КАТО ПРИКАЗКА

Немирна Есен златокоса,

завтурна се

в полето боса.

Подире й пък хукна,

пламтящия Септември.

–         О, чакай! Стой!-

–         пресрещна го Октомври.

–         Где хукнал си?

–         Та тя е моя!

Сбогувай се със нея

и върви…

Септември се стъписа

и рукнаха сълзи…

пороен дъжд.

Студът скова

ранено му сърце,

ридания разтърсиха

душата.

Напет и млад,

Октомври,

я хвана за ръка .

Есента смири се.

Стрела любовна

я уцели.

От свян – поруменя,

обви се в хиляди

дантели – мъгла…

30.09.2015г ( 09ч)

Светланда