТОЙЫЙ И НАРИЦАЕМЫЙ ЙОРДАН ПАВЛОВ”:

Роден на  19.I.1931г., той е потомък на двата големи рода в селото – Паулюути (Павлови по бащина линия) и Минюути (Миневи, по майчина). Още с пръкването си на този свят, неговият живот е обвързан с доста древен български обичай. Ще го представя чрез Пиперковския етнографски вариант, така, както ми го е разказала дъщеря му Светланда Рашкова. В този регион случилото се е познато като ритуал за „оцеляването”. Предните три деца на родителите му са момичета и всички умират при раждането или още в детска възраст. По тази причина, стремейки се да запазят живота му, още при появата му на Бял свят, майката и бащата запалват свещ на главата му. „Оставят” го на кръстопът, а който пръв го намери му става кръстник, като трябва да го облече в избрани от него дрехи и го върне на родителите. И тъй като при извършването на този паметен за живота му ритуал е било Йорданов ден, той бил кръстен Йордан.

И друго важно събитие също изиграва роля в развитието още от невръстните му години. Случило се така, че етървата на баща му починала и петте й деца останали сирачета. Родителите му ги отглеждат като свои, заедно с Данчо и по-малката му сестра Живка. Сред тях неговата интелигентност изпъква и по-късно той е изпратен да завърши гимназия в Свищов. Тази възможност се открива пред него и благодарение материалното състояние на баща му. От сведенията на дъщеря му:”.. дядо ми е имал – кръчма, бозаджийница, казан, 200декара земя, 200 глави овце, гора и е давал две стаи от къщата, като квартира, а в селото през войната са преминавали и немски и руски войници. От немските имаме семейна реликва сребърна  монета от 2 райхс марки с ликът на Хинденбург.”

Най-атрактивните спомени за Йордан Павлов от времето му като ученик, са как често се е прибирал пеша от Свищов до Пиперково, за да участва във футболните срещи на отбора от селото. През целия път е ходил бос, носейки гуминките си на рамо, за да не се изтъркат.

След години завършва и учителския институт в Кюстендил със специалност начален учител. Именно като истински просвещенец в селото името му е „разнасяно” и до днес. Преди да започне с тази си професия, трябва да отбележа друга, доста интересна случка от живота му. Ще я разкажа чрез думите на дъщеря му:”… трябвало да отбие военната си служба. В тях времена момчетата служели 3 години.Пратили го в Свиленград. Още неположил клетва е участвал в истинско сражение. Политически спор между България и Гърция за острови в река Марица е трябвало да бъде разрешен с военни действия. Младите войници положили клетва за вярност към Родината в една царевична нива и отишли на бойното поле.После го пращат във Военното училище във Велико Търново от където излиза като офицер от запаса. До смъртта си през 1985 година беше стигнал до чин майор.”

Всички тези събития, както и факторите, които отбелязах още в увода – времето и средата, в която живее – изграждат неговия светоглед. Мисля, че думите му, с които той е възпитавал и потомците си, охарактеризират изградения от средата му морал в неговата цялост:” Всеки човек, трябва да се уважава независимо от това какво ти е сторил. Но любовта и сърцето ти може да получи само истинският ти приятел! „

Дъщеря му си спомня за тези му съвети като продължава:” С майка ми се запознават, като колеги в с. Хаджидимитрово – Свищовско. И така двамата начални учители се събират на 1 май 1956 година, по настояване на баба ми Божана (майката на баща ми) правят сватба в Пиперково на 6 януари 1957 , а аз съм се родила на 8 март същата година.”

Предпочитам като страничен наблюдател да представя реакцията на този български баща при възникналите проблеми по времето, когато се ражда дъщеря му.

Той едва не припаднал,тъй като до тогава не бил виждал новородено бебе. Освен това дъщеричката му се появила почти синьо-лилава. Пъпната й връв се била увила около врата й и Йордан я съзирал едва ли не като удушена, сякаш от раждането.

И отново, както го охарактерезира Светланда:” Беше грижовен и отговорен баща. Правеше ми куп снимки, водеха ме със себе си на всякъде. Но след 4 години живот на квартира, решава да се прибере в Пиперково, за да създаде по-добри условия за живот на семейството си. Родителите му ни приемат с отворени обятия и на следващата година му помагат да построи нова къща, с всичките удобства(два входа, баня и т.н.). Съвместно осигуриха на мен и брат ми – Божидар нормално детство изпълнено с любов.”

Както и доста подобни нему българи от тези години, Йордан е от „породата”, познати като, вечния ентусиаст. Той се опитва да инициира и организира културния и спортен живот в Пиперково. Не само, че успява, но създава дори цяла група за автентични песни. Естествено Йордан е и неин ръководител. Поставя доста театрални спектакли, в които често е и главен изпълнител. Тренира футболния отбор на селото и е неизменна част от ловната дружинка.

Проследявайки живота на този българин не бих могъл да направя друга констатация, освен – ЕДИН ЖИВОТ ОТДАДЕН БЕЗКОРИСТНО НА РОДИНАТА И СЕЛО ПИПЕРКОВО.

В последните години, паметта към предците ни тотално се заличава, най-често след унищожаване на археологията (материалната култура), която са ни завещали.

Ще предложа само едно дело на Й.Павлов, като контрапункт на съвременните злодеяния. На човек като него е било достатъчно да разбере, че в селото му Пиперково е започнала литературната дейност на П.Р.Славейков. От различни сведения, но най-вече чрез автобиографията на нашия голям Възрожденец, Йордан изнамира камъка, на който Славейков е седнал да запише разказите на дядо Драган. Павлов популяризира тази местност и до края на живота си я подържа, както и одухотворения камък.

Заедно с приятеля си Атанас Дилянов,той е използвал възможността да запази, записвайки спомените на столетниците от селото. Двамата създават възможно най-пълната история на Пиперково, но…

За съжаление и в изследванията за този прекрасен човек, отново ми се налага да завърша в доста минорен тон. Все ми се иска да не бях попадал на последните сведения, но те сякаш са страшното откровение за доста българи, опитали се да запазят духа и душата си по време на Комунистическия марш в страната.

Използвайки факта, че баща му е дал убежище на немски войници през войната, че не приема да стане член на БКП, партийните му „другари” го подлагат на най-различни стресови ситуации. Павлов заболява от рак и напуска този свят едва 54 годишен. Същите са причините и за смъртта на неговия побратим и съавтор на изследването за Пиперково. При цялото това зло, враговете му от БКП унищожават и големия им краеведски труд. Спомените на съселяните за Йордан, свързани с последните му години бих могъл да концентрирам в две изречения:” Той беше истински учител,  децата го обичаха, а родителите им го уважаваха. Но партийните другари въпреки , че му се пишеха приятели гледаха да вгорчат живота му всякак си.”

Дори и в големите трагедии обаче, винаги може да се открие лъч надежда за връщане към щастливото начало. Аз съзрях това в духа и възпитанието, с които Павлов е подготвял децата си за живота. Преките ми впечатления са най-вече от разговорите ни с дъщеря му Светланда. От нея разбрах, че той е възпитавал по същия начин и своите ученици. Така че, ако се запознаете с някой от тях, съм убеден, че ще чуете и изречените с любов думи:” На него дължа голямата си любов към всичко българско и уважението , към Родината, независимо, че с годините започвам да се срамувам от нашите политици, но той ме научи да правя разлика между Държава и Родина.”

Не закъснява и появата на унищожения му труд. След упорит 10 годишен труд от страна на дъщеря му, книгата видя бял свят. Тъй като Светланда Йорданова Рашкова доразвива и допълва много от фактите на баща си, които тя дълго е укривала, то вече като автор на „Пиперково – извор на живот „ можем да отбележим именно нея. Вярвам, че такъв неподправен дух като Й.Павлов не би изказал никога протест срещу това. Именно последното му качество най-искрено го прави част от безбройните анонимни извори на българската народностна душа.

Йордан Павлов обаче е доста популярен в родното си Пиперково. Последното ме кара да завърша с доста жизнената ми мечта, която отправям към всички управници на по-малките селища в България:”Нека най-яркият ви и важен паметник-символ да ви представя пред света чрез човекът-емблема, чрез който приживе, Светът наистина е научил за вас!”

П.П. Реших, че е хубаво това ми изледване около 1 октомври, защото на отбелязаната дата през тази години се навършват 25 години от кончината на Й.Павлов и ще бъде почтенно, ако почетем споменатия наш родолюбец, с което ще се подсетим и още колко са подобни като него, спящи в забвение от Държавата ни.

19.9.2010г

Константин Каменов – Коренът

  1. Няма коментари.

You must be logged in to post a comment.