ЕЛИСАВЕТА ГЕОРГИЕВА ПЕТРОВА

Физик

На 26 февруари се навършват 19 години от смъртта на Елисавета Георгиева Петрова. Физик в катедра ФИЗИКА на ВТУ “ Ангел Кънчев” , днешният Русенски университет.

Не зная околните как са я възприемали, но тя беше част от живота ми, за това ми липсва.

Родена е в София , но не ми е разказвала за близките си. Говореше ми много за свекърва си и фамилията на съпруга си проф. Стоян Петров. Тя е била негова ученичка в Стажанското училище и така се запознават. Няма да разказвам за семейният им живот, защото искам друго да подчертая. Беше човека, с когото можех да говоря за всичко. Единственият човек, с когото споделях съкровенните си мечти и на когото можех да се доверя. След смъртта и “увиснах във въздуха”. Вече нямаше живо същество, което може да ме разбере и се върнах към детският си начин за общуване – споделяне с хартията. Белите листи поемаха словата ми, утешаваха болката ми, споделяха радостта ми.

С нея се запознах, когато бях в 10 клас на МГ “ Баба Тонка “. Учехме физика по учебниците на Милко Борисов( бяхме физико-математическа паралелка), а те бяха написани на висок стил, който не винаги можеше да се разбере. Аз ако не разберях това, което се преподаваше просто нямаше как да го науча. Поради тази причина майка ми ме заведе на уроци при съпругът й проф. Стоян Петров и така те навлязоха в живота ми. Страхът от общуването с велики ( за мен те бяха такива) хора се разсея още от първата ни среща. След години, когато вече бях омъжена и имах дете общуването ми със семейство Петрови се поднови. Часовете минаваха бързо в приятни и полезни разговори с тях. Близостта ни се засили след смъртта на моя баща. При тях аз отивах, като при мои родители, защото в последните минути от живота си баща ми ми завеща да се грижа за майка си и брат си. На плещите ми легна двойна отговорност, от една страна моето семейство(съпруг и дете), от друга – майка и брат. 28 годишна, аз трябваше да бъда опората за всички и никой не виждаше, че и аз имам нужда от такава. Единствено при дядо Професор и баба Професорша, както ги наричаше дъщеря ми, можех да се отпусна и да забравя за ежедневните грижи или просто да ги споделя със тях. Независимо, че бяха много по-възрастни от моите родители, общуването с тях беше за мен това, от което имах нужда – интелектуални разговори, разбиране и топлина.

Елисавета Петрова беше жена, която цял живот е подкрепяла съпруга си и е участвала във всичките му научни изследвания. Тя му беше постоянен асистент.

Животът й, като госпожа Петрова не е бил никак лек. Разказвайки ми за него, тя ме научи да отстоявам себе си независимо от трудностите, които ще се изпречат на пътя ми. В голямата криза 89-90 година ,разказвайки ми за годините през войната, Елисавета Петрова ме учеше как да изхранвам семейството си с малко продукти, даваше ми готварски рецепти с помощта на които можеш да направиш сладки без захар и т.н. Заедно разисквахме случващите се събития. Подкрепяше ме в Седесарските ми действия. Заедно с проф. Петров удобряваха митингите и стачките, в които участвах и съвместно се надявахме най-после нещо в тази държава да се промени.

Не мога да намеря точна дума, за да изразя какво беше за мен Елисавета Петрова. Не мога да кажа, че ми е била майка, защото моята беше жива, а и с майка си  не можех да споделя това, което доверявах на нея. Не мога да я нарека приятелка, защото беше нещо повече от това. Може би най-точната дума ще бъде – СРОДНА ДУША.

Нека всички, които я познаваха да си спомнят за нея.

26.02.2012г

Русе                                                      Светланда Йорданова Рашкова