СЕДЕМТЕ БЪЛГАРИИ, СЪЗДАДЕНИ НА ЕВРОПЕЙСКИЯ КОНТИНЕНТ

Оксфордския професор Норман Дейвис пише в своя забележителен труд „История на Европа“, че българите стоят “ в ядрото на европейската цивилизация”. С множество факти, той категорично доказва, че България е най-старата нация на Стария континент. Нещо повече, според него, когато България е била вече държава, Европа е „ходела права под масата“. 
Макар и да сме народът, който единствен в Европа е запазил етническото си име и названието на страната си непроменени от времето на заселването си в Европа и на Балканите, ние продължаваме да бъдем срамно невежи по отношение на най-древната си история…
Посвещавам тази статия на българския народ – народът, който единствен в Европа е успял да запази етническото си име и названието на страната си непроменени от времето на основаването на първата от своите държави на Европейския континент и после на Балканите, вече цели 18 века.

Корените на нашия народ трябва да се търсят няколко хиляди години назад преди 681г., която е определена като начало на българската държава. Българите са били една от главните движещи сили на историческите събития в света, разиграли се поне от ІІІ -то хилядолетие преди Христа, а и след това. 

В световен мащаб, те са изиграли ролята на мъжкия принцип, който е „оплождал“ древните народи с култура, религия и духовност. Нещо подобно се случва и по време на събитията, разиграли се на Балканският полуостров през ІV-VIII в., когато българите пренасят хилядолетните си културни и държавнически традиции и при пристигането в древната си прародина ги вливат обратно в корените на местната тракийска култура.

Дълги години в нашата историческа наука шества тезата, че българите са малко номадско племе от тюркски произход, появило се на историческата сцена след смъртта на Атила (453г.). В края на шести век то попада под тюркска зависимост (ако сме тюрки – как попадаме под тюркска зависимост, канасубиги – Кубрат го освобождава, обаче, от аварите !?! и създава държава, която била просъществувала едва 30 години.) От друга страна, незнайно защо, недотам обичащите ни византийци нарекли този съюз Старата Велика България!

Упоеният от подобни “исторически прозрения” днешен българин, изпада в недоумение, когато чуе твърдения, като това на покойния френски президент Франсоа Митеран, че “българският народ е един от създателите на цивилизацията на нашата планета”.

Ако обаче надникнем в историческите извори от древността и средновековието, както и осланяйки се на последните археологични открития, ще видим, че българите са един от най-древните народи на земята. Притежавали са богати познания в областта на астрономията, строителството, земеделието, имали са своя писменост. Едно от най-големите им достойнства е, че навсякъде, където са спирали, са създавали държави с еднакво име (повече от 12 на брой), със свое специфично устройство, с добре подредена административна и военна структура, и със съответните титли.

В иранските учебници по история пише, че древните българи имат индо-арийски произход и са част от древната персийска цивилизация. Пише също, че древните българи достигат р. Дунав след като са изтласкани от древно-персийските земи.

В предишните части на тази история говорихме за 5-те държави на българите в Азия, за преселението им в Кавказ от далечните планини Памир и Хиндукуш и за края на древното им и прочуто царство, което индийците и арабите са наричали Балх и Балхара, арменците – Булх, а персите и таджиките – Булгар.

(Част втора) 

СЕДЕМТЕ БЪЛГАРИИ, СЪЗДАДЕНИ НА ЕВРОПЕЙСКИЯ КОНТИНЕНТ

(Кубратова, Кавказка (Черна), Волжка, Панонска, Дунавска, Алцекова и Куберова)

• Едно и също ли са Велика България на хан Кубрат, създадена от него след въстанието през 632г. срещу Западнотюркския хаганат и аварите на територията, простираща се между Кавказ, Волга и Карпатите (наречена от Теофан Изповедник просто „отвъдпонтийска България”( „отвъдчерноморска България”) и Старата Велика България, държавата, която той изписва като „Древната и Велика България”(„TH PALAIA I MEГAЛI BOUЛГAPIA“ ), която очевидно е съществувала много преди написването на хрониката му през VІІ в., и е възникнала според „Именника на на българските владетели” още през 165 г.сл.н.е. в района на Кавказко-Черноморския басейн?

• Знаете ли, че по-малкият брат на канасубиги Кубрат – Шам-Бат/Самбат (593-653г.), наречен още Кий – създава още една България, наречена Черна България (или държавата Дулоба – страната на Дуло) между 677г. и 690г. със едноименна столица, селище, на което е съдено по-късно да прерасне в Киев,столицата на древноруската държава

• 500-годишната история на Булхар -държавата на Ванандските българи в Северна Армения

В подножията на Кавказ

Източник: http://www.bulgari-istoria-2010.com/booksBG/P_Golijski_BG_Migracii.pdf, Част втора.  

Най-старото сведение за българи в Кавказ е оставил около 482г. бащата на арменската историография Мовсес Хоренаци. Той споменава, че “в дните на Аршак” в Страната на българите в Кавказ започват големи размирици иедна част от тях, наречена с името Влъндур булкар, водена от Вунд, се заселва в Северна Армения, където се заселват в област с името Вананд. 

Преселението на Вундовите българи в Армения става в 186 или 187г. сл. Хр по време на царуването на Валаршак и сина му Аршак (в действителност и двамата са партяни от Аршакидската династия), което ще рече през IІ век пр.Хр.

Датировката напълно кореспондира с данните от „Именника на българските владетели“, който посочва, че българите, управлявани от династията Дуло, в 165г. вече са в Европа. Но някои косвени данни подсказват, че в Приазовието и Централен Кавказ българи е имало още в I-ви век сл. Хр. и дори столетия по-рано. Как и кога точно са се появили остава открит въпрос.

Карта на Армения. Територията на север от ез. Ван (защрихована в червено на територията на Арменското плато в днешна Турция) до извора на р. Кура (Cyrus), където е местността Коха (Кола), е някогашната арменска област Вананд.

Описвайки героичните подвизи на Вахаршак, арменският историк Хоренаци дава сведение, че той привършил разпоредбите си, като покорил Вананд. Съобщавайки това, Хоренаци вметва, че преди местността се казвала „Баоенан”, но заради колонизатора Вунд, който бил българин, тя започнала да се нарича на името на неговият народ „вхндур” (vh`ndur), т.е. Вананд,„като и досега селища там носят названия, получени от имената на неговите братя и потомци.”

Освен това той пише още, че през II в. пр.Хр. в Кавказ вече съществува българска държава.

Кн.ІІ, гл.9: ”В дните на Аршак (това е син на Вахаршак, т.е. значи Аршак ІІ – б.ред.) възникнаха големи смутове в пояса на великата планина Кавказ, в Страната на българите. Много от тях се отделиха, дойдоха в нашата страна и се заселиха за дълго време под Кола/Kogh/, на плодородна земя, обилна на хляб.”

Една част от ванандските българи малко по-късно се разселва към днешния Лазистански хребет южно от турския град Трапезунд. Чак до началото на миналия век тази планинска верига носи името Балхар или Болхар.

Армения, 2-1 в. пр.Хр.

Малко след Вундовото преселение българите отново стават обект на внимание от страна на арменските автори. В 198 г. българи, хазари и барсили нападат Армения, но при река Кура са разгромени. През лятото на 227 г. българи и барсили отново нахлуват южно от Кавказ и пак търпят поражение. Този път обаче са принудени не само да дадат заложници, но и да осигурят спомагателен контингент на арменския цар Трдат II, който го изпраща в Северна Месопотамия да воюва против персите.

Съдбата на кавказките българи се променя рязко, след като в 370г. хуните преминават река Волга и нападат аланите, а после и готите. В тези кампании българите воюват на страната на хуните, чиeто върховенство са принудени да приемат и благодарение на което още в 378-380 г. установяват първите си поселища в римската провинция Мизия, днешна Северна България.

За това свидетелства съвсем ясно картата на св. Евсевий Йероним,съставена около 380г., върху която при обозначаване на римската провинцияМизия, днешна Северна България стои надписа „Mesia hec & Vulgaria“ („Мизия, тук и България “ ).

През 451-453 и 481-484г. българите от Вананд и легендарната ванандска желязна конница взимат дейно участие в арменските националноосвободителни въстания срещу персите. На 26 май 451г. в Аварайрската битка едно от крилата на арменската армия е командвано от българина Татул Ванандаци (Татул Ванандеца), а в 482г. в Нерсехапатската битка начело на арменския стратегически резерв е друг българин – Врен Ванандаци. Родът Ванандаци запазва силните си позиции сред арменската аристокрация чак до 887 г., когато вследствие на бунт срещу арменския цар е разорен.

След 467г. инициативата за засилена военно-политическа активност преминава от централнокавказките и приазовските българи към българите от източните подножия на Кавказ (земите на днешен Дагестан).

През VII век Ананиа Ширакаци в „Арменска георграфия“ споменава, че там обитават две български групи – Чдар-болкар (Кидаритските българи) и Дучи-булкар (в днешна Чечня). На запад от тях са Олхонтор-блкар (Аспаруховите уногундури). Те образували общо държавно обединение, държавата Бул(г)хар, начело на която е стояло първото племе под общото название българи. Към това обединение се числели и котрагите (котрагирите), които не били българско племе, а само сродни и подчинени на българите. Най-вероятно това подразделяне на ранните българи на групи не е на етническа основа, а по географски или смесен признак, доказателство за което е добавката БОЛГАР към всяко едно от тези названия.

Смятам че прабългарите се формират от няколко вълни мигриращи към Кавказ племена от Средна и Централна Азия, като най-ранното според арменските източници (Мовсес Хоренаци) е още във 2 в.пр.н.е. (българите на Вунд, влъндурите, пагеритите на римските автори, които идват съвместно със сираките), а най-късната – групата на оногурите, савирите, сарагурите и угрите прогонени от Согдиана, на запад към Предкавказието, от ефталитите в 463г. Там (пра)българската етногенеза протича съвместно и паралелно с тази на скитските и алано-сарматските племена. След тази дата издаването на „зелени карти“ на българи за Кавказ е прекратено. 🙂 Който не се е преселил от Средна Азия, остава завинаги там.

По-нататъшните събития показват, че една част от аланите, чиито наследници са съвр.осетинци, също свързала съдбата си с българските племена. Аланите, оказвайки се в полето на привличане на етносферата на българите, възприели техните обичаи и език, а сетне и етнонима.Асимилацията на аланите от българите протичала, от ІV в. до Х в. , особено интензивно в началото на образуването на съюза на българските племена в Северен Кавказ и през 2-та половина на VІІІ в., когато хазарите преселили част от аланите в северо-западните граници на своя каганат, в района на Горни Дон, където по това време вече живеели българи.

Очевидно е, че връзка между Българи и Алани (потомци на аланите саднешните осетинци), има. Но те далеч не са единственият народ в Кавказ, в чийто вени тече сродна или направо българска кръв.

Част от т.н. „черни българи“ се оттеглят във високите части на Кавказ и формират оцелелият и до днес Балкарски народ обитаващ подножието на най-високия връх в Европа – Елбрус.

В централен Кавказ и до днес съществува цяла голяма област с име Балкария, напомнящо също за древната Балхара. Балкарците са кавказки българи, преки наследници на българите на Бат Баян. Населяват най-високите части на Кавказ. В етногенезисът им взимат участие и кумани и алани. По вероизповедание са сунити. Говорят на карачево-балкарски език, който днес е клон на тюркския език. Балкарски лингвисти, обаче, днес са намерили хиляди думи в Балкарския, с нетюркски, а с ирански или шумерски произход. 

Между 488 и 552г. в рамките на Суварската конфедерация заедно със сувари, хазари и берсили източнокавказките българи участват в серия от военни походи южно от тази планина било като съюзници на Византия, било по-често като коалирани с персите врагове на ромеите. По време на похода от 515г. като съюзници на персите българите воюват чак в Сирия. 

В 552/553 г. обаче отношенията между Персия и Суварската конфедерация се влошават необратимо и се стига до война, вследствие на която много суварски, барсилски и български пленници са заселени от персите в южноарменската област Сюник (където българите основават провинцията Балк с 2 селища на име Вананд) и в Муганската равнина в днешен Южен Азърбайджан,където доскоро или и сега съществуват хидронимът Болгару-чай (Българска река) и селищата Болхар, Болгар, Болгаркент, Болгар-кок-тепе.

На прага на Европа

В 558г. Суварската конфедерация е разгромена от аварите. Българите в Кавказ и Приазовието са покорени от аварите, като остават под техния ярем до 632г.

В същата тази година – 632г. – владетелят на всички българи  канасубиги Кубрат вдига успешно въстание срещу аварите и възстановява независимостта на българската държава, ползвайки се и от подкрепата на византийския император Ираклий, от когото получава сан патриций. Българите отново могат да изпитат сладостта да имат собствена независима империя! 

Армиите им настъпват откъм Приазовието и Централен Кавказ навсякъде – на изток към Каспийско море, на север към Средното Поволжие и Северски Донец, отвъд който живеели славяните и русите, на запад към река Днепър, на Юг – към Черно и Азовско море.

Старата Велика България

В “Именник на българските владетели” пише, че българите са имали своя държава в Европа 515 години преди Аспаруховите българи да преминат Дунава (680 г.). Текстът гласи “Тези пет князе управляваха оттатък Дунава петстотин и петнадесет години с остригани глави. И след това премина отсам Дунав княз Исперих, също и досега.” Тази българска държава възникнала през 165 г. в района на Кавказко-Черноморския басейн.

Арменският историк Мовсес Хоренаци (V век) пише, че още II в. пр. Хр. в Кавказ е имало българска държава.

Подобни сведения откриваме в картата на Евсевий Хиероним (268 г.), а също и в летописите на Егише Вартапет (V век), Захарий Ритор (VI век), Михаил Сирийски (VII век).

Арменският историк Вардапет Гевонд(VIII век) приравнява скитите и сарматите с българите, установили се трайно в Кавказ най-късно до І век пр. Хр. по времето на двама поредни арменски владетели: Вахаршак и синът му Аршак ( т.е. Артавазд II и Арташес II). От цялостният контекст на творбата му, се вижда ясно, че говори за същите територии, владени от Стара Велика България, в които остава най стария от синовете на Кубрат – Бат Баян. В същият дух е и съобщението на Арабския летописец Абу-л-Фарадж Григориус Бар Гебрей (1226-1286):

„Народът, който били скити, ромейте, наричали българи“ .

В Кавказ и северното Черноморие са открити останки от множество български градове: Булкар – Балк, Анзи, Химар, Кумух, Салтов, Маяки и деснобрежното Цимлянско градище, както и съвременните селища Балхар и Кубачи в Дагестан.

Така за създател на Стара Велика България според „Именника на на българските владетели” се смята Авитохол, а неин последен владетел е кана субиги Кубрат.

Защо тогава в науката се твърди, че Велика България е държава създадена от Кубрат?

Просто защото е наложена догмата, че първото държавно обединение, създадено от българите в Предкавказието и Приазовието, е държавата на Кубрат. При това тази държава, благодарение на съветската историография, е обявена за номадска, при условие, че много преди нейното създаване има извор от средата на VІ в. на сироезичният автор Псевдо-Захарий Ритор, който твърди, че в този регион, на север от аланите, българите имат градове.

Велика България на Хан Кубрат

Търсенето на началната година на създаването на „древна Велика България” може да бъде съотнесено, на основание на „Именикa на българските владетели”, единствено към предходникът на Орган и Кубрат, т.е. към „Ирник от рода Дуло”.

Проучването на сведенията за Ирник, чиято дейност в същият приазовски регион датира след 465г. (Приск, Прокопий) е изумително, понеже същият предкавказки народ, който сироезичните автори Мар Абас Катина и Псевдо-Захарий Ритор в периода ІV – VІ векове, наричат „българи”, са известни при гръкоезичните автори от VІ в. и VІІ в. Прокопий, Агатий, Менандър, Теофилакт…чрез термина „утигури”.

Тоест, гръкоезичните сведения за ранното минало на утигурите преди 375г., дадени от Прокопий Кесарийски и тяхната история през времето след 465г., е всъщност единственият гръкоезичен летописен първоизвор, който трябва да бъде интегриран със сироезичните летописни сведения за българите, за да бъде формирана вярна на първоизворите история за произхода на ранните кавказки българи.

Изумително е, но учените и до днес наричат държавата на Кубрат, която е била създадена през 629г. – Велика България. Теофан Изповедник, обаче, говори за две държави. Държавата, която превземат хазарите към 669г. е наречена от Теофан „отвъдпонтийска България” (отвъдчерноморска България”), докато държавата, която той изписва „Древна Велика България” очевидно е съществувала много преди VІІ в., защото автора на хрониката е от края на VІІ в. и едва ли може да нарече „древна” („стара”) една държава, която е създадена през същият този VІІ в., каквато е държавата на Орган и Кубрат.

Древната Велика България

„Древна Велика България” е държавата създадена от 165г. и просъществувала до 565г. в Боспор (Прокопий) и Предкавказието, в която има множество български градове (Псевдо-Захарий Ритор) и за срам на българската историческа наука за тази държава не се знае нищо, а за нейният владетел Ирник (упоменат в „Именникът на българските владетели”) дори мастити професори говорят нелепици, че бил „митична личност”, при положение, че в западната историческа наука (Бийор, Макуарт, Рънсиман, Вернадски, Мюсе) отдавна е изказана правилната хипотеза, че Ирник от „Именникът на българските владетели” е всъщност Ернак, третият син на Атила. Товафактически е източната част на империята на хуните на „бича Божий“ Атила (443-453 г.), която се простирала от горното течение на р.Рейн до Индия, в която българите воювали заедно с хуните.

След смъртта на Атила през 453 г. и разпада на хунската империя, се оформят две ядра на прабългарския етнос – едното в Панония, а другото – в Приазовието и Прикаспието.

Още латинският писател Енодий Тицийски (473-524г.) говори, че преди Теодорик Велики да ги разбие (към 490г.), българите били непобедими и владеели всичко, включително Среден и Долен Дунав и Черноморските пространства.

В заключение, можем да кажем, че Ста̀ра Велѝка Бълга̀рия (на гръцки: Η παλαιά μεγάλη Βουλγαρία), както е наричана от византийските автори, е ранносредновековна българска държава, възникнала според „Именника на на българските владетели” и други древни текстовете на римски, арменски, византийски, арабски и сирийски летописи, още през ІІ век, след 165 г.сл.н.е. в района на Кавказко-Черноморския басейн, простираща се в земите между Кавказ, Волга и Карпатите. Тя представлявала военно-племенен съюз на прабългарите и сродните им племена, част от големия масагетски масив (крайдунавските скити – масагети – хуни -гети – мизи, мирмидони, кимерии). Тук припомням и думите на летописеца Йордан от 6 век, който пише: „От земите на българите излезе хунската ярост“.

Основните източници за историята на Велика България са хрониките на Теофан от VІІІ век и на патриарх Никифор от началото на IX век, като се предполага, че и двете са използвали общ по-ранен първоизточник.

През 632 година канасубиги Кубрат сключва мирен договор с византийския император Ираклий, с който Византия признава независимостта на българите от Аварския хаганат.

Някои подробности за Кубрат и отношенията му с Империята се съдържат в етиопски превод на хрониката на Йоан Никиуски, а българските племена през VII век са изброени в арменската географска книга „Ашхарацуйц“.

Около 636 г. тази българска империя била в своя апогей – простира се отДербент на Каспийско море до Днепър и от Централен Кавказ до средното течение на Волга. Уви, величието е само временно.

Според Теофан Изповедник, преди смъртта си Кубрат съветва петимата си синове Бат-Баян, Котраг, Аспарух, Алцек и Кубер да не се разделят, за да се защитават по-успешно от другите народи, но те не успяват да спазят заръката на баща си. Канасубиги Кубрат умира около 668г.  Най-големият му син, Батбаян, оглавява Велика България. През 671г. от изток нахлуват армиите на Хазарския хаганат и за по-малко от година разгромяват българската държава, като завладяват основната част от територията ѝ.

Защо това се случва ли ?

В средата на VII век Велика България, която не е единна държава, започва постепенно да се разпада. Хазарите успяват да си върнат част от земите около устието на река Волга. В района на Дагестан се обособява едно полунезависимо българско княжество, само формално подчинено на Кубрат. По-страшни се оказват раздорите между неговите наследници.

В 668/669 г., още приживе, канасубиги Кубрат разделя държавата си между големия си син Баян, по-малкия Аспарух и брат си Шам-Бат (593 – 653г.). Последният владее Запада, Баян – Центъра, а Аспарух – Изтока.

 Сребърният орел – най-ценната находка от гроба на канас/княз Аспарух/Еспор във Вознесенка.

Ето какво пише в хрониката си Теофан Изповедник:

„И тъй първият син на име Батбаян, като запазил завещанието на баща си, останал до днес в праотеческата си земя…Когато по тоя начин държавата на Кубрат се разделила на пет части и синовете му се разпръснали, големият хазарски народ потеглил от Верзилия, най-вътрешната страна на първа Сарматия, завладял цялата отвъдна страна до Понтийското море и като направил първия брат Батбаян, княза на първата България, свой поданик,принуждава го досега да му плаща данък.“

“ Същия, като запазил завещанието на баща си, останал в праотеческата си земя и до днес“
/Никифор/

Днес, може би един от синовете на Кубрат, за който се говори най малко еБат Баян. Сякаш той е по-малко важен от който и да е друг владетел на българските групи. Бат Баян е уникален в Историята, с това че като щит, успява да осигури сигурен излаз на братята си, към новите земи, а сам себе си се изтегля към върховете на Кавказ при крепостта Хумар. По този начин, българите придобиват контрол над търговските пътища, от Константинопол в посока запад, и от Уралските проходи в посока отново запад. Тази задача е била успешно изпълнена от Аспарух, Котраг и Кубер, като българите заемат ключовите места по пътищата между Ориент и Европа, между Изтока и Запада.

В „Именника на българските владетели“, Бат Баян е споменат под името Безмер:

Безмер 3 години, а родът му Дуло, а пък годината му шегор вечем.

В централен Кавказ днес съществува цяла голяма област с име Балкария, напомнящо също за древната Балхара. Българите винаги спазвали традицията по именуване на своите градове, защото и град Балх етимологично означава „бял, блестящ“ град. Балкарците, които също са наш сроден по кръв народ, се наричат сами себе си Малкарци , по стария обичай, „Б“ да се обезвучава и да преминава в друг звук, както Бактрия-Пактрия, или Плискова града, което по логично звучи Бляскава града. Последната хипотеза е подкрепена от факта, че Плиска е била наричана „слънчевград“ в средновековната книга „Пророческо сказание“ от Пандех, а византииците са наричали Плиска – Плискова и Плискува.

Всъщност, многобройните названия „Бял град“ на ранните български градове идват от семантиката на българския етноним (българ = бял) и означават „Български град“, те били разположени все по границата на новото българско землище . В своята книгата си професор Дейвис твърди, че още с основаването си, Аспарухова България е включвала и цяла Румъния. 

От изток през 671г. нахлули армиите на Хазарският каганат. Първият удар понесли племената на оногури, обитаващи източните части на Велика България и утигури, обитаващи югоизточната част на страната, или племената на Аспарух и Котраг.

Тяхната съпротива била прекършена бързо – Аспарух отстъпил с оногурите и част от кутригурите на запад и се спрял отвъд Днепър, Котраг пък, с част от утигурите и кутригурите се изтеглил на север, в междуречието на Волга и Кама. През 672г. Бат Баян бил победен и се признал за васал на хазарите. Той управлявал самостоятелно едва три години в периода 668 – 671г.

Настъплението на хазарите обаче, се оказва фатално и разсича на две Българската империя. Надигат глава и доскоро кротуващите алани. Като васал Баян запазва властта си между Средното Поволжие и река Днепър. Част от тези т.н. „черни българи“ се оттеглят във високите части на Кавказ и формират оцелелият и до днес Балкарски народ обитаващ подножието на най-високия връх в Европа – Елбрус. 

Връх Балкар (Уллу Малкар) в Централен Кавказ, където са се заселили българите на най-стария Кубратов син – Бат Баян – в днешна Балкария.

Интересна е съдбата на онези българи, от западната част на империята, които след разпада на Велика България останали в Северен Кавказ, Приазовието, долното течение на Дон и Северното Причерноморие.

Водени от по-малкият брат на  канасубиги Кубрат -Шам-Бат (593-653г.), наричан още Кий, те създават още една България, наречена Черна България (или държавата Дулоба – страната на Дуло) между 677г. и 690г. със едноименна столица, селище, на което е съдено по-късно да прерасне в Киев, столицата на древноруската държава.

Потвърждение на това е, че посоченото от Константин VII Багренородни в труда му За управлението на империята тогавашно име на Киев е „Самбатас“ (гр. Σαμβατας), което отговаря на българското Шамбат – споменатия младши брат на канасубиги Кубрат.

Летописецът Нестор в „Начална руска летопис“ още пише, че Кий след като ходил до Цариград и бил удостоен с почести от императора, живял за кратко на Дунав, завърнал се и управлявал в своя град Киев, където и завършил живота си в 672 г.

Кий е легендарния основател на Киев (укр. Київ) посочен в Начална руска летопис, в Джагфар тарихъ и косвено от Константин VII Багренородни в труда муЗа управлението на империята. Според преданията е живял през 7 в.

Редица учени като проф. М. И. Артамонов, отбелязват, че имената на Кий и митичните му братя не носят никави признаци за славянска принадлежност, като В. Н. Топоров обосновава иранските им корени, което становище получава развитие и в съветската историография.

Начална руска летопис не посочва категорично народността му, само пише че е живял на река Днестър и впоследствие неговите хора се нарекли „поляни“, докато Гази Барадж тарихи изрично го сочи като Шамбат (Шам-бат) брат на Хан Кубрат, племеник на Бат Органа и чичо на  Аспарух, по поръка на брат си основал на мястото на селището Аксал в 620 г. града наречен първоначално Бащу, а след това Киоба и Киев ( Анатолий Железни, Забытая история Киева).

„По заповед на Курбат по-младият му брат Шамбат през 620 година издигнал на мястото на аула Аскал при възвишенията Куян-тау града Башту и потеглил от него начело на отряд от българи, анчийци и саклани-руси срещу врага. Удало му се бързо да разгроми аварите и да завземе страната им… след това Шамбат се провъзгласил за независим владетел, а държавата си нарекъл Дулоба, (тюр. Дуло род „Дуло-оба“, Дулеба). Като узнал това, Курбат заповядал на брат си да се върне на негова служба, но този отказал и получил от Башту прозвището “Кий” (“Отрязаният”, “Отделилият се”).“ Иман, Бахши. Джагфар тарихы, Оренбург, 1993,Т.1, с.17.

В 1908г. Викентий Вячеславович Хвойка (Čeněk Chvojka) открива каманен алтар от суха зидария от неоформени камъни с овална форма и размери 4,2х3,5м и височина 0,4м с ризалити по четрити посоки на света, до южната страна на който е горял жертвен огън, разположен в средната на предвладимировия град, в самата среда на княжеския двор, които историкът счита за олтар на Кий.

Крепостната стена на Андреевский спуск Киев, крепостта Каменец Подолск.

През ІХ – Х век византийският император Константин Багренородени в своето съчинение и древноруският летопис ги наричат “черни българи”, а арабо-персийските автори – “вътрешни българи”.

От договора от 945г., сключен между киевския княз Игор и византийския император, може да се съди, че Черна България е граничела непосредствено с Киевска Рус откъм Черно море, заемайки и земите по Северски Донец.

Н. Я. Мерперт, позовавайки се на ръкописа на анонимната персийска география от края на Х в. “Худуд ал-Алам” (“За пределите на света”), дава следното описание на границите на Черна (Вътрешна) България: “…източната граница на народа на вътрешните българи се оказва долното течение на Дон, западната – Днепър, течащ през страната на славяните (сакалибите), северната – Северски Донец, отвъд който живеели славяните и русите, а Южната – Черно и Азовско море.

Само едно такова разположение оправдава самия термин. Народът “вътрешни българи” се намирал между външните (дунавските) и волжските българи , към които, както показват сведенията на “Худуд ал-Алам”, този термин не би могъл да се отнася”. “Този народ е смел, – пише персийският автор, – войнствен и внушаващ ужас. Характерът им е подобен на този на тюрките, живеещи до страната на хазарите. Вътрешните българи воюват с всички руси, но търгуват с всички, които живеят около тях ”.

Волжка България

Вторият син на Кубрат – Котраг, потегля на североизток и се заселва по средното течение на р. Волга. Тук след 660г. поставя. началото на т.нар.Волжко-Камска България.

От тези земи през VІІ век ще се обособи още една наистина Велика българска империя – наречена Волжка България. Тя ще просъществува цели 10 века – като през 30-те години на XIII в. е разгромена от татаро-монголското нашествие, възстановена е през 15 век под името Казанско ханство или Велики Болгар, а по-късно, през 16-ти век е завладяна от Иван IV Грозни, (Велик княз Московски), след което той започва да се титулува Цар Болгарский, титул запазен от руските царе до 1917 г. !

И така, за няколко години възстановената с оръжие от кана Кубрат Велика България отново е разбита на късчета.

Всичко на изток остава за хазарите. Аспарух пресича реките Днепър и Днестър и през 70-те години на VII в. се заселва в т.нар. Онгъл (Оглос, Онглос) – земите около делтата на Дунава в днешна Румъния и/или днешна Южна Бесарабия. През 675г., той е принуден да изсели повечето уногундури и немалка част от дагестанските българи около дунавската делта, където огромният им брой ги изправя пред гладна смърт. Така за Аспарух остава единствен изход – да си пробие път на юг, отвъд Дунава, към териториите, владени от ромеите, където го чакат сънародници, вече заселили се тук в предходните 3 столетия.

Още през IV век българи се заселват в Панония и създават Панонска България около V-VI в., по времето на Атила. По-късно, част от тях заедно с хуните на Атила достигат до Апенините и територията на днешна Франция. След смъртта на Атила в 453г., българите започват системни нападения на земите на юг от Дунав. През 493–499–502г. български отряди нахлуват в Тракия, а от началото на ІV век датират и първите им трайни поселения на Балканския полуостров. .

Вече видяхме, че на картата на св. Евсевий Йероним, по това времето около 380г., когато е била съставена, при обозначаване на римската провинция Мизия, днешна Северна България ВЕЧЕ стои надписа „Mesia hec & Vulgaria“(„Мизия, тук и България “ ).

През 480–486г. византийският император Зенон сключва съюз с панонските българи срещу остготите. Известна част от прабългарските племена – утигурите и кутригурите остават в Панония и след разгрома на хуните.

500-520г. българите проникват на Апенините. Планината Булгерия на юг от Неапол, е най-западното планинско гнездо на древните българи още от 568–569г., когато група панонски българи, включени във войската на лангобардския крал Албоин, се заселват в Северна Италия. Именно затова в тази държава, има и много селищни имена и фамилии като Болгаре, Болгери, Боргери.

В средата на VI век част от панонските прабългари, водени от кан Алцек се заселва в земите на баварците, подвластни по това време на франкския крал Дагоберт I, който по-късно нарежда те да бъдат избити. Оцелелите бягат в Северна Италия, в околностите на Венеция. Дружината се заселва в Беневент и Кампобасо в градовете Сепиниум, Бовианум и Изерния. На Алцек е присвоена титлата „дукс“. За двуезичието на тези българи чак до края на VIII в. свидетелствува Павел Дякон. Нещо повече — в съчинението си „Български преселници в Италия през VI в.“(1933) Винченцо Д’Амико съобщава, че дори до началото на XV в. в Италия е имало българи съхранили народностното си самосъзнание. На 23.V.1417г. – пише авторът — българските благородници от гр. Верчели полагат клетва пред дука на Милано. Дни по-късно същото задължение поемат и българите жители на Милано.

Към 1933г. Д’Амико брои потомците на древните българи, живеещи в Италия, на около 3 милиона души!!!

Карта на наименованията с основа Булгар в Италия.

Позорният договор за Ромейската империя, подписан в 681г. с българите бележи края на една война, а не някакво начало. Канас/княз Еспор/Испер рих (Аспарух) се е качил на трона на Дунавска България три десетилетия по-рано през 70-те години на VII в.,, когато започват походите му начело на оногундурите на юг, отвъд Дунава, където вече имало значителни български поселения.

На следното лято, когато българските конници започват да палят вилите на ромейските патриции в предградията на Константинопол, императорът е принуден да си купи позорен мир с българите. Занапред ще плаща не само данък, но и ще признае, че отвъд Хемус има нова държава.

Българските царства ок. 800г.

Държава, основана от канас/княз Аспарух, в която жреците измерват най-добре времето в цяла Европа, защото познават движенията на небесните тела, държава, в която за разлика от позлатения Версай 1000 години по-късно хората се къпят в нарочни обществени бани, държава, в която умеят да строят крепости и градове, държава горда, сурова и държелива, устояла на времето вече 13 века, тя била наречена още Дунавска България, в отличие отВолжка България, или І-ва българска държава на Балканите – нашата България.

Около 80-те години на VII век остатъкът от панонските българи, начело с Кубер, въстават срещу аварите. На страната на българите застават и част от пленниците, взети от аварите във войните с Византия. Вероятно затова Кубер и подвластните му племена се насочват на юг, към земите на Македония, в близост до днешния град Битоля. Канас/княз Кубер установява мирни отношения с Византия и се премества в околностите на Солун. Така заселването на куберовите българи в Македония води до създаването на военно-племенен съюз със склавините – „местните славянски племена“ на територията на империята, насочен срещу византийците.

/Във връзка с израза „местните славянски племена“ – нека си припомним, че през V-VI век, всъщност в т.н. българска група на „южните славяни“, влизали племената наследници на северните траки – даки и гети, които заедно с част от антите заселват ОТНОВО Мизия, Тракия и Македония, а също Панония, Далмация и Илирик, както и голяма част от Македония и Тесалия, където се смесват с потомците на автохонното население траките – пеласги, мизи, фриги, етруски, илири и скити./

В резултат на това, Куберова България била е основана в 680г. в областта на дн. Македония. Във Войната срещу Византия участват двамата братя –Аспарух и Кубер. Така България откъсва от Византийските територии цели 100 000 кв. км площ.

В 688г. Византия разваля договора и напада България, но среща на пътя си Куберовата армия и отново губи територии. Канас/княз Кубер си ги взима, като награда за победата над Византия.

Първият опит за обединение между Куберова и Аспарухова Българии е неуспешен. Вторият опит прави по-късно канасубиги Крум с неговата решителност, като обединява териториите на двете Българии. И отново напада Византия като използва нов подход. Той тръгва по долното течение на р. Струма, там унищожава византийската основна войска, край гр. Серес – на 400 км от границата на Дунавска България. След това превзема Сердика, а след това присъединява и териториите на Кюстендил, Благоевград и Перник.

България след обединението на Аспарухова и Куберова България по времето кана Крум

И така, като заключение можем да кажем, че след смъртта на Кубрат, в резултат на вътрешните междуособици и натиска на хазарите, възстановената от владетеля през 632г. империя на българите, (основана още през 165г.), наречена Стара Велика България се разпада. Канас/княз Аспарух създаваДунавска България, а по-малкият брат на канасубиги Кубрат Шам-Бат (593 – 653г.) Черна България (или държавата Дулоба) със столица дн. Киев (677г. – до 690г.).  Канас/княз Кубер създава Куберова България, основана в 680г. в областта на днешна Македония. Волжка България е името на другата Велика България, в която остава част от българското племе по поречието на Волга след 660г., с държавен глава канас/княз Котраг, също един от синовете на канасубиги Кубрат.

Българските държави оставят дълбока следа в историческия процес с високоразвитата си организация и стройна уредба от норми, с добре подредена административна и военна структура. Българската идея за държавност се оказва изключително жизнена. Въпреки преселенията и дори когато българските държави губят за дълго своята независимост, те отново възкръсват. В Европа българите създават втората след Римската империя държава, но като държавно устройство тя е коренно различна от гръко-римския модел – не е била робовладелска.

България е най-старата европейска държава, просъществувала повече от осемнадесет века (от 165г. до днес) под едно и също име. Тя е съхранена и до днес от българския народ.

През 2015г. ще се навършват 1850 години от създаването на Стара Велика България и 1335 години от основаването на Дунавска България – нашата България!

ИЗВОРИ И ИНТЕРПРЕТАЦИИ –http://www.protobulgarians.com/Kniga%20AtStamatov/Izvori%20-%201%20chast.htm

Всички използвани в публикацията наименования на  владетелски титли са съобразени с тези, посочени в Оригинала на Уваровия препис на“Именника на българските владетели„, както и с титлите, изписани в каменните надписи, намерени на територията на Първата българска държава от владетелите Омургаг и Маламир.

…свързана публикация… „Краят на Древна Балхара и преселението на българите към Кавказ и ЕВРОПА“ –http://alexandradelova.blogspot.com/2015/03/blog-post.html

---

ЕТИМОЛОГИЯ И СЕМАНТИКА НА ПРАБЪЛГАРСКИТЕ ГРУПОВИ НАЗВАНИЯ – ОНОГХОНТОР-БЛГАР, УТИГУРИ И КУТРИГУРИ

Иван Танев Иванов,

Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика. – http://protobulgarians.com

Названията оногхонтор-блгар и утигури са многократно засвидетелствани във важни исторически източници като групови племенни названия на прабългарите, населяващи района на север от Кавказ и по Северното Причерноморие в периода 1-ви – 7-ми в.

Към тях традиционно се прибавят и кутригурите, асоциирано или подчинено на прабългарите сродно племе. Кутригурите живеят северозападно от река Дон и още от началото на VI-ти век многократно нападат областите Илирия, Мизия и Тракия на Византийската империя.
Утигурите живеят източно от тях и към средата на VI-ти век влизат във война с кутригурите в интерес на Византия. Интересно е, че много руски автори представят войната между утигури и кутригури като война между анти и склавини.

От своя страна, оногхонтор-българите, наречени още вътрешни българи, заемат източната част на този обширен район, където са съсредоточени големите градски и стопански центрове Хумар, Балкар Балк, Балх, Беленджер и др. В много източници се среща и още едно племенно название за ранните кавказки българи – оногури, което повечето учени считат за еквивалентно на оногундури.

Има византийски и китайски данни, че оногурите са живеели първоначално (II-ри в. пр. н.е.) в согдийската област Уструшана с център град Бакат – района Унаге, според китайски хроники. По-късно се появяват в Северното Прикавказие. Под влияние на аварите (средата на VI-ти век) и хазарите (средата на VII-ми век), част от оногурите се изселват от Северното Прикавказие към източните склонове на Карпатите, където оставят много топоними (Унг вар – градът на оногурите, днешният Ужгород; Унгвария или Оногория – днешна Унгария).

В ръкопис на Евнапий от 377 година, който е бил отделно съчинение за хуните, ползван като източник от Прокопий Кесарийски през VІ век, се цитира легендарен разказ, от според който кутригури и утигури първоначално живеели в една държава в Задкавказието. Според някои автори, всъщност името на племената са кутри и ути, а наставката – гури просто означава хора, народ.

Съгласно византийски автори (Комес Марцелин. Хроника. В: П. Петров и В. Гюзелев. Христоматия по история на България. том 1. Наука и изкуство. София, 1978, с. 57-62) кутригурите и утигурите са етнически родствени, имат общ прародител и еднакви обичаи. В стари времена те се наричали кимери и скити, откъдето е и произхода на топонима Крим (етнонимът на камир -„кимерийците” от гръцки), упоменат и от Теофан (ок. 758/759 -817/818) .

В същият дух е и съобщението на Арабския летописец Абу-л-Фарадж Григориус Бар Гебрей (1226-1286): „Народът, който били скити, ромейте, наричали българи“ .

Арменският историк Вардапет Гевонд(VIII век) приравнява сарматите с оногхонтор-българите, наречени още вътрешни българи, установили се трайно в Кавказ най-късно до І век пр. Хр. по времето на двама поредни арменски владетели: Вахаршак и синът му Аршак ( т.е. Артавазд II и Арташес II). От цялостният контекст на творбата му, се вижда ясно, че говори за същите територии, владени от Стара Велика България, в които остава най стария от синовете на Кубрат – Бат Баян.