Пею Тотев Крачолов – Яворов


 

 

На 1 януари се навършиха 132 години от рождението на Пею Тотев Крачолов ,за нас Пею Яворов.

12-13 годишна съм била,когато за пръв път се потопих в света на Яворов.Пролетната ваканция прочетох всичко,което ми попадна за и от него.И така от тогава,че до днес живея с омагьосаната му вселена.

Какво всъщност е Яворов ?

 

ДВЕ ХУБАВИ ОЧИ

 

Две хубави очи. Душата на дете

в две хубави очи; – музика – лъчи

Не искат и не обещават те…

Душата ми се моли,

дете,

душата ми се моли!

Страсти и неволи

ще хвърлят утре върху тях

булото на срам и грях.

Булото на срам и грях –

не ще го хвърлят върху тях

страсти и неволи.

Душата ми се моли,

дете,

душата ми се моли…

Не искат и не обещават те! –

Две хубави очи. Музика, лъчи

в две хубави очи. Душата на дете…

 

Да, това е неговото преклонение,копнеж,желание,любов или по-точно казано – състоянието на душата му в дадения момент на егзалтация към същество от противоположния пол.

 

Сън сънувах

Сън прокоба

Сънувах си

Гроба !

 

Да,това е Яворов,това е неговата същност.По природа той е фаталист и този стих е портрет на душевността му.Обществото познава любовната трагедия на Яворов,но колко хора знаят за патриотичната му същност,за любовта към България.

 

Родина

 

Обичам те, родино, и ме трови

поради тебе често ядна скръб,

под гнет стоименен превивам гръб

и влача аз, неволник, твоите окови . . .

 

Но що си ти? Земя ли в някои предели?

Пръстта на тоя дол, на оня хълм,

еднакво мрътва в зной, под дъжд и гръм

която днес един – друг утре ще насели?

 

Къде си ти, къде, родино моя?

Нима сред тая повилняла сбир

от вълци и кози – на длъж и шир

потирена, чието име е безброя?

 

Не си ли ти на майчиното слово,

що най-напред погали моя слух,

не си ли откровителния дух:

на словото, – на битието вечно ново?

 

Но то. . . но то е в мене, тук, където

ридае миналото – тъмен ек,

и дето бъдащето – зов далек,

нашепва сънищата здрачни на сърцето.

 

И ти си в мене – ти, родино моя!

И аз те имам: радостта е скръб. . .

Че под неволно бреме вия гръб.

И аз те имам – за да бъда сам в безброя.

 

 

Да, това е Яворов ! Малцина знаят за този му облик !

 

 

 

БАБИНА ПРИКАЗКА

 

Тръгнала от божи рай

към земята чудна двойка:

Разум, който всичко знай,

с Правда, праведна девойка.

 

Бог поръчал им на път:

„Вий при хората идете –

стига вече да грешат,

ум и правда ги учете.“

 

– Накъде ли! – „Път е нам

през града и щем намери

да ни слушат много там

сиромаси и болери.“

 

Но сред пътя в нощен мрак

върху тях стражар наскочил,

за ръцете – и юнак

с пръст полето им посочил…

 

„Де щем…?“ – Правдичке, не знам!

„То се, Разумчо, видяло…“

– Леле, боже! – Тука-там,

в село слънце ги огряло.

 

„Бог – добро!“ – „Добро ви дал!“

И прииждат хора прости:

сума свят се насъбрал

да послуша млади гости.

 

Иде попа: „Дръжте!“ – Беж…

„Дръжте, братя християни,

тез поганци!“ – И поглеж,

грабват сопи вси събрани.

 

Бежанците с викове

дън-горите огласили;

наизлезли зверове

и от хора ги спасили…

 

 

Усещата те ли риданието на душата му?Ако се замислим,ще разберем,че тези стихове са валидни и до днес!Май нищо не се е променило?

 

 

 

Ето отново Яворов !

ХАЙДУШКИ КОПНЕНИЯ

 

Три похода — и пред мене стоят, пропити от миризма на мешинена чанта, три бележника в оръфани черни корици. Стотини стенографически редове, писани някога с весела безгрижност или мрачни предчувствия, при масата на някой учител или върху приклада на пушката, край задимено селско огнище или под зелен хайдушки шатър в планината… И недоумение ме обзема пред пъстрата хроника на интересни приключения и скучни дреболии — сякаш ред измислици, които странно предполагат моето участие. Действителните спомени от онова време — аз ги нося в душата си незаличими; но какво общо между тях и тоя фактически материал, над който непременно тряба да поставя своето име?

Спомени — невнятна мелодия, дето нявгашната мъка звучи с облекчението на пробуждане след тежък кошмар, — дето миналата радост е нота на меланхолно ридание, защото няма да се повтори никога вече.

И това, което е пред мене, и малката негова част, която следва изложена, отразява в дълбока същност, единствено настроенията на дадени моменти — нищо друго. И следващите късове може би трябаше да бъдат наредени не по времето на събитията, а по датите на тяхното написване. Защото преживяното изобщо има реална стойност дотолкова, доколкото изразява, в един настоящ момент, утаеното у нас чувство за миналото или предчувствие за бъдащето.

Но аз препрочитам книгата си и отчуждителен скелет се възправя пред мен: няма съневидението, което беше истина, и явствува едва действителност, която е била сън…

Уви, моите хайдушки копнения!

 

 

И отново ТОЙ !

БОРИЧКАНИЯ, СЪЛЗИ, КЪРВИ…

 

Боричкания, сълзи, кърви: –

последни сме – да бъдем първи!

Човешка суета.

 

„Честит“ бил царят, „клет“ бил робът –

не е ли и за двама гробът

единствена врата?

 

 

Това е моето ПРИСТРАСТИЕ ! Да но успяхте да откриете Яворов,чрез мен !

 

3.1.2010г

Русе                                                                                Светлана Рашкова

 

  1. Няма коментари.

You must be logged in to post a comment.