ТЕОРИЯ НА ВСИЧКО
Този филм представя новите открития в неврологията и решение на множеството нерешени проблеми във физиката.
Макар да стои настрана от метафизични препратки и да се концентрира над научно потвърдими данни, той засяга и философски теми, свързани с живота, смъртта и произхода на Вселената.
Поради своята многопластовост и наситеност с информация пълноценното му възприемане може да стане с многократно гледане, въпреки усилията ни за опростяване на обсъжданите сложни научни понятия.
Благодаря на автора, че ми позволи да проследя и оглася работата му.
Той предпочита да се отдаде на изследванията си, без да участва в огласяването им от медиите.
ТЕОРИЯ ЗА ВСИЧКОТО НА ATHENE
Сценарий и изследвания
Athene
Редактор и диктор
Reese
Музика
Professor Kliq
Глава 1
БОГ Е В НЕВРОНИТЕ
Човешкият мозък е мрежа от около сто милиарда неврона.
Различните преживявания създават различни неврални връзки, възпроизвеждащи различни емоции. Според това, кои неврони се стимулират някои връзки стават по-здрави и ефективни, а други може да отслабнат. Това се нарича невропластичност.
Обучаващият се за музикант създава по-силни неврални връзки, свързващи мозъчните полукълба, за да развие музикално творчество.
Чрез трениране може да се развие всякакъв талант или умение.
Рудгър Гам не успявал да се справи дори с елементарна математика. Той развил възможностите си и се превърнал в човешки калкулатор, способен на изключително сложни математически операции.
Рационалността и емоционалната издръжливост работят по същия начин. Това са затвърдими неврални връзки. Каквото и да правите, всеки път физически мотивирате мозъка си да го прави все по-добре.
И тъй като това е основен механизъм в мозъка, самоосъзнатостта може много да обогати жизнената ни опитност.
Част 2
СОЦИАЛНА НЕВРОЛОГИЯ
Специфични неврони и невротрансмитери като норепинефрина отключват защитно състояние, когато чувстваме, че мислите ни трябва да бъдат защитени от чуждо влияние. Ако тогава се сблъскаме с различно мнение, освободените в мозъка химикали са същите, които осигуряват оцеляването ни в опасни ситуации. В това защитно състояние по-примитивната част от мозъка се намесва в рационалното мислене и лимбичната система блокира повечето от работната ни памет, физически причинявайки ограниченост в мисленето.
Наблюдаваме го в политиката на страха, в стратегията на покер играчите или просто когато някой упорито държи на своето.
Колкото и ценна да е една идея, когато е в това състояние, мозъкът има проблем с обработването й. На неврално ниво той реагира все едно сме заплашени, дори заплахата да е от безобидни мнения или факти, които иначе бихме счели за полезни и с които бихме се съгласили. Но когато изразяваме себе си и възгледите ни са оценени, защитните химикали в мозъка намаляват и допаминната невротрансмисия активира невроните на наградата. Това ни окрилява и повишава самочувствието ни.
Убежденията ни имат дълбок ефект над химията на тялото ни. Затова плацебото е толкова ефективно.
Самочувствието и самоувереността са свързани с невротрансмитера серотонин. Когато липсата му е значителна, това често води до депресия, саморазрушително поведение и дори самоубийство.
Социалното приемане повишава нивата на допамина и серотонина в мозъка и ни позволява да се освободим от емоционални фиксации и по-лесно да станем самоосъзнати.
Част 3
ОГЛЕДАЛНИ НЕВРОНИ И СЪЗНАНИЕ
Социалната психология често се насочва към основната човешка нужда от вписване и я нарича „нормативно социално влияние“.
Когато пораснем, моралният и етичният ни компас почти изцяло са оформени от средата ни. Така че действията ни често са резултат от приемането, което получаваме от обществото.
Но нови открития в неврологията ни дават по-ясно разбиране на културата и идентичността. Нови неврологични изследвания потвърдиха съществуването на емпатични огледални неврони.
Когато преживяваме емоция или изпълняваме действие, се задействат специфични неврони. Но ако наблюдаваме някой друг или си представяме действието, се задействат много от същите неврони, сякаш самите ние го изпълняваме. Тези емпатични неврони ни свързват с другите хора, позволявайки да изпитваме това, което изпитват те, и тъй като тези неврони откликват и на въображението ни, можем да получим от тях емоционален отклик, сякаш идват от друг човек. Тази система ни позволява да се самонаблюдаваме.
Огледалният неврон не прави разлика между себе си и другите. Това е причината така да зависим от социалното приемане и да искаме да се впишем. Ние сме в постоянна дуалност между това, как виждаме себе си и как ни възприемат другите. Това може да доведе до объркване на идентичността и самооценката. Скенери на мозъка показват, че преживяваме тези негативни емоции дори преди да ги осъзнаем. Но когато сме самоосъзнати, можем да променим неадекватните емоции, защото контролираме мислите, които ги причиняват.
Това е неврохимичното последствие как спомените се превръщат в етикет и как се възстановяват чрез протеинов синтез. Самонаблюдението променя в дълбочина начина, по който работи мозъкът. То активира саморегулиращите се неокортикални области, които ни осигуряват невероятен контрол над чувствата ни. Винаги, когато го правим, нашата рационалност и емоционална устойчивост се усилват.
Когато не сме осъзнати, повечето ни мисли и действия са импулсивни и идеята, че реагираме произволно и не правим съзнателни избори, инстинктивно ни дразни.
Мозъкът решава проблема, като създава обяснения за поведението ни и физически го пренаписва чрез пренареждане на паметта ни, карайки ни да вярваме, че сме контролирали действията си. Това се нарича още ретроспективна рационализация, при която повечето ни негaтивни емоции остават неразрешени и готови да бъдат отприщени всеки момент. Те стават непрестанен източник на объркване, докато мозъкът продължава да оправдава ирационалното ни поведение. Това комплексно и почти шизофренно подсъзнателно поведение е резултат на широко паралелно разпределена система в мозъка ни.
Съзнанието няма конкретен център. Привидното единство се дължи на факта, че всяка отделна верига е била задействана и изразена в един конкретен момент от време.
Преживяванията ни непрестанно променят невралните ни връзки, физически променяйки паралелната система на съзнанието ни. Пряката му модификация може да има сюрреалистични последствия, повдигащи въпроса какво е съзнанието и къде всъщност се намира то.
Ако лявото ви мозъчно полукълбо се раздели от дясното, както е в случая с пациенти с разделен мозък, все още ще можете да говорите и да мислите от лявото полукълбо, докато дясното ви полукълбо ще има ограничени когнитивни възможности. Дясната част няма да липсва на лявото полукълбо, но това сериозно ще промени възприятията ви. Едно от последствията е, че повече няма да можете да опишете дясната част на нечие лице, но няма да го споменете, няма да го сметнете за проблем и дори няма да осъзнаете, че нещо се е променило.
Тъй като това се отразява не само на възприемането ви на света, но важи и за мисловните ви образи, това не е просто сензорен проблем, а фундаментална промяна на съзнанието ви.
Част 4
БОГ Е В НЕВРОНИТЕ
Всеки неврон има напрежение, което се променя, когато в клетката влизат или излизат йони. Щом напрежението на неврон достигне определено ниво, той изстрелва електрически сигнал към други клетки, които повтарят процеса. Когато много неврони стрелят едновременно, измерваме тези промени под формата на вълна. Мозъчните вълни поддържат почти всичко, случващо се в ума ни, включително паметта, вниманието и дори интелекта. Трептейки на различни честоти, те се класифицират на алфа, бета и гама вълни. Всеки вид се свързва с различни задачи.
Мозъчните вълни настройват клетките на честотата, съответстваща на задачата им, пренебрегвайки неуместните сигнали. По подобен начин радиото се настройва на вълните на дадена радио станция.
Трансферът на информация между невроните е оптимален, когато дейността им е синхронизирана. Това е и причината да преживяваме когнитивен дисонанс – раздразнението от едновременното наличие на две противоречащи си идеи.
Волята е просто стремежът да намалим дисонанса между всяка от активните ни неврални вериги.
Еволюцията може да се разгледа като същия процес, при който природата се опитва да резонира, да се приспособи към средата си. Така тя еволюира до момент, в който става самоосъзната и се замисля над съществуването си. Изправен пред парадокса от нуждата от цел, докато смята, че съществуването е безсмислено, в човека възниква когнитивен дисонанс.
Така много хора започват да търсят духовно и религиозно напътствие и хвърлят ръкавица на науката в неспособността й да даде отговори на екзистенциални въпроси като Защо или какво съм аз?
Част 5
АЗ СЪМ ATHENE
Огледалният неврон не прави разлика между себе си и другите.
Лявото мозъчно полукълбо е основно отговорно за създаването на последователна система от убеждения, за да поддържа усещане за непрекъснатост на живота ни. Новите преживявания се вписват в съществуващата система от убеждения и ако не се вписват, просто се отхвърлят.
В противовес дясното мозъчно полукълбо е с обратната тенденция. Докато лявото полукълбо се стреми да запази модела, дясното полукълбо непрестанно оспорва статуквото. Когато несъответствията станат твърде големи, дясното полукълбо налага преразглеждане на мирогледа ни. Но когато убежденията ни са твърде силни, дясното полукълбо може да не успее да надмогне отрицанието ни.
Оглеждайки се в другите, това може да създаде сериозно объркване.
Когато невралните връзки, които физически определят убежденията ни, не са силно развити или активни, тогава съзнанието ни, единството на всички отделни вериги в този момент, може да се състои основно от дейност, свързана с огледалните ни неврони.
Също както когато сме гладни, съзнанието ни се състои главно от неврални интеракции за консумиране на храна. Това не е резултат от централно аз, което командва отделните мозъчни зони.
Всички отделни части на мозъка стават активни и неактивни и си взаимодействат без централно ядро. Също както пикселите в единство се изразяват като разпознаваем образ, сходството на неврални взаимодействия се самоизразява като съзнание.
Във всеки момент ние всъщност сме различен образ, различна същност – когато се оглеждаме, когато сме гладни, когато гледаме този филм. Всяка секунда минаваме през различни състояния и сме различни личности.
Когато се самонаблюдаваме чрез огледалните си неврони, може да конструираме идеята за идентичност. Но когато го правим с научните си разбирания, виждаме нещо съвсем различно. Невралните синергии, които създават нашето трептящо съзнание, продължават далеч отвъд невроните ни. Ние сме резултат от електрохимично взаимодействащи си мозъчни полукълба, както и на сетивата, свързващи невроните ни с други неврони от средата ни.
Нищо не е външно.
Това не е хипотетична философия, а основно свойство на огледалните неврони, които ни позволяват да проумеем себе си чрез другите. Възприемайки новата активност като своя, изключвайки средата, би било погрешно. Качествата ни на суперорганизъм са отразени и в еволюцията, където оцеляването ни като примати е разчитало на колективните ни възможности.
С времето са се развили неокортикалните зони, които позволяват модулирането на примитивните инстинкти и потушаването на хедонистичните импулси за благото на групата. Себичните ни гени насърчават реципрочно социално поведение в надорганизмени структури, ефективно отхвърляйки идеята за оцеляване на най-приспособения.
Мозъчната неврална активност резонира най-съгласувано, когато няма дисонанс между по-развитите нови мозъчни зони и по-старите и примитивни такива. Това, което традиционно наричаме егоистични тенденции, е ограничена интерпретация на поведението в услуга на себе си, като човешките характеристики се възприемат през погрешната парадигма на идентичността, вместо чрез научен подход към това, какво сме ние – едно моментно изражение на вечно променящо се единство без център.
Психологическите последствия на това като обективна система от убеждения позволява самоосъзнатост без привързаност към въображаемото аз, водещо до драстично повишаване на умствената яснота, социално съзнание, саморегулиране и нещо, което често се описва като „да бъдеш тук и сега“.
Преобладава общото убеждение, че имаме нужда от история, от исторически възглед за живота ни, за да установим морални ценности.
Но със сегашното си разбиране за емпатичната и социална природа на мозъка сега знаем, че чисто научен възглед без привързване към нашата идентичност и история поражда далеч по-точна, смислена и етична парадигма, отколкото анекдотичните ни ценности. Това е логично, защото традиционната ни тенденция да се самоопределяме като въображаеми индивидуалистични константи свързва неврално мозъка с дисфункционни познавателни процеси като компулсивното поставяне на етикети и психологическата нужда да налагаме очаквания.
Практическото етикетиране е основа на всичките ни форми на взаимодействие.
Но психологически определяйки аза като вътрешен и средата като външна, ограничаваме собствените си неврохимични процеси и преживяваме самоизмамно откъсване.
Растежът и еволюционните му странични ефекти като щастие и доволство се стимулират, когато не ни се поставят етикети.
Може да имаме много различни възгледи и да не сме съгласни един с друг, но взаимодействия на приемане каквито сме, без да ни се поставят оценки, са невропсихологически катализатори, които стимулират мозъка да утвърждава другите и да приема рационално потвърдени убеждения без когнитивен дисонанс. Стимулирането на тази активност и взаимодействие освобождава от нуждата от деструктивно забавление и създава в средата ни цикли на конструктивно поведение.
Социолози са установили, че явления като пълнотата и пушенето, емоциите и идеите се разпространяват в обществото по начин, много подобен на този, по който се пренасят електрическите сигнали на невроните, когато активността им е синхронизирана.
Ние сме глобална мрежа от неврохимични реакции и самоусилващият се цикъл от приемане и утвърждаване, поддържан от ежедневния избор във взаимодействията ни, е верижната реакция, която накрая ще определи колективната ни способност да преодоляваме въображаеми различия и да виждаме голямата картина на живота.
Гледахте
БОГ Е В НЕВРОНИТЕ
Следва
ГОЛЯМАТА СХЕМА НА НЕЩАТА
Глава 2
ГОЛЯМАТА СХЕМА НА НЕЩАТА
Докато Чирен продължава изследванията си, направих опростен, но цялостен преглед на досегашните му открития.
Това е интерпретацията ми на първите месеци от работата му за унифициране на квантовата физика и теорията на относителността.
Материята е сложна и на моменти може да ви е трудно да я следите.
Тя съдържа и някои философски изводи, които ще бъдат засегнати в епилога.
През последния век множество разтърсващи открития доведоха до смяна на научната парадигма в разбирането ни на света.
Теорията на относителността на Айнщайн разкри, че времето и пространството са една и съща тъкан.
Нилс Бор разкри градивните частици на материята чрез квантовата физика – един свят, съществуващ само като абстрактно физично описание. После Луис Дьо Бройл откри, че цялата материя, а не само фотоните или електроните, притежава квантовата дуалност на вълна и частица.
Тези прозрения създадоха нови школи на мисълта за природата на реалността и вдъхновиха популярни метафизични и псевдонаучни теории. Например, че човешкият ум може да командва вселената чрез положително мислене. Макар и привлекателни, тези теории нямат потвърдими доказателства и могат да забавят научния прогрес.
Законите на Айнщайн за специалната и общата теория на относителността се прилагат в съвременните технологии като GPS сателитите, където точността на изчисленията се отклонява с над 10 км дневно,ако не се имат предвид последствия като удължаването на времето. Удължаването на времето се демонстрира с движещи се часовници, които забавят хода си. Други последствия от теорията на относителността са скъсяването на дължината на движещите се обекти и относителността на едновременността – невъзможно е да се твърди с абсолютна сигурност дали две явления се случват по едно и също време, ако са разделени в пространството.
Нищо не се движи със скорост по-висока от светлинната.
Това значи, че ако тръба с дължина 10 светлинни секунди се изтласка напред, ще минат 10 секунди, преди действието да се случи от другата страна. Без този времеви интервал от 10 секунди тръбата не съществува в своята цялостност.
Това не е заради ограниченията ни като наблюдатели, а заради присъщо последствие на теорията на относителността, при която времето и пространството са взаимосвързани и не могат да съществуват едно без друго.
Квантовата физика осигурява математическо описание на много от въпросите на дуалността вълна/частица и взаимодействията на енергията и материята. Тя се откъсва от класическата физика на атомно и субатомно ниво. Математическите формулировки са абстрактни и изводите им често са неинтуитивни.
Квантът е минимална единица от всяка физическа същност, участваща във взаимодействие. Елементарните частици са основните градивни блокчета на вселената. Те са частиците, от които са изградени всички други частици. В класическата физика винаги можем да разцепим нещата на по-малки части, но с кванта това е невъзможно. В резултат квантовият свят представя множество уникални явления, необясними чрез класическите закони. Например квантовото вплитане, фотоелектричния ефект, разсейването на Комптън и много други. Квантовият свят има всякакви екзотични интерпретации.
Сред най-широко приетите от физиците са Интерпретацията Копенхаген и Интерпретацията за много светове. Понастоящем се засилва конкуренцията на алтернативни интерпретации като „Холографската вселена“.
Част 1
Уравненията на Дьо Бройл
Докато квантовата физика и законите на Айнщайн за относителността са задължителни за научното разбиране на вселената, има много нерешени научни проблеми и засега няма обединяваща теория.
Някои настоящи въпроси са:
Защо наблюдаемата материя е повече от антиматерията във вселената?
Какво представлява стрелата на времето?
Какъв е произходът на масата?
Един от най-важните ключове към отговорите на тези проблеми са уравненията на Дьо Бройл, за които е бил награден с Нобелова награда за физика. Тази формула показва, че цялата материя има дуалност на вълна/частица, тоест на моменти се държи като вълна, а в други моменти се държи като частица.
Формулата комбинира уравнението на Айнщайн Е=mc2 с квантовата природа на енергията. Експерименталното доказателство включва интерферентния модел на С60 фулеренови молекули в експеримент с два процепа.
Фактът, че самото ни съзнание изглежда е изградено от квантови частици, е обект на множество мистични теории. И докато връзката между квантовата механика и съзнанието едва ли е така магична, както се твърди в някои езотерични филми и литература, изводите са наистина сериозни.
Тъй като формулите на Дьо Бройл се прилагат към цялата материя, можем да твърдим, че С=hf, където С е съзнанието, h е константата на Планк, а f е честотата.
С е отговорно за това, което преживяваме като „сега“, една квантова или минимална единица взаимодействие.
Сумата от всички моментни „С“ до настоящия момент е това, което оформя представата ни за живота. Това не е философско или теоретично твърдение, а свойствена последица от квантовото състояние на цялата материя и енергия. Формулата показва как животът и смъртта са абстрактни понятия на „С“.
Друга последица от формулите на Дьо Бройл е, че степента, с която се колебаят материята или енергията и се държат като вълна или частица, е функция на честотата на отправната рамка. Увеличенията на честотата поради скорост са относителни спрямо другите и пораждат явления като удължаване на времето.
Причината е неповлияното усещане за време спрямо отправната рамка, където пространството и времето са свойства на кванта, а не обратното.
Част 2
Антиматерия и непертурбирано време
Големият адронен колайдер вШвейцария
Античастиците се създават навсякъде във вселената, където се случват високоенергийни сблъсъци между частици. Процесът се симулира изкуствено в ускорители на частици.
Едновременно със създаването на материя се създава и антиматерия. Затова недостигът на антиматерия във вселената е един от най-големите нерешени въпроси на физиката досега. Когато уловим античастици чрез електромагнитни полета, можем да изследваме свойствата им. Квантовото състояние на частици и античастици може да се сменя чрез прилагане на обръщане на заряда (С), паритет (P) и средства за обръщане на времето (Т).
Тоест, ако един физик, чието тяло е от антиматерия, прави експерименти в лаборатория от антиматерия с химикали и субстанции от античастици, ще получи съвсем същите резултати като материалния си антипод. Но когато се слеят, ще се освободи огромно количество енергия, пропорционално на масата им.
Съвсем наскоро в лабораторията Ферми бе открито как кванти като мезоните се превключват три трилиона пъти в секунда от материя в антиматерия.
Когато изследваме вселената от квантова отправна рамка С, трябва да вземем предвид всички експериментални резултати, приложими за квантите. Това включва и как материята и антиматерията се създават едновременно в ускорителите на частици и как мезоните се превключват между едното и другото. Приложено към С, това има значими последствия. От квантова перспектива всеки момент С има и анти С. Това обяснява липсващата симетрия или антиматерия във вселената и е тясно свързано със задължителния избор на излъчвател и поглъщател в теорията за симетрията на времето на Уийлър-Фейнман.
Непертурбираното време t в принципа на несигурност е нужното време или цикъл, за да съществува един квант.
Подобно както при мезоните, личното ни преживяване на времето или интервала на настоящия момент достига своя праг, когато С се съкрати с неговото анти С. Интерпретацията на С за този самоунищожаващ се момент е в рамките на абстрактна стрела на времето.
Ако искаме да определим взаимодействие от гледна точка на основните свойства на дуалния квант, всички взаимодействия ще се състоят от интерференция и резонанс, но тъй като това не стига, за да се обяснят фундаменталните сили, се налага да прилагаме различни модели.
Това включва Стандартния модел, който опосредства динамиката на субатомните частици чрез преносители на силата, и Общата теория на относителността, описваща макроскопични явления като орбитите на планетите, които следват елипса в пространството и спирала в пространство-времето.
Но моделът на Айнщайн не важи на квантово ниво, а Стандартният модел се нуждае от още преносители на силата, за да обясни произхода на масата.
Унификацията на двата модела, или теория на всичкото, е обект на множество безрезултатни изследвания.
Част 3
Теория на всичкото
Квантовата механика е чисто математически описания, чиито практически изводи често противоречат на интуицията. Класически понятия като дължина, време, маса и енергия могат да се опишат по подобен начин. Надграждайки формулите на Дьо Бройл, можем да заместим тези понятия с абстрактни вектори.
Този вероятностен подход към основни съществуващи понятия във физиката позволява да обединим квантовата механика с теорията на относителността на Айнщайн.
Формулите на Дьо Бройл показват как всички отправни рамки са квантови, включително всичката материя и енергия. Ускорителите на частици са демонстрирали, че материята и антиматерията се създават винаги едновременно.
Парадоксът как се появява реалност от абстрактни градивни частици, които взаимно се унищожават, може да се обясни, използвайки квантите като отправна рамка. Казано по-просто, трябва да погледнем нещата през очите на фотона.
Отправната рамка винаги е квант и определя как пространство-времето се квантовизира. Когато се увеличава или намалява, същото става с пространство-времето. В квантовата механика това е математическото описание на вероятностната амплитуда на вълновата функция, а в теорията на Айнщайн се описва като удължаване на времето и скъсяване на дължината.
За една квантова отправна рамка масата и енергията могат да се дефинират само като абстрактни вероятности или ако искате да сте по-конкретни и да установите математическа рамка – като вектори, съществуващи само когато приемем стрела на времето. Те произхождат в резонанс или интерференция с отправната рамка, която определя минималните единици или пространствено-времевата константа С, еквивалентна на константата на Планк в квантовата механика.
Експерименти показват как преобразуването на материята в енергия чрез нейната антиматерия създава гама лъчи с противоположен импулс. Това, което изглежда като преобразувание, е съотношението между противоположни вектори, интерпретирани като разстояние и време, материя и антиматерия, маса и енергия и интерференция и резонанс в абстрактната стрела на времето С. Сумата на противоположни вектори винаги е нула.
Това е причината за симетрията или законите за запазването във физиката или защо при скорост С времето и пространството са нула поради съкращаване на дължината и удължаване на времето.
Последствие е принципът на несигурност на Хайзенберг, според който определени двойки физически свойства като позиция и импулс не могат да се знаят едновременно с висока прецизност. В известен смисъл, отделната частица е своето собствено поле.
Това не обяснява усещането ни за непрекъснатост, където С се самоанулира в рамките на собствения си необходим интервал. Но когато тези вектори се усилят или ускорят експоненциално спрямо и в рамките на абстрактната стрела на времето, математическите алгоритми в основата, описващи и фундаменталните сили, извеждат една състоятелна реалност с абстрактни градивни частици.
Ето защо хармоничните формули за движение се ползват в много области на физиката с периодични явления като квантовата механика и електродинамиката или защо принципът на еквивалентност на Айнщайн, от който се извежда моделът на пространство-времето, твърди, че няма разлика между гравитацията и ускорението, защото гравитацията е сила само когато се разглежда спрямо трептяща отправна рамка. Това се илюстрира с логаритмична спирална крива, сведена до спирална крива от отправната рамка, която кара обектите да се въртят и движат в орбити. Опростено визуално, две увеличени или растящи ябълки ще изглеждат като привличащи се взаимно, наблюдавани от увеличена отправна рамка, тъй като размерът изглежда неповлиян.
При интерференция става обратното.
В една опростена аналогия нарастването или намаляването на размера на обектите с приближаването или отдалечаването ни се определя от изместването на векторите от отправната рамка, подобно на радио, което улавя станции, настройвайки се на определени вълни. Това е приложимо и към влиянието на гравитацията.
По същество, независимо от никакви отправни рамки, няма фундаментални сили.
Всички взаимодействия в абстрактната ни непрекъснатост могат да се изведат математически чрез интерференция и резонанс, стига вечно променящата се и варираща минимална единица или квант, която е отправната рамка, да се вземе предвид.
Експерименталното доказателство включва ненаблюдавания ефект в Стандартния модел, при който виждаме ефекта от силите, но не и самите преносители на силата.
b) Квантова суперпозиция
Последователната непрекъснатост на реалността не изисква от кванта да има някаква последователност във времето. Квантът няма отношение към понятията пространство и време и може да заема едновременно всички свои възможни квантови състояния. Това се нарича квантов облак или суперпозиция, демонстриран в експерименти като този с двата процепа или при квантовата телепортация, при която всеки електрон във вселената може да е един и същ електрон.
Единственото изискване за абстрактна стрела на времето и последователна непрекъснатост или реалност е алгоритъмът, описващ модела, или абстрактната последователност от вектори. Тъй като тази непрекъснатост поражда способността ни да сме самоосъзнати, тя ни прави подвластни на математическите си последствия – фундаменталните закони на физиката. Взаимодействието е просто интерпретация на абстрактен модел. Ето защо квантовата механика дава само математически описания – тя може да описва само модели в рамките на безкрайни вероятности.
Когато една вероятност е изразена като С, нужната информация за описване на настоящия момент, или вероятностния диапазон на С, е и това, което представлява стрелата на времето. Природата на стрелата на времето е един от най-големите нерешени проблеми на физиката, довел до множество нови популярни интерпретации.
Например холографският принцип, присъщ на квантовата гравитация и струнните теории, теоретизира, че цялата вселена може да се разглежда като информационна структура само с две измерения.
с) Време
Традиционно свързваме понятието за стрела на времето с последователност от събития, които преживяваме чрез подредба от краткотрайни и дълготрайни спомени. Можем да имаме спомени само за миналото, не и за бъдещето и винаги сме приемали, че това отразява потока на времето.
Учените започнали да се усъмняват в тази логика, когато открития в квантовата механика демонстрирали, че някои явления не са обвързани с нашето понятие за време и че представата ни за време не е нищо повече от нашето възприятие за промяната на наблюдаемите стойности. Това се отразява и в удължаването на времето и скъсяването на дължината, което е част от причината Айнщайн да установи, че времето и пространството са една и съща тъкан.
В абсолютен смисъл понятието за време не се различава от понятието за разстояние. Секундите са равни на светлинните секунди, но взаимно се унищожават. Казано по-ясно: Когато разстоянието и времето са взаимни противоположности, отминаването на времето може да се разглежда като разстоянието, изминато от стрелките на часовника, като те се движат в посока, противоположна на времето. Движейки се напред в далечината, те всъщност се движат назад в това, което бихме нарекли време. Това е и причината всяка отделна минимална единица преживяване да се унищожава мигновено в безвремието на „сега“. Това разбиране изравнява резултата между колапса на вълновата функция и квантовата декохерентност.
Понятия като „живот“ и „смърт“ са чисто интелектуални конструкции.
А всякакви спекулативни духовни идеи за отвъден живот, който се случва в свят, неподвластен на математическите закони на тази реалност, са не по-малка измислица.
Важна космологическа последица е, че теорията за Големия взрив, при която вселената се проследява назад в миналото до една точка, е недоразумение.
Традиционната представа за пространство-времето, при която пространството е триизмерно, а времето играе ролята на четвърто измерение, е неточна. Ако искаме да изследваме произхода на Вселената, трябва да гледаме напред, тъй като посоката на вектора време С е обратна на стрелата на разстоянието, откъдето възприемаме една разширяваща се вселена. Макар че темпоралното картографиране на вселената ще даде само абстрактни понятия без връзка с квантовите й устои.
Експерименталните сведения включват ускорено разширяваща се вселена, следваща инверсивна или обърната във времето метрика на черна дупка, както и много проблеми, свързани с теорията за Големия взрив, например проблема за хоризонта.
d) Неврологични следствия
Тези деривации пораждат въпроси за свободната воля, щом осъзнаването изглежда се случва едва след действието в рамките на нашето възприятие за време. Повечето изследвания, хвърлили светлина върху въпроса, показват, че действието действително се предприема преди осъзнаването му.
Но детерминистката гледна точка се крепи на погрешно понятие за време, както показват описанията на математическата вероятност в квантовата механика. Тези разбирания ще са обект на бъдещи неврологични изследвания, тъй като те показват как всяка неврална верига е вектор с посока, определящ когнитивен дисонанс и интерференция или резонанс в рамките на С.
Способността да проумеем и съзнателно да променим тези посоки, придобита след милиарди години еволюция потвърждава колко важни са системите ни от убеждения за разширяване на осъзнатостта ни и как влияят те на работната ни памет, която определя степента, в която можем да правим връзки, и нервните процеси, които сътворяват смисъла. Това обяснява и как изкуствената осъзнатост ще изисква мрежа от независими процесори, вместо линеарна последователност от сложни алгоритми.
e) Ограничена интерпретация
Унифициращата теория на Атене е едно решение, което обединява квантовата физика и теорията на относителността. Докато отговаря на много проблеми от физиката като изброените тук, това е моята ограничена интерпретация на първите му месеци на проучвания. Какъвто и да е резултатът, ясно е, че сме навлезли в ера, в която науката е отворена за всички.
И ако запазим нефилтриран достъп до един неутрален Интернет, можем да изследваме валидността на идеите си, да развиваме въображението си с нови взаимовръзки и да сме част от еволюцията на разбиранията ни за вселената и ума.
Епилог
В квантовата механика се научихме на различен подход към реалността и да виждаме всичко като вероятности, а не като нещо установено.
В математически смисъл всичко е възможно.
Както в науката, така и в ежедневието ни, степента, до която можем да изчислим или проумеем вероятностите, се определя от интелектуалната ни способност да разпознаваме модели.
Колкото по-непредубедени сме, толкова по-ясно можем да видим моделите и да базираме действията си на разумни вероятности.
Тъй като в природата на лявото ни мозъчно полукълбо е да отрича идеи, невписващи се в настоящата ни парадигма, колкото по-привързани сме към убежденията си, толкова по-неспособни сме да правим съзнателни избори за себе си.
Но наблюдавайки този процес, разширяваме осъзнатостта си и усилваме свободната си воля. Казват, че мъдростта идва с възрастта.
Но с отвореност и скептицизъм – ключовите научни принципи, не ни трябват десетилетия на опити и грешки, за да определим кои наши убеждения може би не са вероятни. Въпросът е не дали убежденията ни са правилни или погрешни, а дали нашата емоционална привързаност или непривързаност към тях ще ни е от по-малка или по-голяма полза.
Свободният избор не съществува, докато сме емоционално привързани към система от убеждения. Когато сме достатъчно самоосъзнати, за да го осъзнаем, можем да работим истински заедно за откриването на истинската вероятност кое ще ни е от най-голяма полза.
Еволюцията на квантовата механика е един безпрецедентен преглед на класическите ни научни парадигми
Самоосъзнатостта и решимостта да преразгледаме хипотезите си, които непрестанно се оспорват от науката и човечеството,ще определят степента, до която ще навлезем в дълбините на ума и вселената.
Превод и субтитри milenski 😉
kolibka.com ©
за теглене: http://kolibka.com
