Archive for април 22nd, 2014

ОТВОРЕНИ ОЧИ….
/Napolitano/Валентин Желязков
––––––––
Прогледнах, Приятелю – щом си отиде!
Прогледнах, Мамо – щом ни напусна!
Спрях да помня стари обиди,
погребах молитвите в моите устни…
Промени се светът ми – обърна се,
смениха цвета си много картини,
летях високо но… в себе си върнах се,
за да се вгледам в очите си сини…
Там видях се сляп… като кърт,
затварях очите ви – срещнах смъртта…
Да!… Срещнах я – вашата смърт,
която погледна ме… и влезе в нощта…
Не беше моята… Мен ме подмина,
но ме изгледа студено – кръвнишки,
знам ли?! Може би имам години
или е тънка и… моята нишка?…
И днес ви чувам как разговаряте,
и се изгубвам на мислите в кривите…
Живите… На мъртвите очите затваряте,
а… мъртвите
отварят очите на… живите!…

 

 

%%%%%%%%

Живите…

На мъртвите очите затваряме,

а… мъртвите,
отварят очите на… живите!…

 

Да знам! Видях я аз

Смъртта…

Да ! Със собствените си

очи видях я!…

 

Но имала съм още дни…

И дни наред

бях там и тук…

Моята нишка

не успя да се скъса …

 

Прогледнах, татко – щом си отиде!

Спрях да помня стари обиди,
погребах молитвите в моите устни…
Промени се светът ми – обърна се,
смениха цвета си много картини,
летях високо но… в себе си върнах се,
за да се вгледам в очите си сини…

 

Да поема отново пътеката,

път аз широк да направя,

че вървят подир мен поколения

наследство и опит да им оставя.

22.04.2014  Светланда Йорданова Рашкова

Младежката ти плитка- сняг посипа,

а огледалото ти в снимки е покрито.

Дари те с бръчки времето- как пипа!

Гласът ти – глух, лицето ти- изпито.

 

Приведена подреждаш тишината,

праха невидим чистиш упорито…

Домът ни пуст, кънти от самотата,

а слънцето- с пердета тежки скрито!

 

На скрина пожълтели фотографии,

напомнят дни на празници и скитане,

по оня блян за непознати географии,

от книгите желани и прочитани.

.

Примамена тъгата е в сълзите ти-

държиш ръката ми, мълчиш и стискаш.

Аз виждам- гасне пламъка в очите ти

да чуеш пак, че те обичам искаш…

 

Ти приказка за мен бе- недовършена –  

сърцето ти- бял ангел го приспиваше!

Една любов от времето прекършена-

в прегръдките ми старчески изстиваше!

 Боби Кастеелс

%%%%% 

 

Младежката ми плитка – сняг посипа,

ама, че тя дори я няма…

Във огледалото ми

 младостта  е скрита и сякаш

времето е спряло.

 

Приведена от тежестта на дните,

аз спомените тихо си подреждам

Разглеждам пожълтели фотографии

и спомням си за минали надежди…

 

Със книгите желани и прочитани,

обхождах светове какви ли не,

че щуро беше мойто скитане,

незримо за човешко битие.

 

 

В очите ми сълзите спрели са,

изплакани в изминалите дни…

Но пламък лумва в тях

и днес, че виждам твоята любов.

 

Слова като – обичам те,

проронваш вече рядко,

но аз си знам и се любувам

на утринните слънчеви лъчи.

 

 

Предаваш се и се затваряш

приплаквайки от старостта,

младежкият си дух забравяш

страхуваш се от самота…

 

Но тя смъртта е нещо

тъй реално и действително…

Ни ма не знаеш – Живота,

има си начало,но  и има край…

 

22.04. 2014г

Светланда Йорданова Рашкова 

Младежката ти плитка- сняг посипа,

а огледалото ти в снимки е покрито.

Дари те с бръчки времето- как пипа!

Гласът ти – глух, лицето ти- изпито.

 

Приведена подреждаш тишината,

праха невидим чистиш упорито…

Домът ни пуст, кънти от самотата,

а слънцето- с пердета тежки скрито!

 

На скрина пожълтели фотографии,

напомнят дни на празници и скитане,

по оня блян за непознати географии,

от книгите желани и прочитани.

.

Примамена тъгата е в сълзите ти-

държиш ръката ми, мълчиш и стискаш.

Аз виждам- гасне пламъка в очите ти

да чуеш пак, че те обичам искаш…

 

Ти приказка за мен бе- недовършена –  

сърцето ти- бял ангел го приспиваше!

Една любов от времето прекършена-

в прегръдките ми старчески изстиваше!

 

%%%%%

 

 

Младежката ми плитка – сняг посипа,

ама, че тя дори я няма…

Във огледалото ми

 младостта  е скрита и сякаш

времето е спряло.

 

Приведена от тежестта на дните,

аз спомените тихо си подреждам

Разглеждам пожълтели фотографии

и спомням си за минали надежди…

 

Със книгите желани и прочитани,

обхождах светове какви ли не,

че щуро беше мойто скитане,

незримо за човешко битие.

 

 

В очите ми сълзите спрели са,

изплакани в изминалите дни…

Но пламък лумва в тях

и днес, че виждам твоята любов.

 

Слова като – обичам те,

проронваш вече рядко,

но аз си знам и се любувам

на утринните слънчеви лъчи.

 

 

Предаваш се и се затваряш

приплаквайки от старостта,

младежкият си дух забравяш

страхуваш се от самота…

 

Но тя смъртта е нещо

тъй реално и действително…

Ни ма не знаеш – Живота,

има си начало,но  и има край…

 

22.04. 2014г

Светланда Йорданова Рашкова 

НЕ, НЕ СИ МИ ЛЮБИМА!….
/Napolitano/
–––––––

Защо да те имам Любов?
Та… нали вече те имах?!
Остави ме в оня, метох
в онази, кървава зима…
След това ме даде в ръцете
На милостта на твой‘та „сестра“
Бях, като стъпкано цвете,
и я гледах в очите – Смъртта!
Уж сте еднакви – Сестри!
Но… не е – не е така!
Ти.. погубваш души,
а тя… Убива плътта!
Влизаш в нас, като болест,
Жестоко болиш, до… садизъм!
Посяваш в сърцата ни корист
И Его, до… Егоизъм!…
Криле ни даваш – въздигаш ни,
даряваш Рай и мечти,
след туй без милост – убиваш ни,
и… стихваш в тъжни очи…
Защо да те имам – кажи!
Нали хиляди пъти те имах?!
Изживях и мечти и… лъжи,
Неее!
Не си ми вече – Любима!..

Валентин Желязков

 

Не! Не си ме имал ти!

Ти само си смятал,

че любиш!

В заблуда живял си,

затуй и сестра ми

намрази!

Да можеш да любиш

то значи, дори

подлудяващ от болка,

прощавам, да изречеш.

Горчивият залък

преглътнал, ти

другият да разбереш.

Любов не се дава,

ни взима,

Аз просто съм тук!!!

Пак казвам ти,

не си ме имал!

Ти бъркаш ме

със екстаза, с

желаните твои мечти.

Сестра ми, Смъртта

сравняваш със

тленни неща,

а тя е безсмъртна,

тъй както и аз.

Аз тук съм,

но ти  не ме опозна!

Не ! Не си ме имал!

С лек полъх преминах

край теб, но ти ме

отмина…

22.04.2014

Светланда Йорданова Рашкова