Шегор Расате

Съгласно една известна сентенция, историята е слугиня на политиката – това е особено показателно за България. Ние винаги сме повтаряли, и ще продължаваме да подчертаваме, че науката е идеология. Съвременната наука е едно от идеологическите оръжия на юдомасонските сили, които от “Великата” френска революция насам водят една непрекъсната война срещу европейските народи – за тяхното духовно обезличаване и  унищожение. За целите на тази война, юдомасоните до съвършенство прокарват в методиката на бездуховната академична наука известния принцип “Разделяй и владей”. А нищонеподозиращите научни работници несъзнателно сътрудничат на законспирирания враг, работейки по неговата методика.

 

В официалната историография и антропология принципът “Разделяй и владей” се прокарва чрез схващането за нееднородния произход на народите, съгласно което, европейските народи се представят като сбирщина от разнорасови елементи. По същество това схващане е егалитарно и противоречи на принципа на народностния суверенитет. Посредством него у хората се насажда национален нихилизъм и се поощрява расовото смешение.

 

За да отречеш правото на съществуване на един народ, достатъчно е да поставиш под съмнение неговата самоличност, като покажеш, че това е една сбирщина от различни народности, т.е. такъв народ не съществува. Точно по тази схема враговете на българския народ разработиха своите антибългарски теории, за целите на войната, която водят срещу него – обявена през  1915 г. и продължаваща до ден днешен.

 

Показателен пример за такава “теория” ни дава една работа на френския професор Обеденаре, публикувана през 1880 г. в Париж.(1) Там професорът разглежда българите като съвкупност от три различни народности, всяка със свой расов облик: българи-татари, българи-илоти и побългарени гало-келти. Това разбира се е една лъженаучна теория, но всъщност е доктрина, идеално скалъпена за целите на френската империалистическа политика. Българите-татари са врагът – те са тиранични и жестоки, враждебни на всичко културно и благородно. Те се отъждествяват с древните българи, и по-този начин в тяхно лице се компроментира българската държавност. Българите-илоти са основната част от българското население. По характер те са мирни и трудолюбиви, но също така са нискоинтелигентни, и поради това – неспособни за самоуправление. С една дума – идеални роби. С характеристиката на тази основна българска раса се оправдават домогванията на Великите сили, че ние българите не сме способни да създадем самостоятелна и силна държава, и затова сме обречени да бъдем опитни животни за техните чудовищни етнически експерименти. От описанието на третата народностна група – побългарените гало-келти, напълно се изяснява планът за колонизацията на България. Те са будни, интелигентни и свободолюбиви; те са приятели и роднини, от които трябва да се вербува френската колониална администрация в България. Абе нещата са напълно ясни, само се чудим защо никой по това време не се е сетил да разобличи тази антибългарска доктрина и да предупреди българския народ за подготвяното срещу него престъпление.

 

Подобен род бисери на антибългаризма срещаме и в статията на антрополога Бедо – “Върху Българите”, публикувана през 1879 г. в Лондон.(2) Съгласно неговото високомерно отношение, “ “…Физическият” характер на българите е мъчен и тъмен предмет; техният “нравствен” характер също представлява своите мъчнотии.” Тук прилагателните “физически” и “ нравствен” са поставени в кавички – с това авторът иска да покаже, че такъв народ българи просто не съществува; че земята на Балкана е населена с някаква безформена и безнравствена паплач. За да изтъкне “тъмния характер” на българите, самоувереният антрополог прави една съпоставка със сърбите, на които отдава своето предпочитание. В техните песни се възпявали хероизма и рицарството, докато нашият Крали Марко бил само едно “просто въплъщение на силата” и “свиреп звяр, убийца на жени и предател”. “Мъжество, великодушие, вярност и уважение към жените не могат да се очакват от такъв народ” – заключава Бедо.

 

Наистина, лесно е хероизмът да бъде възпят в балади, но друго е да бъде постигнат в действителността. Да, ние помним “хероичните” бягства на сърбите през Сръбско-българската и Първата световна война – вторият път нашите деди ги прогониха чак до остров Корфу, оттатък Албанските планини. Историческата действителност ни показа, че през изтеклия ХХ век сърбите успяха да прояват пословичния си “хероизъм” единствено в зверствата срещу мирното българско население в поробена Македония. А неустрашимият български войник с кръвта си и с безпримерната си саможертва написа най-величавата балада в новата българска история.

 

Като четем антибългарски пасквили от този род, неволно си спомняме и описанието на нашите прадеди – хуните на Атила, написано от Амиан Марцелиан: ”Хуните надминават по варварство и дивост всичко, което човек може да си представи… Тяхното късо тяло с извънредно силни членове и една несъответствено голяма глава им дава чудовищен вид. Те могат да бъдат наречени животни на два крака…” Подобно отношение срещаме и в произведенията на други византийски и латински автори, така че не бива буквално да възприемаме този карикатурен образ на праотците ни. Просто трябва да имаме предвид, че гърците са представители на друг тип цивилизация, с други ценности и идеали за красота, и затова открай време имат враждебно отношение към нас. Също като възпитаниците на омасончената Западна цивилизация, така че историята се повтаря.

 

От цитираните по-горе статии напълно ясно прозират политическите кроежи на Антантата, осъществени 50 години след тяхното публикуване – създаването на една великосръбска империя – Югославия, разширена за сметка на България. За изпълнението на този мръсен антибългарски заговор се налага създаването на лош образ на българите, който трябва да бъде затвърден посредством тенденциозни антропологически публикации от този род. Все едно, че ние българите по рождение сме бастарди и безнравствени типове. Особено силно тази антибълтарска истерия се развихря в дните около подписването на злощастния за нас българите Ньойски договор-диктат. Изказва се например такова мнение, че ние сме били най-долните примитиви на Балканите, на по-ниско равнище и от албанците, защото и те имали чувство за чест. Но твърде късно вече е било да се отправят такива мерзки клевети срещу един достоен и храбър народ, който има зад гърба си славните епопеи при Одрин, Люле-Бургаз, Тутракан, Дойран и Завоя на Черна.

 

Разгледаните две съчинения красноречиво показват как науката се използува като средство за водене на идеологическа война. Идеологическите напъни срещу българския народ продължават и по-късно, посредством нови “теории”-доктрини, отричащи неговата еднородност и суверенитет. През периода 1944 – 1953 г. в България се прокарва сърбокомунистическата доктрина, съгласно която ние българите не сме били единна нация, а конгломерат от няколко различни нации: добруджанска, мизийска, тракийска, шопска, македонска и помашка. Както е известно, тази “теория” беше скалъпена, за да се оправдае насилственото отродяване на македонските българи, провеждано както във Вардарска Македония, така и в Пиринския край, с престъпното съучастие на комунистическата власт в България.

 

С не по-малко зловредна доктрина ни “ощастливиха” и евро-атлантическите натрапници,  в близките години на либерално-болшевишката “демокрация”. Те искат да представят България като страна, населена с разни “етноси” и “малцинства”, сред които ей-така, между другото, фигурират и българи. С това новият глобалистичен окупатор изцяло отхвърля суверенитета ни върху нашата родна земя, извоювана и защитавана с кръвта на дедите ни, и ни принуждава да делим правата си с разни турци, цигани и прочее навлеци.

 

По този начин се подготвя окончателното унищожаване на българския народ и държавност. И нещо повече – за да представят убедителни “исторически” основания на  замисления от тях “български етнически модел”, евроатлантиците безсрамно се ровичкат в родната ни история. Те искат да докажат, че по българските земи от векове насам мирно и кротко са съжителствували разни етноси, а  българинът по природа бил толерантен към инородците и иноверците. Наистина, българинът е бил принуден да проявява известна търпимост към чуждия завоевател по време на османското владичество, но това в никакъв случай не е изява на българския народностен суверенитет.

 

Предвид разгледаните антибългарски  доктрини, редно е да обърнем поглед и към официалните научни схващания за произхода и самоличността на българите. Да видим чии тези застъпва българската академична наука, и на чия кауза тя служи.

 

В годините след Освобождението в българския обществено-политически живот се налага панславистката доктрина, обслужваща руския империализъм. По тази причина в българската наука изцяло се застъпва схващането за славянския произход на българския народ. Нещо повече – поради силното руско влияние, в България е в сила един панславистки тоталитаризъм. Създадена е обстановка на обществена нетърпимост към всякакви изказвания против славянството и Русия. Последиците от този тоталитаризъм  изпитва д-р Ганчо Ценов, на когото е забранено да защити докторат и да изнася лекции в Софийския университет, заради схващането му за неславянския произход на българския народ.

 

За да сме честни, държим да отбележим, че славянската теория не е антибългарска в своята същност – тя не разглежда нас българите като долно качество хора, нито поставя под съмнение еднородния ни произход. Тя обаче премества центъра на тежестта към Русия, и възпрепятствува изясняването на българската народностна самоличност. Но самият панславизъм всъщност не е руско изобретение – той възниква не в Русия, на основата на руските народностни традиции, а в Австро-Унгария. Тази доктрина е замислена от юдомасонските кръгове, като част от големия сценарий за разделението и противопоставянето на европейските народи, което продължава до ден днешен. Пръв Петър I, който е масон, издига панславистката доктрина в руската държавна политика. По силата на зловещото Ялтенско споразумение, Съветският съюз придоби правото да окупира и болшевизира всичките “славянски” страни, между което и България. Така се затвърди разделението между Източна и Западна Европа, което и днес, след падането на “Желязната завеса”, се поддържа с икономически следства. След промяната на геополитическата ориентация през т.нар. “преход”, новият сюзерен на България – САЩ не прояви претенции към утвърдената в нашата наука славянска (а по-точно славянска-тюркска) теория. Значи “ония там” просто така са решили – българите са славяни, и толкоз…

 

Антибългаризмът на славянската теория започва да се проявява едва тогава, когато става ясно, че основателите на българската държава определено не са славяни. За да се защити тезата за славянския произход на българския народ, налага се максимално да се омаловажи ролята на древните българи  при неговото образуване. Пръв с тази задача се заема панславистът Юрий Венелин, украинец по произход, чието истинско име е Георги Хуца. Той полага основите на славянско-тюркската теория, развита в неговия труд “Днешните и някогашни българи”. В България неговите идеи се доразвиват от масона Васил Златарски. Той развива тезата, че България е основана от “неголямата тюркска орда на Аспарух”, която впоследствие се е разтворила в “огромното славянско море”, и така от старите българи е останало само тяхното име. Ето така, с помощта на тази басня, Златарски спасява славянската теория. С това той пося семето на раздвоението в Българската народностна душа. Друга “заслуга” на мастития професор е, че докато българските войници с жертви и лишения защитаваха целостта на Отечеството през Първата световна война, в удобната си канцелария той изготви една карта на Второто българско царство, от която бяха изключени българските земи в Беломорска Тракия. Възползувайки се от това, около  подписването на Ньойскиа договор гръцкият пълномощен министър Венизелос представи тази карта, за да оправдае териториалните претенции на Гърция към България.

 

По схемата на посочената славянско-тюркска теория се развиват и изследванията на българската антропологическа школа. На всичко отгоре в тях се прокарва господствуващата в академичната наука масонска теория, съгласно която европейските народи представляват някакви смесици от петте подраси на Бялата раса, в различни количествени съотношения. Това допълнително внася объркване в разбирането за нашето потекло. Като особено ревностен поддръжник на тази смесителска теория се изявява д-р Методи Попов, водеща фигура в българското антропология през 40-те години. Като същински маг той разиграва понятията за споменаятите пет подраси, които ще разгледаме по-нататък, и изяснява телесните и духовни дарования на народите с алхимията на смешението на тези подраси в тях. (3)  И направо върши чудеса, като един истински Хари Потър в антропологията. Но въпреки това, Методи Попов има и някои достоинства, които не може да не зачетем. Той застъпва схващането, че българският народ се е образувал върху широката севернорасова основа на траките и славяните; с други думи Северната (Нордическата) раса (подраса) е основната раса на българите (4). При това обаче той твърди, че Северната раса сред българите е наследена главно от славяните, и по-малко от траките. В своите изследвания Попов се стреми да потвърди тезата за славянския произход на съвременните българи. По отношение на древните българи, с голяма резерва д-р Методи Попов възприема определението на Златарски за т.нар. “турански българи”. Той обаче уточнява, че тази теза няма историческо основание. “на никой учен пътешественик, на никой внимателен и сериозен наблюдател, който е обикалял България, от най-ранните времена до днес, не е идвало и на ум да спомене, че той, като е навлизал в пределите на България, е почувствувал, че се намира в средата на един монголски-турански народ; никой стар гръцки историк и хронист не говори за туранска българска държава.”(5) Що се отнася до скелетите от погребенията на испериховите българи, д-р Методи Попов не се заема категорично да определи тяхната расова принадлежност, с което все пак не допуска затвърждаването на тюркската теза в българската антропология.

 

Противно на д-р Методи Попов, представителите на съветската антропологическа школа в България – ст.н.с. Петър Боев, ст.н.с. Иордан Иорданов и др., целенасочено развиват тезата, че че древните българи представлявали някаква смесица между европеиди и монголоиди. Веществени “доказателства” за това те намират в скелетите от някои погребения, определени като “прабългарски”. Въпреки че поддържат тезата за славянския произход на съвременните българи, те се стремят докрай да омаловажат наличието на Нордическата раса сред нашия народ. Съгласно техните заключения, сред нас българите преобладават медитеранско-динарските типове, наследени от траките и предтракийското население. Все едно, ние сме някакви тъмни балкански субекти. Дали това твърдение се основава на действителността, или е, меко казано, пресилено, в това можем да се убедим, като прегледаме статията на ст.н.с. Петър Боев “Антропологическа характеристика на населението на НР България”, включена в тритомното издание “Етнография на България”. Там той говори за “депигментирани типове” (със светли коси и очи), вместо за нордически – с това той иска да покаже, че нордическите расови типове са някакво изключение сред българите. А за високата честота на тези “депигментирани типове” в Родопите Боев се измъква със съмнителното обяснение, че те са се получили от генетични комбинации, в резултат на близкородствени бракове, и нямали нищо общо с Нордическата раса.(6) А от историята знаем, че Родопа планина е била твърдина и прибежище за траките, които са били светлокоси и синеоки, типични представители на Нордическата раса.

 

Изобщо във въпросната статия Петър Боев изказва една твърде мъглява представа за природата на расите, основана на марксисткия еволюционистки мироглед. Докато Методи Попов разглежда расите (подрасите) в тяхното смесено състояние, Боев ги вижда като някакви преходни същности, които се преобразуват от една в друга, и по този начин непрекъснато се усъвършенствуват, в линейна прогресия. Следвайки тези разсъждения, той достига до смехотворната представа, че динамиката на расовите типове на Балканския полуостров се дължи на тяхната еволюция. Така според него разпространените до Енеолита “груби протоевропейски” (кроманьонски) типове са започнали да се грацилизират (да придобиват по-нежни черти) и така са се превърнали в медитерански; медитеранските пък са претърпели процес на динаризация и брахицефализация (скъсяване на черепа). За споменатата Кроманьонска раса, известна още и като Протонордическа, трябва да уточним, че и до днес тя е разпространена на места в Северозападна Африка, Западна Европа – сред баските, и на Балканите – сред нас българите. Интересно какво трябвя да обясним на тези хора за расовата им принадлежност – може би че не са еволюирали, и че са нещо от рода на неандерталците? Но всичко било еволюция, тъй-като Петър Боев разглежда и брахицефализацията като еволюционен процес. А всъщност скъсяването на черепа е показател за смешението на Арийската раса с малоценните раси, това си е чисто и просто дегенерация, да го кажем направо – маймунизация.

 

От този най-общ поглед върху българската историография и антропология се вижда, че академичните учени у нас не можаха да постигнат разбиране за народополезност, за науката като средство за изграждане на националната идеология и суверенитет. Увлечени по чужди идеи и внушения, те не намериха верния път за изясняването на българската народностна самоличност, като предпоставка за структурирането на българския народностен организъм. Причината за това е, че през по-голямата част от новата си история България не беше истински свободна страна. Присадената отвън политическа система възпрепятствуваше издигането на най-будните и родолюбиви българи до университетските катедри. По тази причина истинските защитници на българския народностен суверенитет следва да търсим сред нашите възрожденци и народоизследователи.

 

Великият български възрожденец Георги Стойков Раковски се изявява не само като ръководител на национално-освободителното движение, но и като народоизследовател. Той е първият български учен, който създава цялостна теория за произхода на българския народ. В съчинението “Ключ българского язика” той развива тезата, че българите са арийци, т.е. индоевропейци, и произхождат от три сродни арийски народа, преселили се последователно в нашите земи от Индия, която Раковски приема за прародина на арийците. Това са пеласгите, трако-илирите и келто-кимерите. Въпреки че днес тази теза не се приема за достоверна, трудът на Раковски не губи своята ценност, тъй като в него великият въдрожденец отстоява идеята за еднородния ни произход и за мястото ни в голямото семейство на индоевропейските народи. Във връзка с това той подлага на съмнение тезата за славянския произход на българите, като уточнява, че под славяни следва да се разбират трако-илирите. Той отхвърля и проправящата си по негово време път тюркска теза за произхода на древните българи. “Колко смешни са историците и любословците, между коим и много славяни зовими, а в очи коим тая реч е била като трън татарщина, и от того заключавали и решили, че дошавший … от Волжанските страни Кубрат с едно отделение бил татарин… А от него мечтаний татарски язик никаква остатка не е останала, но слял се уж и се изгубил в мечтаний от тях славянский. Чудно приключение и хубава легенда.”(7)

 

Подобни възгледи застъпва и големият български историк д-р Ганчо Ценов. Основавайки се на богат изворен материал, той развива своята тракийска теория за произхода на българския народ. Съгласно тази теория, ние българите произхождаме от старите жители на Балканския полуостров, от един кръг сродни индоевропейски народи, които през отделните исторически епохи са били известни под различни имена: траки, илири, кимери, скити, хуни, българи, готи. Заради тези си възгледи, противоречащи на панславистката доктрина, Ганчо Ценов бе осъден на отрицание и забрава от страна на платените слугински историци. Днес обаче будните български родолюбци преоткриват забравения Ганчо Ценов.

 

По друг път поема видният български народоизследовател Димитър Съсълов. Той насочва своите издирвания към Централна Азия, към наследството на могъщата в миналото Хунорска империя. Осмисляйки историята на хунорите (хуните) в Азия и в Европа, той извежда от тях произхода на българите, съгласно своята известна хунорска теория. В понятието за хунори Съсълов влага преди всичко расов и метафизически смисъл. Според неговите разбирания, хунорите са народ от Бялата раса, с високи воински и нравствени добродетели, и организационни способности. В своя основен труд “Пътят на България”, както и в другите си статии, Димитър Съсълов многократно изтъква хунорските ценности, в противоположност на ценностите на китайци, антични гърци и римляни, и славяни. Изобщо той е философ на историята, той разглежда историята с разбирането за метафизическа война. За народностната самоличност  на хунорите Съсълов не дава изчерпателно обяснение, в смисъл дали са индоевропейци или не, но във  всеки случай той категорично ги разграничава от тюрките. От позицията на своята хунорска теория той убедително оборва тюркската теза на Златарски, в критичната си статия срещу неговия приемник, проф. ДимитърАнгелов.(8) По отношение на славянската теория Съсълов допуска известен компромис, като приема участието на славяните в образуването на българската народност. Той обаче изтъква, че славяните не са основният народообразуващ елемент; че хунорите поначало са били по-многобройният народ и следователно у нас, съвременните българи, преобладава хунорската раса. В критичната си статия срещу д-р Методи Попов, Димитър Съсълов категорично отхвърля схващанията за разнородния произход на българския народ, като се стреми да докаже неговата еднородна същност. Противно на това, той развива своята теза, че макар хунори и славяни да са принадлежали към различни раси (подраси), в течение на вековете от тях се е получил един еднороден и устойчив расов тип. За да бъде убединелен, той провежда собствено изследване върху краниологичните данни от съвременни българи и черепи от ранни български погребения, и доказва, че основният расов тип на българите е средноглав, т.е със средна дължина на черепа.(9)

 

Независимо от различните си възгледи по въпроса за произхода на българите, тези трима народоизследователи застъпват една идея, по която техните теории принципно се отличават от вражеските, прокарани и в трудовете на платените учени. Тези достойни българи отстояват истината за еднородния произход и същност на българския народ, и така се явяват единствените защитници на неговия суверенитет в областта на познанието и идеологията. Раковски, Ценов и Съсълов съзнават своя народ като раса, и поставят центъра на расата върху българската народност. Ганчо Ценов определя расата на българите като Тракийска, а Димитър Съсълов – като Хунорска. Георги Раковски пък, търсейки основание във ведическата традиция, определя българите като арийци, в смисъл на благородна, възвишена раса. Той първи въвежда в българопознанието това свещено понатие, което придобива толкова актуално звучене през ХХ век, и до днес.

 

Един друг буден българин се изявява в областта на народоизследователското дело – не като историк, а повече като расолог и народопсихолог. Това е Кирил Христов, поет и драматург, един от великите български творци от първата половина на ХХ век. По стечение на неговото поетическо поприще, днес той е познат главно в художествено-творческите среди. Малко хора обаче са наясно, че неговото творчество е проникнато от съзнанието за расата като първооснова на човешкото битие. Затова в настоящата книга ще се постараем да представим заслугите на Кирил Христов за развитието на расологията в България.

 

Кирил Христов изгражда своя мироглед през 20-те – 30-те  години на ХХ в.,  по време на пребиваването си в Германия, където е професор по литературознание в Лайпцигския университет. Там той се запознава с трудовете на класиците на европейската расология – Жозеф Артур де Гобино, Хюстън Стюарт Чембърлеин, Лудвиг Волтман, както и с идеите на набиращото сили националсоциалистическо движение. Кирил Христов прозира огромното значение на расата в съдбите на народите, и на расологията – за нейното съхранение и подобряване.

 

За еднородния произход на българите Кирил Христов не е оптимист – той твърди, че поради хилядолетните исторически сътресения на Балканския полуостров, у голяма част от българското население са се натрупали расови смешения, т.е. налице е напреднал процес на бастардизация. Като човек на изкуството той непрекъснато се сблъсква с бастардите в своето обкръжение – в лицето на посредствения, но амбициозен и завистлив писател-графоман, на злонамерения литературен критик, на мерзкия вестникар. Въпреки всичко това, Кирил Христов не се чувствува като поставен пред свършен факт. Като истински расолог той има творческо отношение към расата, и изказва идеята, че тя може да бъде подобрена, при целенасочен подбор, провеждан от страна на държавата. Кирил Христов основно развива своите расови възгледи в съчинението “От нация към раса”, а в поемата “Чеда на Балкана” той вниква в трагизма на расовото смешение, проявяващ се в недостатъците на българския народностен характер.

 

Бележки

 

1.      Стефан Ватев. Чужда литература по антропологията на българите – СбНУ кн.VХХ Т.2, С., 1909, 49-57 с.

2.      Стефан Ватев. Чужда литература… 44-49 с.

3.      Методи Попов. Расовата биология на българския народ – сп. Родина кн.3, С., 1939, 14-24 с.

4.       Методи Попов. Наследственост, раса и народ – С., 1938, 93 с.

5.      Методи Попов. Наследственост… 97 с.

6.      Петър Боев. Антропологическа характеристика на населението на НР България В: Етнография на България Т.1 – С., 1980, 267 с.

7.      Георги Раковски. Съчинения Т.4 – С., 1988, 265 с.

8.      Димитър Съсълов. Бележки върху книгата на проф. Димитър Ангелов “Образуването на българската народност” – Известия, С., 2000, год IV кн. 1(59), 21-37 с.

9.       Димитър Съсълов. Заблуждения по потеклото на днешните българи

В: Неизменният антропологичен облик на българите – Изд. на Монархическо-консервативен съюз, 2000 г., 4-33 с.

 

 

За мнения и контакти:

 

rassate7@top.bg

 

 

Съгласно една известна сентенция, историята е слугиня на политиката – това е особено показателно за България. Ние винаги сме повтаряли, и ще продължаваме да подчертаваме, че науката е идеология. Съвременната наука е едно от идеологическите оръжия на юдомасонските сили, които от “Великата” френска революция насам водят една непрекъсната война срещу европейските народи – за тяхното духовно обезличаване и  унищожение. За целите на тази война, юдомасоните до съвършенство прокарват в методиката на бездуховната академична наука известния принцип “Разделяй и владей”. А нищонеподозиращите научни работници несъзнателно сътрудничат на законспирирания враг, работейки по неговата методика.

 

В официалната историография и антропология принципът “Разделяй и владей” се прокарва чрез схващането за нееднородния произход на народите, съгласно което, европейските народи се представят като сбирщина от разнорасови елементи. По същество това схващане е егалитарно и противоречи на принципа на народностния суверенитет. Посредством него у хората се насажда национален нихилизъм и се поощрява расовото смешение.

 

За да отречеш правото на съществуване на един народ, достатъчно е да поставиш под съмнение неговата самоличност, като покажеш, че това е една сбирщина от различни народности, т.е. такъв народ не съществува. Точно по тази схема враговете на българския народ разработиха своите антибългарски теории, за целите на войната, която водят срещу него – обявена през  1915 г. и продължаваща до ден днешен.

 

Показателен пример за такава “теория” ни дава една работа на френския професор Обеденаре, публикувана през 1880 г. в Париж.(1) Там професорът разглежда българите като съвкупност от три различни народности, всяка със свой расов облик: българи-татари, българи-илоти и побългарени гало-келти. Това разбира се е една лъженаучна теория, но всъщност е доктрина, идеално скалъпена за целите на френската империалистическа политика. Българите-татари са врагът – те са тиранични и жестоки, враждебни на всичко културно и благородно. Те се отъждествяват с древните българи, и по-този начин в тяхно лице се компроментира българската държавност. Българите-илоти са основната част от българското население. По характер те са мирни и трудолюбиви, но също така са нискоинтелигентни, и поради това – неспособни за самоуправление. С една дума – идеални роби. С характеристиката на тази основна българска раса се оправдават домогванията на Великите сили, че ние българите не сме способни да създадем самостоятелна и силна държава, и затова сме обречени да бъдем опитни животни за техните чудовищни етнически експерименти. От описанието на третата народностна група – побългарените гало-келти, напълно се изяснява планът за колонизацията на България. Те са будни, интелигентни и свободолюбиви; те са приятели и роднини, от които трябва да се вербува френската колониална администрация в България. Абе нещата са напълно ясни, само се чудим защо никой по това време не се е сетил да разобличи тази антибългарска доктрина и да предупреди българския народ за подготвяното срещу него престъпление.

 

Подобен род бисери на антибългаризма срещаме и в статията на антрополога Бедо – “Върху Българите”, публикувана през 1879 г. в Лондон.(2) Съгласно неговото високомерно отношение, “ “…Физическият” характер на българите е мъчен и тъмен предмет; техният “нравствен” характер също представлява своите мъчнотии.” Тук прилагателните “физически” и “ нравствен” са поставени в кавички – с това авторът иска да покаже, че такъв народ българи просто не съществува; че земята на Балкана е населена с някаква безформена и безнравствена паплач. За да изтъкне “тъмния характер” на българите, самоувереният антрополог прави една съпоставка със сърбите, на които отдава своето предпочитание. В техните песни се възпявали хероизма и рицарството, докато нашият Крали Марко бил само едно “просто въплъщение на силата” и “свиреп звяр, убийца на жени и предател”. “Мъжество, великодушие, вярност и уважение към жените не могат да се очакват от такъв народ” – заключава Бедо.

 

Наистина, лесно е хероизмът да бъде възпят в балади, но друго е да бъде постигнат в действителността. Да, ние помним “хероичните” бягства на сърбите през Сръбско-българската и Първата световна война – вторият път нашите деди ги прогониха чак до остров Корфу, оттатък Албанските планини. Историческата действителност ни показа, че през изтеклия ХХ век сърбите успяха да прояват пословичния си “хероизъм” единствено в зверствата срещу мирното българско население в поробена Македония. А неустрашимият български войник с кръвта си и с безпримерната си саможертва написа най-величавата балада в новата българска история.

 

Като четем антибългарски пасквили от този род, неволно си спомняме и описанието на нашите прадеди – хуните на Атила, написано от Амиан Марцелиан: ”Хуните надминават по варварство и дивост всичко, което човек може да си представи… Тяхното късо тяло с извънредно силни членове и една несъответствено голяма глава им дава чудовищен вид. Те могат да бъдат наречени животни на два крака…” Подобно отношение срещаме и в произведенията на други византийски и латински автори, така че не бива буквално да възприемаме този карикатурен образ на праотците ни. Просто трябва да имаме предвид, че гърците са представители на друг тип цивилизация, с други ценности и идеали за красота, и затова открай време имат враждебно отношение към нас. Също като възпитаниците на омасончената Западна цивилизация, така че историята се повтаря.

 

От цитираните по-горе статии напълно ясно прозират политическите кроежи на Антантата, осъществени 50 години след тяхното публикуване – създаването на една великосръбска империя – Югославия, разширена за сметка на България. За изпълнението на този мръсен антибългарски заговор се налага създаването на лош образ на българите, който трябва да бъде затвърден посредством тенденциозни антропологически публикации от този род. Все едно, че ние българите по рождение сме бастарди и безнравствени типове. Особено силно тази антибълтарска истерия се развихря в дните около подписването на злощастния за нас българите Ньойски договор-диктат. Изказва се например такова мнение, че ние сме били най-долните примитиви на Балканите, на по-ниско равнище и от албанците, защото и те имали чувство за чест. Но твърде късно вече е било да се отправят такива мерзки клевети срещу един достоен и храбър народ, който има зад гърба си славните епопеи при Одрин, Люле-Бургаз, Тутракан, Дойран и Завоя на Черна.

 

Разгледаните две съчинения красноречиво показват как науката се използува като средство за водене на идеологическа война. Идеологическите напъни срещу българския народ продължават и по-късно, посредством нови “теории”-доктрини, отричащи неговата еднородност и суверенитет. През периода 1944 – 1953 г. в България се прокарва сърбокомунистическата доктрина, съгласно която ние българите не сме били единна нация, а конгломерат от няколко различни нации: добруджанска, мизийска, тракийска, шопска, македонска и помашка. Както е известно, тази “теория” беше скалъпена, за да се оправдае насилственото отродяване на македонските българи, провеждано както във Вардарска Македония, така и в Пиринския край, с престъпното съучастие на комунистическата власт в България.

 

С не по-малко зловредна доктрина ни “ощастливиха” и евро-атлантическите натрапници,  в близките години на либерално-болшевишката “демокрация”. Те искат да представят България като страна, населена с разни “етноси” и “малцинства”, сред които ей-така, между другото, фигурират и българи. С това новият глобалистичен окупатор изцяло отхвърля суверенитета ни върху нашата родна земя, извоювана и защитавана с кръвта на дедите ни, и ни принуждава да делим правата си с разни турци, цигани и прочее навлеци.

 

По този начин се подготвя окончателното унищожаване на българския народ и държавност. И нещо повече – за да представят убедителни “исторически” основания на  замисления от тях “български етнически модел”, евроатлантиците безсрамно се ровичкат в родната ни история. Те искат да докажат, че по българските земи от векове насам мирно и кротко са съжителствували разни етноси, а  българинът по природа бил толерантен към инородците и иноверците. Наистина, българинът е бил принуден да проявява известна търпимост към чуждия завоевател по време на османското владичество, но това в никакъв случай не е изява на българския народностен суверенитет.

 

Предвид разгледаните антибългарски  доктрини, редно е да обърнем поглед и към официалните научни схващания за произхода и самоличността на българите. Да видим чии тези застъпва българската академична наука, и на чия кауза тя служи.

 

В годините след Освобождението в българския обществено-политически живот се налага панславистката доктрина, обслужваща руския империализъм. По тази причина в българската наука изцяло се застъпва схващането за славянския произход на българския народ. Нещо повече – поради силното руско влияние, в България е в сила един панславистки тоталитаризъм. Създадена е обстановка на обществена нетърпимост към всякакви изказвания против славянството и Русия. Последиците от този тоталитаризъм  изпитва д-р Ганчо Ценов, на когото е забранено да защити докторат и да изнася лекции в Софийския университет, заради схващането му за неславянския произход на българския народ.

 

За да сме честни, държим да отбележим, че славянската теория не е антибългарска в своята същност – тя не разглежда нас българите като долно качество хора, нито поставя под съмнение еднородния ни произход. Тя обаче премества центъра на тежестта към Русия, и възпрепятствува изясняването на българската народностна самоличност. Но самият панславизъм всъщност не е руско изобретение – той възниква не в Русия, на основата на руските народностни традиции, а в Австро-Унгария. Тази доктрина е замислена от юдомасонските кръгове, като част от големия сценарий за разделението и противопоставянето на европейските народи, което продължава до ден днешен. Пръв Петър I, който е масон, издига панславистката доктрина в руската държавна политика. По силата на зловещото Ялтенско споразумение, Съветският съюз придоби правото да окупира и болшевизира всичките “славянски” страни, между което и България. Така се затвърди разделението между Източна и Западна Европа, което и днес, след падането на “Желязната завеса”, се поддържа с икономически следства. След промяната на геополитическата ориентация през т.нар. “преход”, новият сюзерен на България – САЩ не прояви претенции към утвърдената в нашата наука славянска (а по-точно славянска-тюркска) теория. Значи “ония там” просто така са решили – българите са славяни, и толкоз…

 

Антибългаризмът на славянската теория започва да се проявява едва тогава, когато става ясно, че основателите на българската държава определено не са славяни. За да се защити тезата за славянския произход на българския народ, налага се максимално да се омаловажи ролята на древните българи  при неговото образуване. Пръв с тази задача се заема панславистът Юрий Венелин, украинец по произход, чието истинско име е Георги Хуца. Той полага основите на славянско-тюркската теория, развита в неговия труд “Днешните и някогашни българи”. В България неговите идеи се доразвиват от масона Васил Златарски. Той развива тезата, че България е основана от “неголямата тюркска орда на Аспарух”, която впоследствие се е разтворила в “огромното славянско море”, и така от старите българи е останало само тяхното име. Ето така, с помощта на тази басня, Златарски спасява славянската теория. С това той пося семето на раздвоението в Българската народностна душа. Друга “заслуга” на мастития професор е, че докато българските войници с жертви и лишения защитаваха целостта на Отечеството през Първата световна война, в удобната си канцелария той изготви една карта на Второто българско царство, от която бяха изключени българските земи в Беломорска Тракия. Възползувайки се от това, около  подписването на Ньойскиа договор гръцкият пълномощен министър Венизелос представи тази карта, за да оправдае териториалните претенции на Гърция към България.

 

По схемата на посочената славянско-тюркска теория се развиват и изследванията на българската антропологическа школа. На всичко отгоре в тях се прокарва господствуващата в академичната наука масонска теория, съгласно която европейските народи представляват някакви смесици от петте подраси на Бялата раса, в различни количествени съотношения. Това допълнително внася объркване в разбирането за нашето потекло. Като особено ревностен поддръжник на тази смесителска теория се изявява д-р Методи Попов, водеща фигура в българското антропология през 40-те години. Като същински маг той разиграва понятията за споменаятите пет подраси, които ще разгледаме по-нататък, и изяснява телесните и духовни дарования на народите с алхимията на смешението на тези подраси в тях. (3)  И направо върши чудеса, като един истински Хари Потър в антропологията. Но въпреки това, Методи Попов има и някои достоинства, които не може да не зачетем. Той застъпва схващането, че българският народ се е образувал върху широката севернорасова основа на траките и славяните; с други думи Северната (Нордическата) раса (подраса) е основната раса на българите (4). При това обаче той твърди, че Северната раса сред българите е наследена главно от славяните, и по-малко от траките. В своите изследвания Попов се стреми да потвърди тезата за славянския произход на съвременните българи. По отношение на древните българи, с голяма резерва д-р Методи Попов възприема определението на Златарски за т.нар. “турански българи”. Той обаче уточнява, че тази теза няма историческо основание. “на никой учен пътешественик, на никой внимателен и сериозен наблюдател, който е обикалял България, от най-ранните времена до днес, не е идвало и на ум да спомене, че той, като е навлизал в пределите на България, е почувствувал, че се намира в средата на един монголски-турански народ; никой стар гръцки историк и хронист не говори за туранска българска държава.”(5) Що се отнася до скелетите от погребенията на испериховите българи, д-р Методи Попов не се заема категорично да определи тяхната расова принадлежност, с което все пак не допуска затвърждаването на тюркската теза в българската антропология.

 

Противно на д-р Методи Попов, представителите на съветската антропологическа школа в България – ст.н.с. Петър Боев, ст.н.с. Иордан Иорданов и др., целенасочено развиват тезата, че че древните българи представлявали някаква смесица между европеиди и монголоиди. Веществени “доказателства” за това те намират в скелетите от някои погребения, определени като “прабългарски”. Въпреки че поддържат тезата за славянския произход на съвременните българи, те се стремят докрай да омаловажат наличието на Нордическата раса сред нашия народ. Съгласно техните заключения, сред нас българите преобладават медитеранско-динарските типове, наследени от траките и предтракийското население. Все едно, ние сме някакви тъмни балкански субекти. Дали това твърдение се основава на действителността, или е, меко казано, пресилено, в това можем да се убедим, като прегледаме статията на ст.н.с. Петър Боев “Антропологическа характеристика на населението на НР България”, включена в тритомното издание “Етнография на България”. Там той говори за “депигментирани типове” (със светли коси и очи), вместо за нордически – с това той иска да покаже, че нордическите расови типове са някакво изключение сред българите. А за високата честота на тези “депигментирани типове” в Родопите Боев се измъква със съмнителното обяснение, че те са се получили от генетични комбинации, в резултат на близкородствени бракове, и нямали нищо общо с Нордическата раса.(6) А от историята знаем, че Родопа планина е била твърдина и прибежище за траките, които са били светлокоси и синеоки, типични представители на Нордическата раса.

 

Изобщо във въпросната статия Петър Боев изказва една твърде мъглява представа за природата на расите, основана на марксисткия еволюционистки мироглед. Докато Методи Попов разглежда расите (подрасите) в тяхното смесено състояние, Боев ги вижда като някакви преходни същности, които се преобразуват от една в друга, и по този начин непрекъснато се усъвършенствуват, в линейна прогресия. Следвайки тези разсъждения, той достига до смехотворната представа, че динамиката на расовите типове на Балканския полуостров се дължи на тяхната еволюция. Така според него разпространените до Енеолита “груби протоевропейски” (кроманьонски) типове са започнали да се грацилизират (да придобиват по-нежни черти) и така са се превърнали в медитерански; медитеранските пък са претърпели процес на динаризация и брахицефализация (скъсяване на черепа). За споменатата Кроманьонска раса, известна още и като Протонордическа, трябва да уточним, че и до днес тя е разпространена на места в Северозападна Африка, Западна Европа – сред баските, и на Балканите – сред нас българите. Интересно какво трябвя да обясним на тези хора за расовата им принадлежност – може би че не са еволюирали, и че са нещо от рода на неандерталците? Но всичко било еволюция, тъй-като Петър Боев разглежда и брахицефализацията като еволюционен процес. А всъщност скъсяването на черепа е показател за смешението на Арийската раса с малоценните раси, това си е чисто и просто дегенерация, да го кажем направо – маймунизация.

 

От този най-общ поглед върху българската историография и антропология се вижда, че академичните учени у нас не можаха да постигнат разбиране за народополезност, за науката като средство за изграждане на националната идеология и суверенитет. Увлечени по чужди идеи и внушения, те не намериха верния път за изясняването на българската народностна самоличност, като предпоставка за структурирането на българския народностен организъм. Причината за това е, че през по-голямата част от новата си история България не беше истински свободна страна. Присадената отвън политическа система възпрепятствуваше издигането на най-будните и родолюбиви българи до университетските катедри. По тази причина истинските защитници на българския народностен суверенитет следва да търсим сред нашите възрожденци и народоизследователи.

 

Великият български възрожденец Георги Стойков Раковски се изявява не само като ръководител на национално-освободителното движение, но и като народоизследовател. Той е първият български учен, който създава цялостна теория за произхода на българския народ. В съчинението “Ключ българского язика” той развива тезата, че българите са арийци, т.е. индоевропейци, и произхождат от три сродни арийски народа, преселили се последователно в нашите земи от Индия, която Раковски приема за прародина на арийците. Това са пеласгите, трако-илирите и келто-кимерите. Въпреки че днес тази теза не се приема за достоверна, трудът на Раковски не губи своята ценност, тъй като в него великият въдрожденец отстоява идеята за еднородния ни произход и за мястото ни в голямото семейство на индоевропейските народи. Във връзка с това той подлага на съмнение тезата за славянския произход на българите, като уточнява, че под славяни следва да се разбират трако-илирите. Той отхвърля и проправящата си по негово време път тюркска теза за произхода на древните българи. “Колко смешни са историците и любословците, между коим и много славяни зовими, а в очи коим тая реч е била като трън татарщина, и от того заключавали и решили, че дошавший … от Волжанските страни Кубрат с едно отделение бил татарин… А от него мечтаний татарски язик никаква остатка не е останала, но слял се уж и се изгубил в мечтаний от тях славянский. Чудно приключение и хубава легенда.”(7)

 

Подобни възгледи застъпва и големият български историк д-р Ганчо Ценов. Основавайки се на богат изворен материал, той развива своята тракийска теория за произхода на българския народ. Съгласно тази теория, ние българите произхождаме от старите жители на Балканския полуостров, от един кръг сродни индоевропейски народи, които през отделните исторически епохи са били известни под различни имена: траки, илири, кимери, скити, хуни, българи, готи. Заради тези си възгледи, противоречащи на панславистката доктрина, Ганчо Ценов бе осъден на отрицание и забрава от страна на платените слугински историци. Днес обаче будните български родолюбци преоткриват забравения Ганчо Ценов.

 

По друг път поема видният български народоизследовател Димитър Съсълов. Той насочва своите издирвания към Централна Азия, към наследството на могъщата в миналото Хунорска империя. Осмисляйки историята на хунорите (хуните) в Азия и в Европа, той извежда от тях произхода на българите, съгласно своята известна хунорска теория. В понятието за хунори Съсълов влага преди всичко расов и метафизически смисъл. Според неговите разбирания, хунорите са народ от Бялата раса, с високи воински и нравствени добродетели, и организационни способности. В своя основен труд “Пътят на България”, както и в другите си статии, Димитър Съсълов многократно изтъква хунорските ценности, в противоположност на ценностите на китайци, антични гърци и римляни, и славяни. Изобщо той е философ на историята, той разглежда историята с разбирането за метафизическа война. За народностната самоличност  на хунорите Съсълов не дава изчерпателно обяснение, в смисъл дали са индоевропейци или не, но във  всеки случай той категорично ги разграничава от тюрките. От позицията на своята хунорска теория той убедително оборва тюркската теза на Златарски, в критичната си статия срещу неговия приемник, проф. ДимитърАнгелов.(8) По отношение на славянската теория Съсълов допуска известен компромис, като приема участието на славяните в образуването на българската народност. Той обаче изтъква, че славяните не са основният народообразуващ елемент; че хунорите поначало са били по-многобройният народ и следователно у нас, съвременните българи, преобладава хунорската раса. В критичната си статия срещу д-р Методи Попов, Димитър Съсълов категорично отхвърля схващанията за разнородния произход на българския народ, като се стреми да докаже неговата еднородна същност. Противно на това, той развива своята теза, че макар хунори и славяни да са принадлежали към различни раси (подраси), в течение на вековете от тях се е получил един еднороден и устойчив расов тип. За да бъде убединелен, той провежда собствено изследване върху краниологичните данни от съвременни българи и черепи от ранни български погребения, и доказва, че основният расов тип на българите е средноглав, т.е със средна дължина на черепа.(9)

 

Независимо от различните си възгледи по въпроса за произхода на българите, тези трима народоизследователи застъпват една идея, по която техните теории принципно се отличават от вражеските, прокарани и в трудовете на платените учени. Тези достойни българи отстояват истината за еднородния произход и същност на българския народ, и така се явяват единствените защитници на неговия суверенитет в областта на познанието и идеологията. Раковски, Ценов и Съсълов съзнават своя народ като раса, и поставят центъра на расата върху българската народност. Ганчо Ценов определя расата на българите като Тракийска, а Димитър Съсълов – като Хунорска. Георги Раковски пък, търсейки основание във ведическата традиция, определя българите като арийци, в смисъл на благородна, възвишена раса. Той първи въвежда в българопознанието това свещено понатие, което придобива толкова актуално звучене през ХХ век, и до днес.

 

Един друг буден българин се изявява в областта на народоизследователското дело – не като историк, а повече като расолог и народопсихолог. Това е Кирил Христов, поет и драматург, един от великите български творци от първата половина на ХХ век. По стечение на неговото поетическо поприще, днес той е познат главно в художествено-творческите среди. Малко хора обаче са наясно, че неговото творчество е проникнато от съзнанието за расата като първооснова на човешкото битие. Затова в настоящата книга ще се постараем да представим заслугите на Кирил Христов за развитието на расологията в България.

 

Кирил Христов изгражда своя мироглед през 20-те – 30-те  години на ХХ в.,  по време на пребиваването си в Германия, където е професор по литературознание в Лайпцигския университет. Там той се запознава с трудовете на класиците на европейската расология – Жозеф Артур де Гобино, Хюстън Стюарт Чембърлеин, Лудвиг Волтман, както и с идеите на набиращото сили националсоциалистическо движение. Кирил Христов прозира огромното значение на расата в съдбите на народите, и на расологията – за нейното съхранение и подобряване.

 

За еднородния произход на българите Кирил Христов не е оптимист – той твърди, че поради хилядолетните исторически сътресения на Балканския полуостров, у голяма част от българското население са се натрупали расови смешения, т.е. налице е напреднал процес на бастардизация. Като човек на изкуството той непрекъснато се сблъсква с бастардите в своето обкръжение – в лицето на посредствения, но амбициозен и завистлив писател-графоман, на злонамерения литературен критик, на мерзкия вестникар. Въпреки всичко това, Кирил Христов не се чувствува като поставен пред свършен факт. Като истински расолог той има творческо отношение към расата, и изказва идеята, че тя може да бъде подобрена, при целенасочен подбор, провеждан от страна на държавата. Кирил Христов основно развива своите расови възгледи в съчинението “От нация към раса”, а в поемата “Чеда на Балкана” той вниква в трагизма на расовото смешение, проявяващ се в недостатъците на българския народностен характер.

 

Бележки

 

1.      Стефан Ватев. Чужда литература по антропологията на българите – СбНУ кн.VХХ Т.2, С., 1909, 49-57 с.

2.      Стефан Ватев. Чужда литература… 44-49 с.

3.      Методи Попов. Расовата биология на българския народ – сп. Родина кн.3, С., 1939, 14-24 с.

4.       Методи Попов. Наследственост, раса и народ – С., 1938, 93 с.

5.      Методи Попов. Наследственост… 97 с.

6.      Петър Боев. Антропологическа характеристика на населението на НР България В: Етнография на България Т.1 – С., 1980, 267 с.

7.      Георги Раковски. Съчинения Т.4 – С., 1988, 265 с.

8.      Димитър Съсълов. Бележки върху книгата на проф. Димитър Ангелов “Образуването на българската народност” – Известия, С., 2000, год IV кн. 1(59), 21-37 с.

9.       Димитър Съсълов. Заблуждения по потеклото на днешните българи

В: Неизменният антропологичен облик на българите – Изд. на Монархическо-консервативен съюз, 2000 г., 4-33 с.

 

 

За мнения и контакти:

 

rassate7@top.bg