На 17 юли 1393 г. след тримесечна обсада турците превземат българската столица Търновград. С нейното падане Търновското царство фактически престава да съществува, а от него остават свободни само няколко крепости по Дунав, най-важна от които е Никопол.През последните 15 г. цар Иван Шишман на два пъти се кълне на султан Мурад, че ще му е верен васал, но при първия удобен случай се отмята. При похода на турците в Добруджа през 1388 г. цар Шишман изоставя Търново и бяга в силната крепост Никопол.

Новият султан Баязид решава да се справи с България по категоричен начин. Той стратегически правилно насочва удара към обединяващия център на държавата Търново, тъй като после овладяването на разпокъсаната периферия е въпрос на непродължително време.

През пролетта на 1393 г. Баязид събира войските си от Мала Азия и през Хелеспонт (Дарданелите) се съединява анадолския корпус със западната (европейска) армия, като вероятно последната е включвала и силите на някои християнски васали предимно от Македония (Константин Драгаш, Стефан Лазаревич най-вече и Константин Балшич).

Баязид поверява главното командване на похода срещу Търновград на сина си Сюлейман Челеби и му заповядва да превземе града на всяка цена.

Походът изненадва цар Иван Шишман. Той повторно изоставя Търново и отново се крие в Никопол, където в продължение на две години се надява да потегли кръстоносния поход на Сигизмунд Люксембургски (крал на Унгария и на Свещената Римска империя). Дочаква обаче турците и на 3 юни 1395 г. е убит от тях.

В Търново вероятно не остават видни военноначалници, защото ръководството на отбраната е поето от Патриарх Евтимий. Столицата е обсадена от всички страни. Османците според ислямските канони предлагат на жителите да се предадат доброволно, в противен случай ще бъдат избити.

Населението съпротивлява храбро и отчаяно, но накрая след тримесечна обсада градът е завладян след атака на най-слабата и достъпна френкхисарската порта до Балдуиновата кула.

Съществуват многобройни взаимноизключващи се версии за разигралите се събития около превземането на Търново. Според водещата версия след тримесечната обсада патриарх Евтимий пред опасността да избухне епидемия или гладни бунтове сред населението, договорил предаването на града при добри условия, но османците не спазили обещанията си.

Другата водеща и романтична версия гласи, че столицата станала жертва на предателство, дело на жид (евреин), което предположение се гради главно на една средновековна легенда за Жидов гроб, която е отразена в едноименно стихотворение на Иван Вазов. По темата съществува разнообразна литература, но както при всички легенди вероятно и в този широко популярен мит е вградено зрънце истина, понеже последната търновска царица Сара е от еврейско потекло.

Сюлейман Челеби снел обсадата, като оставил за охрана на града османски гарнизон. Григорий Цамблак предава, че османският управител събрал всички видни търновски граждани и боляри чрез лъжа в една от столичните църкви под претекст, че ще се съвещава с тях по управленски въпроси и ги избил всички до един, обезглавявайки по този начин християнския елит на средновековната българска престолнина. Според преданията много от търновските търговци и боляри, с цел да запазят общественото си положение, преминават към исляма. Останалите оцелели по-видни търновски граждани са изпратени в Мала Азия на заточение и там техните следи се губят.

Според Цамблак, патриарх Евтимий е осъден на смърт, но е спасен в последната минута от чудо. Легендата разказва, че когато палачът вдигнал ятагана си, за да отсече патриаршеската глава, ръката му се вкаменила. Уплашени от случилото се, османците решили да заточат духовника вместо да го убиват. Евтимий е заточен в Бачковския манастир, където умира, след което е канонизиран за български светец.

Очевидци свидетелстват за „пълно опустошение на града“. Патриаршеската църква „Възнесение Христово“ е превърната в джамия, а останалите църкви на Трапезица са изгорени и сринати до основи. Същата съдба сполетява и царските дворци на Царевец. Най-известната търновска църква „Свети четиридесет мъченици“, построена от цар Иван Асен II, е обърната в храм на новата вяра. Твърдината Царевец получава турското название Хисар.

Учениците на Евтимий се разпиляват и запътват по съседните все още свободни земи, а през Дунава преминават във Влашко и Молдавия, а оттам в древноруските земи, където продължават книжовната си и просветителска дейност на среднобългарски език, проповядвайки и разпространявайки божието слово по тези земи на църковнославянски.

Падането на Търново и заточението на патриарх Евтимий бележат края на средновековната българска държавност и самостоятелна култура. На следващата година след превземането на града от османците – през месец август 1394 г., патриархът на Константинопол определя молдовския митрополит да пренесе епископски знаци в Търново, като от 1395 г. Търново вместо пета патриаршеска резиденция в света (след Константинопол, Александрия, Антиохия и Йерусалим) се превръща в обикновен епископски център.

През 1402 г., след злополучната за османците битка при Ангора, новата Търновската епископия, подчинена през последните години на Яшкия митрополит (където до днес се пазят мощите на християнската покровителка на Втората българска държава и Търново – Петка Българска), е издигната в митрополия, подчинена на Константинополския патриарх.

Посредством превземането на Търновград от османците, държавният, духовен и просветителски център на българските земи попада под светската власт на друговерци, а самостоятелната българска църква по стар византийски маниер и обичай е поставена под духовната опека на Вселенската патриаршия.

/По материали в интернет/