Димитър Петров един приятел, който вече е във друго измерение. УЧИТЕЛЯТ или дядо Митьо, както го наричаме. Роден е на 13.10.1923 година и може би защото днес е 13.10. се сетих за него. Чудя се от къде да започна разказа си…

1997 година лятото, привдигнала съм се от тежкото заболяване и едва, едва прохождам. Вече имам физическа възможност да излизам от къщи и денем съм при съпруг си на партера. При нас идва огромен човек, който запълва пространството на вратата. Това е първият ми спомен.

Работил е в МВР и е бил радист в посолството на България в Джакарта. Радиолюбител LZ2DP. Ние със съпругът ми също сме радиолюбители ( LZ4RA и LZ2SJR). Приятелството започва от тази тема( Радиоклуба е на гърба на блока) и преминава през различни преживявания: от приятни разговори в зимните вечери и посещението на есенните джибри в мазата, до пролетните разходки на вилата и летните дни на партера.

Ловджия, като баща ми и с широко сърце, като дядо ми Панайот, той неусетно влезе в сърцето ми сякаш се знаехме от години. Сядаше на столче до мен(наричаше ме “дъщеричката ми”) и се интересуваше от това, което правех на компютъра. В годините на смяна на паричните единици постоянно питаше ( държейки монети в ръката си) “Тез пари вървят ли?”

Едното лято имаше някаква рекламна игра на бира Леденика( под капачката има надпис и ако спечелиш получаваш нова бира безплатно), продавачката в близкият магазин вдигна ръце от нас, защото печелехме постоянно. Обичаше да казва когато си пийва “ Бог доброто, нам в гърлото”.Голям компаньон, широка душа.   Съпругата му Лиляна или както ние я наричахме “баба Лили “ ( само на нас разрешаваше така да я наричаме) беше вдигнала ръце от него и постоянните посещения на приятелите му. Като й писнеше да шета казваше – Извор да беше щеше да пресъхне!  Много горда жена беше баба Лили. Годините и на двамата натежаваха, но не се предаваха искаха сами всичко да вършат. Имахме много общи интереси. Тя рисуваше, аз също. Той имаше колекции от монети и марки, аз също. Те ни превъзхождаха с житейският си опит, а ние с младостта си. С две думи допълвахме се взаимно.

Като отвори врати за пръв път магазинът МЕТРО в Русе започнахме заедно да го посещаваме( хранителните стоки там бяха по-евтини и по-качествени). Качвахме се четиримата в нашият БЕРОВ( червеният ни Москвич) и отивахме. Дядо Митьо носеше задължително чанти със себе си и обичаше да кара “колата” ( количката за пазаруване).

На Рождените им дни( на баба Лили е на 8 септември) задължително празнувахме. Ние купувахме голяма торта, а те вадеха от чудесното им вино собствено производство.

В едно от летата, при правене на вишнев сок Стефан(съпругът ми) си изгори краката. Счупи се една бутилка и го заля. Дядо Митьо го среща куцайки и с мехури по краката и като разбира коя е причината за това му казва – Мене сок ми не требе, а вино!

Така ни научи да правим чудесно вишнево вино, което е разкошно питие за лятото.

Ето такива спомени са ме връхлетели днеска .

13.10.2012г

Русе                                                    Светланда Йорданова Рашкова