Съдбата на жителите на село Търново, Одринска Тракия от създаването му до първата четвърт на ХХ век

През последната четвърт на ХХ век излиза от печат книгата на Димитър Тужаров „Село Търново, Одринско”.
Както отбелязва в предговора към книгата писателят Димитър Мантов, Туджаров е извършил огромна събирателска и проучвателна дейност.
Сам потомък на тракийци-преселници Димитър Тужаров е ходил от село на село за да издирва не публикувани спомени, да съпоставя факти и бавно, камъче по камъче да възстановява една прекъсната от времето мозайка.Така, благодарение на неговия труд ние имаме възможност да узнаем за съдбата на нашите деди и прадеди.

Върху старите географски карти от XVII и XVIII век и до 1913 година е отбелязано с.Търново, Узункюприйско. В навечерието на Балканската война то е имало 600 къщи (568 къщи с български екзархисти) с над 3000 жители – българи.
В ниската част на селото днес все още личат основите на изоставени български къщи около Мренкин кладенец. Името на село Търново е променено на Байрямлъ едва в наши дни – през 1978 година.
Няма данни за това, от кога е заселено селото, но се знае, че имаме родове, които са дошли от Странджа, Дервенските възвишения, Родопите, Панагюрище, Пирдоп, Копривщица. Това са родовете на Димитър Гайдаджиев, Миневи, Анагноцови, Терзиеви, Камбосови, Дервенкини, Тоглюви, Тодорови, Парапанови, Манджукови, Калини, Папурови, Инджови и други.
Село Търново било разположено на левия бряг на река Ергене. Землището на селото било над 100 хиляди дка, от които към 40 хиляди дка обработваема земя. То обхващало двата бряга на реката. Често, след проливни дъждове, водите заливали цялата равнина. След оттеглянето им в полето оставала мазна, гъста тиня, която се превръщала в богата орна земя. Хората я сравнявали с долината на р. Нил и я наричали „Будаята”, което означава „житно леговище”- заради това, че давала на места по две реколти на година. Прочути били търновските бостани, чиито меденосладки пъпеши и дини се продавали по пазарите на Цариград, Одрин и Солун.
Отдалеч село Търново изглеждало като малък градец. В него имало осем махали: Дервенската, Киселаквата или както я наричали Златко махлеси, Гърчовата, Клинчовата, Паспальовата, Гроздановата, Бадаяновата и Белчовата. В селото имало три енории, двадесет дюкяна, две праматарници и четири семейства майстори – железари.
През 1908-1910 г. била построена новата църква „Св. Великомъченик Георги”. Имало и училище (не се знае кога точно е открито) с един учител. Броят на учителите се увеличил, защото в селото построили училище за 60 ученика с две класни стаи за момчета, а по-късно и за момичета. Там учителствували Христо Дянков, Димо Поп Димов, Войнов, Христо Нейков и една учителка Златка от гр. Одрин.
За създаването на село Търново има различни предположения. Според едно от тях там е имало старо тракийско селище, което през VII и VIII век било славянизирано. Според друго предположение основаването на селото е свързано с падането на столицата на Българската държава – Търновград през XVI век.
Има и едно предание по сведение на баба Влада Димитрова, взето от сина й Атанас Петков през 1979 год. Едри търговци на добитък от Търновско и служещи при тях овчари – ратаи прекарвали много добитък за Цариград. Близо до брега на р. Ергене, където използвали пасищата за угояване на добитъка, те построили кошари и колиби, около които постепенно се заселили първите основатели на с.Търново.
През средните векове Югоизточна Тракия много често е арена на кръвопролитни сражения между България и Византия. На византийците тя била жизнено необходима за отбраната на Цариград, а за българите тя е просто тяхно землище.
През 1230 г. цар Иван Асен II на 9/22 март в деня на Св. Четиридесет мъченици разбил при Клокотница епирския деспот Теодор Комнин. Тогава всички земи на запад от линията Мидия-Енос, в които се намирало и землището на с. Търново, а също и цялото Беломорие взели в състава на II-то Българско царство. Но областта продължавала да бъде арена на нови опустошителни войни между България и Византия, на междуособици между цариградските императори и техните васали, на татарските нашествия, а от средата на XIV век на набезите на османските завоеватели.
Тогава, както в околните села, така и в с. Търново част от населението било избито, а друга част потърсила спасение в околните планински райони – в Странджа, Сакар планина и Дервенските възвишения.
Село Търново се счита от историците за по-ново селище, независимо, че на територията му има следи от обитаване и в древността и в Средновековието. Неговите основатели вероятно са достигнали до тук на два етапа. През I етап, както вече споменах , при падането на столицата Търново, на 17 юли 1393 г. може би ги е отвела в планинските райони – Странджа и Дервенските възвишения, а също така и в западните краища на България.
След като настъпило относително омиротворяване, българите се осмелили да слязат от планинските в обезлюдената от войните низина. Те се заселили чак до Деркос и Чаталджа, до самите порти на Цариград. Така, при сложното взаимодействие на природните, обществено-икономическите и политически фактори през XVI, XVII и чак до XIX век отново се стигнало до естесвеното демографско изравняване и до предимно българския етнически състав на Южна Тракия, като това е било през цялото Средновековие.
През този период властта на султаните била в своя апогей и имала нужда от продоволствие за столицата си и за войските на Османската империя по далечните фронтове на средна Европа, Африка и Азия. Вероятно тогава е основано и с. Търново от избягали и окрили се, насила заселили се по тези места жители на старопрестолния град Търново.
Самият факт, че когато трагичната участ през 1913 г. постигнала родна Тракия, много търновци се отправили обратно към старопрестолния град Търново и околностите му, показва, че на там са ги насочвали ”гласа на кръвта” и непреодолимата сила на живия спомен за предците.
Населението на с. Търново развивало земеделие, скотовъдство, занаяти и търговия. То било обременено с много задължения. Но получило и някои облекчения . Например, тъй като жителите му охранявали проходите и мостовете на р. Ергене от кърджалии, със султански ферман в селото, освен българи, други не е могло да се заселват.
Но през 1864 г. турското правителство настанило в Тракия 35000 черкези и селяни от Русия, като този процес се засилил особенно след Освободителната Руско-турска война. За кратко време в Тракия били заселени над 200000 турци. Само в землището на с. Търново се настанили 3 турски села. По този начин изчезнала почти всякаква възможност за препитание със земеделие и животновъдство.
Много от жителите на с. Търново били принудени да станат общи работници по поддържането на ж.п. линията, а някои – да работят по нивите на турските бейове от околните турски села.
Национално-политическият и икономически гнет създава почва за революционна борба. Тя се изразява в подготовката и провеждането на Илинденско-Преображенско възстание. Както знаем, то е потушено, но революционния дух на населението укрепва и се проявява особенно силно по време на Балканската война -1912 г. За победоностното настъпление на българската армия в Източна Тракия допринася и помощта на местното българско население. Много търновци се включили активно в съботажни акции по ЖП линията, а ония, които служили в обоза на турската войска, преминали на страната на българската армия.
Фатална за населението се оказала обаче Междусъюзническата война от 1913 г. Българските войски били изтеглени и прехвърлени на сръбската граница. Междусъюзническата война довела до национална катастрофа нашия народ и окончателно погребала надеждите на тракийците за присъединяване към майката-Родина.
След като се убедили, че Източна Тракия е изоставена от българските войски и не им се оказва никаква организирана съпротива турците се отдали на насилие и безчинства. Избито било, или насилствено прогонено българското население от много села на областта. Турците си поставили за цел да очистят Източна Тракия от българския елемент.
Новината за страшните насилия, палежи и опустошения се разнесла по цялата област. Ужасът на изстъпленията на султанските войски изпитали първи българските села от Малгарска и Кешанска област в Тракия, Булгаркьой, Пишмен, Теслим, Харланон и др. Българите напущали голи, боси, гладни към старите предели на България, за да спасят поне живота си. Страшен , неописуем бил този поход. Една над стохилядна маса се движела ден и нощ към страната на спасението, без да знае какво я очаква там.
Според разказа на баба Петра, жителка на с. Търново и майка на Димитър Тужаров бягството станало по Петровден 1913 г. Ето какво е разказала тя: „ В селото ни пристигнала българска войскова част със своите командири. Един офицер, който яздеше кон, каза на събралите се на мегдана селяни, че след тях се движи голяма турска войска, която пали и унищожава всичко по пътя си. Първенците на селото го помолиха да остане в Търново с войниците си и заедно с нашите мъже да дадат отпор на турците. Молбите и увещанията ни останаха напразни. Войниците си отидоха, като заявиха, че са демобилизирани.
Страшната вест предизвика неописуема паника в селото. Тя завари хората неподготвени – част от жителите бяха на полето, беше разгара на лятото. Всички започнаха да се подготвят трескаво за бягство. Събираха се по фамилии и родове, стягаха разглобените дървени волски коли, натоварваха в тях необходимата покъщнина – чувал брашно, халище за завивка, котли, корита. И преди всичко децата и жените и потегляха на северозапад. В проточилият се на километри керван се вляха и почти всички жители на с. Търново.
В селото останаха само 4-ма човека – дядо Георги Бурито, Костадин Джонтата, дядо Мирчо Анагнощов и една старица. Според по-късни сведения, те били убити от турците още щом влезли в селото. Дядо Мирчо направил опит да избяга, но настигнат в лозята бил на часа заклан.
Първата работа на турците била да запалят черквата и да ограбят изоставеното имущество. До Одрин цялото село се движеше в една колона. След това част от хората се насочиха към Пловдив, други към Ямбол и Стара Загора, а трети към Бургас и Варна. Като стигна района на Дервиш-могила, нашата колона се раздели две. Едни семейства тръгнаха към Ямбол, а други към Стара Загора. Ние се отправихме към Ямбол.
Тежка е участта на изганника-бежанец. Тя не може да се опише. Нея трябва да си я преживял, за да разбереш, че няма по-тежка. Мнозина станаха жертва на болести и страдания по време на скитническия живот в България, като моите трима синове. Дано, вие, младите да имате щастие да се радвате на по-хубави дни.“ Така завършва разказа си баба Петра.
Професор Любомир Милетич споменава, че началото на м. юли 1913г. са унищожени много български села в Тракия от турците като посочва селата Чопкьой, Ерменикьой, Търново… Според Домакинските карти (по данни на Държавния архив) хората от нашето село са избягали на 5 юли 1913 г. и това ги е спасило от смърт. Само 4 дни по-късно на 9 и 10 юли 1913 г. турците влизат в гр. Одрин и избиват много българи (521 човека), включително и заварени български ранени войници в болницата в града.
Разстоянието между новата граница Мидия-Енос и старата българо-турска граница турската войска изминава за 3 седмици. Сведението на един турски кавалерист документрирано в протоколите на Карнегиевата комисия гласи: ”Имахме заповед първо да грабим и запалваме, а след това да убиваме всички мъже.”
Тежък и мъчителен бил пътят на бягството. Хората не спирали за отдих ни денем, ни нощем. Сълзите на майките засъхвали по бузите, оставяйки своите невръстни деца по пътя, за да облекчат товара си. Сърцераздирателните детски писъци разкъсвали от мъка майчините гърди.
Започват скитническите години из България. Хиляди преселници умирали по пътя, не издържали на дългото и мъчително пътуване под откритото небе. Още по-тежко и мъчително ставало положението, когато е умирал главата на семейството. Тогава вдовицата със свито сърце търсела помощта на близки и роднини. С това се обяснява стремежът за движение на по-близки роднински семейства.
Но идват нови беди и нови изпитания. През август 1914 г. избухва Първата световна война. Обявената на 23 септември 1915 г. обща мобилизация протича без въодушевление и песни. Всички мъже тракийци на мобилизационна възраст са взети в армията. При влизането на България във войната Турция й отстъпила 2000 кв. км площ край долното течение на р. Марица – част от Одринска и Димотишка област.
Правителството на цар Фердинанд обещало на тракийци, че след победата ще им бъдат върнати и останалите български земи, а за сега те нека се заселят в Димотишкия и Одринския район. През м. март 1919 г. много търновци се заселили в с. Ахъркьой, Одринско. Правили неуспешни опити да се доберат до Търново. Но Ньойския мирен договор от 27 ноември 1919 г. прекършва и последните им надежди и те се отправят навътре в България. Много от тях се заселили в Свищовския, Полско Тръмбешкия и Павликенския край. В началото живеели в колиби, в давани под наем яхъри, мази и плевници. Въпреки закона за настаняване тази картина не се променя до 1922 г., докато не си построяват къщи със свои средства, или със средства, отпуснати от държавата от така наречения „бежански заем”. Започнали да обработват и земята, с която били оземлени.
Скитническият живот и бедняшката участ направили тракийците предприемчиви и привързани към земята и семействата си. Те първи възприемат техническите култури. Засаждат памук, развиват лозарство и зеленчукопроизводство. Със себе си тракийци донасят своите прекрасни народни обичаи и чудесните тракийски женски песни. В селата Горна Студена и Павел, а така също и в другите села на Свищовска околия се организират тракийски вечери, играят се патриотични пиеси като: „Цар Мурад Мари думаше”, ”Хан Татар”, ”Кара Танас”, ”Райна Княгиня” и др.
Тракийци винаги са били с будно съзнание. Скромни, упорити, те носят в себе си духа на възрожденци.
И нека завърша с думите на Хиляндареца Паисий: ”Българино…знай своя род!”

Василка Стоянова, гр. Павликени
Потомка на тракийски бежанци от с. Търново,
Узункюприйско, Одринска Тракия