а не такъв, какъвто ни го обещават

В първата част, посветена на социалните аспекти на Първия закон на термодинамиката обърнахме внимание на един странен парадокс, а именно: системите, основани на атеизма, издигащи в култ рационалното стигат до абсурден ирационализъм, а тезикато християнството,уповаващи се на изначално трансцедентни същности най-строго съблюдават експериментално доказани природни принципи.

Нека разгледаме по-обстойно причините за това странно на пръв поглед наблюдение.

Доколкото социалните системи са изградени от хора, а човек е символно същество, функционирането на тези системи е изцяло свързано с това от какви идеи са мотивирани членовете на обществото. Системното уповаване на рационалните и формализирани теории е сравнително по-ново явление. По същество, дори и в наше време, определен тип вярвания са в основата на мирогледа и практическите теории по които се гради и поддържа обществото.

Вярванията, обаче, макар че могат да са повлияни от реални постижения на точните и емпиричните науки сами по себе си не са като цяло рационални. Те са по-скоро предавани по традиция мисловни схеми и начини на отреагиране и оценка на света и доколкото засягат в една или друга степен всички членове на обществото се основават на използването на митологеми, на митологичното, а не на рационални съждения.

Когато говорим за мит, митология, митологичен изказ категорично не следва да мислим, че това са някакви наивни детински измишльотини, бабини деветини и откровени глупотевини, представени посредством някакъв разказ, приказа или образи. Нито пък че са алогични.

Митът е семантична, знакова система, която предава, чрез образи и символи (организирани в разказ, действие, рисунка и др) определена мисъл, идея, и той си има своя логика.  Доколкото образите и символите не са строго и еднозначно дефинирани смислови единици изказът е нееднозначен, многопластов и търпи интерпретации. Различни школи изследователи са предлагали различни подходи за анализ на митовете и на идеи предавани на езика на митологичното.

Митът и митологинният изказ, митологичното мислене също така не са някаква отживелица, отнасяща се до далечно минало. Нищо подобно. Като цяло в ежевдневието си човек мисли и отрегира митологично, с редки изключения при специфични дейности които по същността си са техницизирани и формализирани.

И така въпросът, който ни занимава е, има ли друг изказ на Първия закон на термодинамиката в неговото социално проявление, което да е съществувало и да е достигнало до нас преди той да е осъзнат и изказан посредством формализираните системи на точните науки като физиката и математиката?

Нека видим какво в същност означаваха социално-икономическите прояви на Първият принцип.

Първото е, че за всичко което се отнася до изразховането на ресурс за поддържането на живота сега и инвестиране в правото му да се поддържа в бъдеще се заплаща с нещо, в което има вложен труд за натрупване на ресурс за живота. Този ресурс физически може да бъде от най-различен характер: храна, материали, дрехи, енергия, информация, знание и т.н., но добиването на всяко едно от тях е свързано с изразходване на енергия и преработване на материали. Еквивалентната трудова стойност на това, което подлежи на преразпределяне за настоящето и бъдещето следва да бъде натрупана преди разпределянето, а не след това. Т.е. подлежи на реално разпределение само нещо, което е вече е заработено, като е невъзможно да се разпредели повече отколкото е заработено.

Това, кото се разпределя отива за моментно потребление, близкосрочни и далекосрочни инвестици и демографско възпроизводство. Моментното потребление и краткосрочните инвестиции съставляват настоящето, а далекосрочните инвестиции (инфраструктура, промишленост, образование, военно дело) и разходите по отглеждне на потомство, т.е. инвестиции в демография са бъдещето.

Нека отбележим, че смисълът от съществуването е да се обезпечи бъдещото съществуване и следователно основното си остава това, щото в далекосрочна перспектива популацията да не намалява (т.е. ΔN≥0). Ако систематично ΔN≤0, то популацията загива, с което животът свършва. Това е ситуация, противоречаща на инстинкта за самосъхранение и ако една система, организирана от определени мирогледни принципи систематично поддържа ΔN≤0, то тя е обречена да загине поради изначалната погрешност на мирогледните си принципи, независимо от това дали те са изказани по рационален или ирационален начин.

Второто нещо, което се подразбира от Първия закон е, че това е неотменимо условие наложено на системата отвън и което условие на може да се променя по желание. Това условие, по логиката на нещата, винаги е в сила като основното следствие е, че не могат да се максимизират и бъдеще, и настояще, или другояче казано и потребление, и инвестиции, и демографски прираст. Законът за запазване означва едното да се жертва в полза на другото. Кое за какво се жертва е въпрос на светоглед и ценностна система, на житейска философия и е в рмките на свободната воля, но винаги това, което следва да се преразпредели според свободната воля, следва да е равно по стойност на това, което е вече заработено и това изискване няма никакво отношение към свободната воля. Това е императив, наложен извън субекта, проявяващ свободната си воля. Тови императив господства безапелационно и по този начин налага категорично ограничение на свободната воля, командва я, внася в структурираност, изисква налагането на приоритети и в зависимост от избора на свободната воля се получават различни следствия.

Установявайки, че смисълът на Първия принцип е в това, че жизненият ресурс за настоящето и бъдещето струва нещо, за което следва да се предплати, че една жива система добива смисъл, когато може да обезпечи условия за бъдещото си съществуване, както и това, че изискването щото стойността на настоящшето и бъдещето следва да са точно равни на вече зработеното и че това е закон свише, независещ от свободната воля,  то можем да потърсим в историята от човешката практика прояви указващи на това, че хората и обществата, които те са поддържали са имали усещане, макар и нерационално изразено, за действието на Първия закон.

Нека рагледаме горните изводи по друг начин.

Първо, това, че императивът на Първия закон е над свободната воля и й налага неподлежащо на промяна ограничение се възприема като абсолютно господство над човешката свободна воля. Т.е. символично този императив е най-логично да се възприема като наложен от Висш Господар на съдбата човешка, т.е. като произлизащ от Бог или от някакви божества, които имат власт над хората.

Второ, докато изискването за преживяване в бъдещето е императив на инстинкта за самосъхранение на индивида, то резултатът от инвестицията в полза на бъдещето, ефективността на инвестицията се управляват обикновено от случайни фактори, като климат, здраве, исторически момент, организация на обществото и т.н. Тези неизбежни случайни фактори подлагат на риск заработването на приход, който при следващия цикъл на производството да влезе като нещо заработено в миналото и подлежащо на преразпределяне в полза на настощето и бъдещето според Първия закон. Следователно, случайният фактор във възвращаемостта на инвестицията вняся неопределеност и психологическо напрежение в социалната система и индивидите, които я изграждат. Напрежението възниква от това, че поставя под въпрос удовлетворяването на императива на инстинкта за самосъхранение. Което означава, че възниква непреодолима психологическа потребност човек и обществото да се застраховат от риска, като се откупят по някакъв начин.

Трето, след като трябва да се застрахова човек и обществото от риска на инвестицията, то каква е цената и в какво се плаща?

Отговорът на последния въпрос зависи от мирогледа, от предствата за природата и същността на Висшия Господар на човешката съдба, т.е. от това как различните общества си предствят Твореца на света и Господаря на човешките съдби.

В зависимост от това каква е представата за Бога-творец цената и валутата на разплащането са различни. При всички положения, обаче цената се възприема като жертва или саможертва.

При по-примитивните системи, при които божеството е с много локално действие цената може да е обикновено принасяне на жертва под формата на продукти, храни или растения.

Доколкото подобни ритуални действия няма как да решат проблема, който по принцип е нерешим, следващата стъпка е принасянето на човешки жертви. Защо човешки жертви? Защото това, което следва да се застрахова е животът на хората в бъдещето и по митологичната логика гаранцията за живота на хората в бъдещето се заплаща с друг човешки живот сега. Т.е. заплащането е в натура и е в същата размерност, т.е. от типа “око за око”, “зъб за зъб”.

Има две възможности за избора на жертвата: да е от своите или да е от чуждите. Практикувани са и двете възможности.

Ритуално убийство на пленници или победени чужди представители е свързано с вярата в магическо действие, че отнемайки чужд живот победителят подсилва своите собствени жизнени сили. Често подобни жертвопринмошения са били съпровеодени от ритуален канибализъм.

Хората, обаче масово са стигнали до идеята, че ако искат да повишат собствените си шансове за проживяване, то цената следва да си я плати самото общество, самите те  – не друг. При такъв тип логика се избират измежду най-добрите представители на собствения род или общество с цел oмилостивяване на божеството.

При тази система божеството се представя като природна сила или същество, с което може да се постигне договореност и на което може да се заплати за да се закупи гаранция за бъдещето.

В името на какво са били правени жертвите?

Нека рагледаме няколко типични случая.

Човешки жертвоприношения са правени за да се заплати за благословия от страна на божеството при осветяването на храмове, мостове, крепости и др. строежи, които са имали обществено значение и са се възприемали като жизнено важни за обществото. В българския фолклор колективен спомен от подобни практики са вярванията, че при строеж на чешма се зазижда душата на невеста, или при стореж на крепост се зазижда майстора. Според китайска легенда в основите на Великата китайска стема има закопани хиляди хора. Според древни японски легенди девици са били погребвани живи в основите на постройки като пожертвувание постройките да издържат. При повторното освещаване на голямата си пирамида ацтеките са твърдяли  пред испанските завоеватели, че за около 4 дена са пожертвали около 80 хиляди души. По горната ни класификция това е заплащане на гаранции за успешността на дългосрочни инвестиции, свързани с бъдещето на обществото.

Друг вид жертвоприношение е преди война, за да се получи благоволението на боговете за победа. Според един мит, Агамемнон убива ритуално дъщеря си Ифигения за да си осигури победа в Троянската война. Според друга версия богинята Артемида заменя Ифигения със сърна, която да бъде жертвана вместо нея. Според Библията (Съдии 11:31) Йефта, дава обет да пожертва първото същество, което го посрещне, връщайки се у дома като жертва за да успее във война срещу Амонитите. Тази, която го посреща е дъщеря му и дълбоко потресен, Йефта трябва да изпълни обета си. Пределно известно е, че изходът на една война е поначало несигурен, както и че война се прави или да се защити общността и правото й на живот в бъдещето, или за да се придобие нещо в повече, отколкото ако не се води война, в който случай войната е с цел грабеж и е вид доходно занятие. В този смисъл войната е вид инвестиция с крайно голям риск в полза на бъдещето на общността и съответно инвестицията следва да се застрахова. Тъй като в залог се поставя живота на обществото, разплащането за застраховката е живота на младо и непорочно човешко същество.

Трети вид жервоприножение е това за гадаене на бъдещето. Според Страбон келтите са убивали набелязана жертва за да гадаят бъдещето по предсмътните й гърчове. Отгадаването на бъдещето не е нищо друго освен премахвне на риска в бъдещето, заплащайки го с човешка жертва.

Жертвоприношения на деца са били правени в древността от финикийците и родствените им картагенци. Последните са били злоизвестни сред съседните народи с детеубийствените си култове и практики, за което свидетелстват Плутарх, Тертулиан и Оросий. Според Диодор Сикул:

“Във вътрешния им град има бронзово изображение на бог Кронос с протегнати ръце, с длани обърнати нагоре и наклонени надолу така щото всяко дете поставено в тях се търкулва в горяща яма”

В Близкия Изток навсякъде докъдето се е простирало влиянието на картагенската култура са практикувани детски жертвоприношения към Молох (или Ваал) като например сред амонитите, едомитите и моабитите.

Защо обаче са се практикували детските жертвоприношения? Според изследователите има съгласие, че децата са били жертвани от самите родители с цел да осигурят някакво благоволение от страна на боговете, като например корабите със стоките им да стигнат благополучно в някое чуждо пристанище. Според Фило Александрийски в жертва са били принасяни най-любимите деца.  В случая пак става дума за застраховка на риск от инвестиция чрез жертва на най-любимото дете.

Жертвоприношения е имало в минойската цивилизация на остров Крит от преди елинския период.

Ранните римляни са практикували жертвоприношения, наследено от етруските. Една от формите на жертвоприношения са ритуалните гладиаторски битки, в които жертвите са пленници, сражаващи се с бутафорни оръжия. Друг вид убийства, които се разглеждат като жертвоприношения е публичното удушаване на победени и съпротивляващи се чужди вождове пред статуята на бога Марс. През 97 г пр. Хр. човешките жертвопримошения са официлно забранени на територията на Римската Империя, въпреки, че по същество те не са били практикувани дълго преди това.

Жертвоприношенията сред келтите са били практикувани в ограничени размери, според свидетелтво на Юлий Цезар и Дион Касий.

В доколумбова Америка детски жертвоприношения са правени при ацтеките и при инките.

Едни от най-жестоките детски жертвоприношения са тези на ацтеките пред бога на Дъжда -Тлалок. Жертвите са принасяни за да се измолят дъждове. За да прати бога дъжд е трябвало децата да плачат със сълзи преди да бъдат пожертвани, като за целта са били измъчвани, включително и чрез изтръгване на нокти. В случая жетвоприношението е заплащане на гаранция за благоприятна реколта.

Фактът, че жертвопримошенията са били като предплата за гаранция от страна на божествата за предсказуемост на инвестицията и на бъдещето на обществото като цяло означава, че в древността хората са имали някакъв усет, че съществува някаква сметка, някакво невидимо счетоводство, което може да се обърка, ако това, което е вложено като труд в миналото не се възвърне в бъдещето. Ако компенсацията за несигурността би била възможна от само себе си, жертвоприношение не би имало. Т.е. древните някак си не са се надявали на някакво самопораждане на блага или жизнен ресурс, който от само себе си да компенсира случайни провали в инвестициите. Горчивият житейски опит е навел древните до идеята, че не съществувяа това, което бихме нарекли вечен двигател, който да твори блага за безплатна консумация и която машина да компенсира автоматично всякакви неудачи в инвестициите.

Другото, което следва да се отбележи, че жертвоприношенията не са за да се увеличи потреблението или удоволствието в настоящето.

От особен интерес е причината за извършваните масови жертвоприношения сред ацтеките. Когато няколко години след завоюването на Мексико доминикански монаси увещават под заплаха от смъртно наказание ацтекски жреци да се откажат от кървавите си практики последните отговарят:

“Животът е от боговете: със своето пожертвование те са ни дали живот. Те ни дават средствата за съществуване, които поддържат живота ”

Това е накратко изказано основното вярване в Централна Америка, изразяващо се в това, че Вселената се поддържа от едно голямо пожертвувание. Всичко на този свят – земя, планети, хора, растения и т.н. са поникнали от погребани части от самопожертвали се богове. Човечеството и хората са това, което е върнато към живот поради изкупление и/или самоналожено наказание.

По тази представа боговете и хората са възприемани като една изолирана система, в която става превръщане от едното в другото. Боговете се самопожертват и от частите им се появява света, в който живеят хората, които за да ги има боговете, следва на свой ред да пожертват част от себе си. Ако няма човешки жертвоприношения и боговете няма да се пожертват и следователно цикълът на живота би се прекъснал.

Ако трябва да изразим тази философия  математически чрез Първия закон, то разглеждаме затворена система, при която

                                  ΔQ = ΔU + ∑ΔА_k +∑ ΔD_i = 0                                      (1)

Ако приемем с цел упростяване ΔU =0, а сумите ги разгледаме като състоящи се от два члена – един, ΔI_хора = ΔА_хора +ΔD_хора  отнасящ се до хората, а друг ΔI_бог = ΔА_бог +ΔD_бог  – до боговете, можем да запише:

                                        ΔI_бог + ΔI_хора = 0                                                (2)

то е ясно, че всяка жертва в частта от инвестициите за боговете (ΔI_бог < 0) е в полза на частта за хората (ΔI_хора > 0). И обратно –  жертвата в частта за  хората (ΔI_хора< 0) е в полза на частта за боговете (ΔI_бог > 0).

Това не е нищо друго освен идеята, че в света ресурсът за живот не се мени, само се преразпределя между богове и хора. Животът, следователно, е цикличен процес и неслучайно жертвоприношенията са били обвързани с календара, който е цикличен. За всеки от 18-те месеца е имало жертвоприношения към различни богове, както и на края на всеки 52-годишен календарен цикъл.

Т.е. цивилизациите на пред-колумбова Америка са достигнали до идеята, че светът е с ограничен ресурс и съществува някакъв закон за запазване. Това е един митологичен изказ на закона за запазаване на енергията в затворена система. Най-простата му физическа демонстрация е в една обикновено махало, което когато е в най-далечна от равновесната точка има само потенциална енергия, а когато премине през равновесната точна е само с кинетична енергия и т.н. циклично процесът се повтаря. Това умозаключение, до което са стигнали в предколумбова Америка е напълно научно.

Бедата е в това, че идеята им за връзката между човека и бога е неправилна.

По същество, както и за останалите варварски езически религии боговете и хората обитават в един и същи свят. Боговете, обаче изначало имат по-голяма власт, сила и знание, поради което са в положение на господари над хората. Ето защо, битувайки в един и същи свят те могат да си обменят неща от този същия реален материален свят.  Боговете могат да встъпват в интимни отношения с хора, да им се раждат деца, хората се разплащат на боговете с предмети от реалния свят, поднасят им жертви  в качеството на разплата било хора, било животни, отгледани или хванати от самите тях. Съответно, най-високопоставените и властимащи измежду хората могат да бъдат и обожествявани и да имат власт над техния живот.

Промяната в представата за Бога води и до промяна във виждането за това как става разплащането по счетоводството на Първия закон в обществото.

В старозаветната представа на евреите Бог е Творецът на света, но сам той не е от този свят. Съответно човешкият живот е свят и не може да бъде пожертван. Легендата за Аврам и синът му Исак по същество отразява новото разбиране за разплатата. Може да се жертва кръвта на животно, но не и на човек. Вместо да се разплащат на Бога със собствената си кръв, евреите сключват договор – завет с Господа Бога да следват определени принципи, за да се умножи семето им, т.е да имат демографски прираст. Т.е. тъй като Творецът не е от този свят, той не е партньор или част при обмяната, както неявно или явно се счита в езическите религии.

Тук има едно “но”. За евреите Господ Бог Йехова, макар да е творец на целия свят и на всички хора е тяхно племенно божество, с което те имат племенен договор-завет. Според този завет те не се чувстват задължени да проповядват присъединяването към тяхната вяра сред неевреи. Кръвната жертва, която евреите правят е символична чрез обрязването, т.е. всеки мъж жертва част от плътта си и кръвта си в полза на себе си като цяло, но не губи живота си. Същевремено останалите племена и народи, за които не са отворени вратите на новата вяра са обект на плячка и пасажите, в които Бог Йехова обещава как ще даде чуждите богатства в ръцете на народа на Израил са достатъчно много за да бъдат изброявани тук. В цялата история на юдаизма случаите на прозелитизъм са сравнително редки – основно в елинския период и по-късно през средновековието – приемането на юдаизма от хазарите, сред които е имало голяма еврейска общност. В по-нови времена юдаизмът си остава изцяло национално-еврейска религия.

Този отказ от прозелитизъм не е странен. Бог Йехова е творец на света и на хората, но завет е сключил само с евреите. Те към него кръвна разплата нямат като се изключи ритуалът обрязване. Разплащането става с тия, с които няма сключен завет, т.е с неевреите. При това Господ обещава на народа на Израил чужди земи и богатства и не възразява, когато те биват изтребвани, но от друга страна Той не възпира и тия същите народи да разсипят царството еврейско заради това, че евреите не са си спазили клаузите на завета.

Как стои въпроса с баланса в уравнението на Първия Закон в този случай? – Много просто. Формулировката е същата както при предколумбовите индианци само че вместо “богове” и “хора” имаме “богоизбрани” и “небогоизбрани”, т.е.:

                                  ΔI_{богоизбрани} + ΔI_{не-богоизбрани} = 0                              (3)

Именно тази визия е една от причините за вечните проблеми, които имат евреите от край време, независимо дали имат собствена държава или не. Вечната борба е как едните да си увеличат ресурсите си в бъдещето за сметка на другите. Тази безумна борба не е стихнала и до ден днешен, защото е кодирана в самия Стар Завет с принципи като “око за око” и “зъб за зъб”, който когато е прилаган спрямо чужди лесно се е видоизменял до “око за пет” и “зъб за десет”, така щото отмъщението ескалира до отрязана глава за избит зъб.

Би било крайно несправедливо да се мисли, че по уравнение (3) са се водили само евреите.

Преди две хилядолетия Юдея е била под римско владичество. В Римската империя основното деление е между римски граждани и не-граждани включително и робите. По това време Римската Империя е вероятно най-могъщата империя в света и се е намирала в доста благоденстващо състояние. Основана първоначално като градска култура и разрастваща се благодарение на способността да въвежда закони, да възпитава доблест и жертвоготовност у гражданите си в името на общото благо в съчетание с брутално налагане на сила, когато е застрашена, римската република достига до небивал разцвет и богатство. Последното, заедно с чувствто за непобедимост и божествена предопределеност да властва во веки веков корумпират систематично творческия елемент в обществото, и саможертвената по-рано аристокрация и римско гражданство се отдават все повече и повече на консумиране на благата, заработени от покорените и безправните, луксът и пищността минават границите на разумното, разхищаването на природен ресурс става основен порок. Вместо от чест, достойнство и жертвоготовност римляните все повече се водят от принципа грабеж, хляб и зрелища. Въпреки непостижимата за времето си организация на обществото тази система вече е била корумпирана достатъчно много. Макар, че жертвоприношенията са официално забранени, човешкият живот, особено ако е на неримляните, не значи нищо. Системата е станала консуматорска до степен, щото придобивките от разширението на империята да не могат да компенсират потреблението и безумните средства пропилени за ненужни кървави зрелища. Броят на деморализираните и стремящи се да консумират от системата става повече от тия, готови да се жертват за нея и да я бранят. Тя все по-малко възпроизвежда гените на тия, които са я съграждали с жервтоготовност и все повече разчита на демографски прираст измежду бившите си противници, които така и по душа не стават жертвоготовни римляни въпреки полученото гражданство, а гледат основно да потребяват. Т.е. превес вземат потребяващите цивилизован ред, а не жертващите се в името на цивилизован порядък.

Точно по това време на видимо благоднствие на римската империя и на привидна вечност на статуквото се ражда нова идея за същността на Бога и взаимоотношенията между хората и Бога.

Новата идея е следната. Бог е създал света от любов. Под любов се разбира свойството да даваш на хората и на света, не да консумираш плътско удоволствие от тях. Бог е Любов. Той не е от този свят. Тук следва да се разграничи “светски” от “свят”. “Светски” характеризира този свят, материалния. “Свят” характеризира отвъдния свят – божествения, светът на идеите и словото. Човек не трябва да отмъщава и да жертва другите за собственото си светло бъдеще, а да си го заработи систематично и упорито. Човек следва да обича враговете си, така както обича и себе си. Т.е. не могат да се принасят в жертва нито своите, нито чуждите. За да покаже Бог колко обича хората, той е готов да жертва Сина си, оставяйки хората да го подложат на унизителни мъчения и смърт. Но той не ги наказава за това, защото кръвната жертва я поема Господ Бог, а от хорта се иска да сключат нов завет и да следват нови принципи, които са отворени за всеки, който иска. Проповедничеството и мисионерството сред всички народи е богоугодно дело.

Три са фундаменталните следствия  от това ново виждане за Бога-Творец.

Първо, тъй като Богът-Творец на света и на човека не е от този свят, то никое от творенията му на този свят не може да се обожествява. С това отпадат каквито и да било ограничения върху тяхното опознаване, изследване, анализ, овладяване и използване, което е фундамента на съвременното познание, наука, технологии и икономика.

Второ, човешкият живот става свят и не може да бъде средство за размяна и валута за разплащане. Да жерта първородния си Син може само Този, който може да Го възкреси, т.е. само Бог. При това, не в Своя лична полза, а в името на цялото, човечество, а не само на едно отделно богоизбрано племе.

Трето. Какво става със счетоводствто на Първия Закон? Ето какво става:

Според поученията, които съставляват Новия Завет с Господ Бог, има неща богоугодни, има и неща греховни. Всичко, което е свръх разумната мярка на потребление за да се запази живота е грях и следва да се подтиска. Грях е да се насърчва сребролюбие, лакомия, алчност, лъст по чуждото, убийство, кражба и лъжа както спрямо свои, (което го е имало и преди), така и спрямо чужди. Тези ценности стават абсолютни. Понеже Бог е Любов, т.е. отдава в името на живота, всичко което води до увеличаване на потомството или поне ненамаляването му и което е в съответствие с наложени морални забрани е добро. Т.е инвестицията в демографията е добро, цел Божия. За да има живот и за да се поддържа живота са необходими и инвестиции в домове, сгради, мостове, техника и т.н. И това също е добро. Трудът е част от съдбата човешка и източник на приход. Богатството не се счита за зло, когато е подчинено на Божия промисъл за укрепване на живота. Всяка практика и поведение, което е потребление заради самото потребление, голо плътско удоволствие, несвързано с преумножаването на рода е греховно. Това е потребление за собствено удоволствие, но за чужда сметка и се осъжда като неморално. Оттук и осъждането на практики като мъжеложство, лезбийство, прелюбодейство и т.н.

Този нов морал фактически регламентира правила, които означават следното: заплащането с човешки жертвоприношения е безсмислено, защото Бог не е част от материалния свят и не е част от размяната и покупко-продажбата. Бог е от Отвъдното и той регулира щото да се спазва едно математическо равенство. За да се спазва то, човек следва да се труди максимално и честно, с което да осигури максимален приход, но да се ограничава откъмто излишества, да споделя с други богатството си, да инвестира максимално в бъдещето, в децата и това, което ги крепи – семейството. Тъй като потреблението се осъзнава да е за сметка на инвестициите (инфраструктура и демография), то цената, което хорат плащат е да се трудят максимално, да инвестират в рода и в намаляване на това, което е съсипало Римската империя: безогледното потребление за безсмислени и античовешки дейности.

По същество това означава:

         Заработено в миналото = потребявано сега + инвестиции + демография.

Или както вече коментирахме, формализирано, т.е. казано по математически това е икономическия изказ на Първия закон:

ΔQ = ΔU + ∑ΔА_k +∑ ΔD_i

или още:

             Приходи = Потребление + Инвестиции + Демография

или още:

      Задължения = Право на живот сега + Инвестиции + Право на живот в бъдеще

или още:

Заработеното в миналото = Потребеното в настоящето + Инвестираното в бъдещето

или накратко:

                  Минало = Настояще + Бъдеще

Това е спасителната идея, произлязла според легендата от родения във Витлеем Спасител, известен като Йисус. Като оставим настрана въпроса с историчността на личността на Исус Христос, не е случайно, че евреите достигат до тези прозрения за същността на божественото и пак те си я отричат.

Едно от най-големите открития в теологията, и което става основа на монотеизма е свързано с това, че при тях за първи път като инструмент за осмисляне на човешкото общество влиза историчността. Старият завет е поредица от летописи и позоваване на минали събития – възходи и падения на царства и народи. Осмислянето на причините за тези събития ражда ново разбиране за същността на Бога, за хората и за взаимодействието между тях. Историческият опит, който обобщава християнството е около 5000 години. Ако едно поколение се приеме, че е 25 години, имаме 200 поколения опит. Тъй като социалните процеси са бавни, понякога резултатът от социалните експериметни се оценява за едно поколение, но понякога и десет не стигат. Съвременната консуматорска демокрация е на около две поколения и е прекалено рано да се твърди, че е върхът на човешкото развитие. Подобни консуматорски системи като римската империя в определен момент от развитието си, отдавна са спомен и история. Съветската система, чийто идеал „всекиму според потребностите, от всекиму според способностите“ беше отявлено конуматорски  и де факто се провали още през първото поколение като едвам издържа три поколения. Нацизмът със своя стръвен дележ на свои и чужди не издържа и едно поколение.

Именно поради тези множество исторически обобщения се излиза от задънената улица на езичеството и както се оказва християнското учение практически открива Първият закон на термодинамиката за социални системи.

Не е трудно да се види и огромната разлика, между християнската формулировка, при която всички хора са изкупени, и тази от уравнение (3) според която хората се делят на богоизбрани и небогоизбрани което и обяснява, защо евреинът Христос е пожертван от своите – Бог, Творецът на Света и човека не е вече племенно еврейско божество, а общочовешко, което на свой ред се възприема от фарисеите като заплаха за идентичността и запазването на еврейското племе.

Как и защо “по-прогресивната” модерна система на рационализма, наложила се официално с френската революция, стига до демографски колапс и интелектуално самоубийство ще разгледаме отделно.

 Виж още