Автор на “За петата ракия или колко е хубав животът“

За дядо Георги, за всички незабравени райковски душички, за всички бежанци, чийто сърца остават разделени между тоя и оня свят, но никога у дома!

Автобусът ме оставя на около стотина метра преди бензиностанцията на „Петрол”, посока Гърция. Слизам с неизменния син сак и вдишвам с пълни гърди кулалийския въздух. Заливат ме добре познатите миризми на река, тиня, магарешки тор и джибри. У дома съм си!

Септември 1991 г. е, само преди месец и нещо съм станал студент по география в СУ „Св. Климент Охридски”. Тепърва ще осъзнавам какво значи това, сега все още празнувам и като част от това празнуване решавам да погостувам на дядо в Кулата. И ето ме тука. Пресичам международния път Е79, спускам се към жп линията, която преминава точно при водонапорната кула, дала името на селото. Наоколо спокойно се разхождат мойте любими магарета, мирише на траверси – миризмата, с която съм израснал. Бутам портичката и тръгвам по тясната пътечка под асмата. Тя е натежала, ухае на гроздобер. Вече се смрачава, чуват се щурци и богомолки, слънцето се спуска зад плешивото теме на Беласица. А небето, ах, небето – такова небе може да има само в Кулата – бисерно синьо и дълбоко като кладенец, в който се оглежда сърповидният диск на Луната.

Под асмата в двора

Дядо ме чака, разбира се. Радва се, суети се около мен. Аз нося неговото име, неговата фамилия, аз ще продължа бърдарския род. Обичаме се с дядо, но ни е доста неловко в началото. Нали ги знаете тези срещи. От дете не съм бил за повече от 2-3 дни в Кулата, и никога сам. Всъщност сега за първи път ще бъдем само двамата с дядо. А и вече не съм хлапе, не върви да ме шляпне зад врата и да ме прати да купя лимона (лимонада по кулалийски) от магазина на Венетка. Вече съм мъж и разговорите трябва да са други, мъжки. Качвам се на втория етаж, разопаковам сака – малко дрехи, които е сгънала мама, и много книги. Минавам да пусна една вода във външната тоалетна, за която се стига през сайванта и покрай къщичката на моя голям любимец, кръстеното на мен магаре Гошанчо. Надниквам през прозорчето му – кротко хрупа слама.

– Ееееееей, Гошане! Пак съм тука, приятелю, ти как я караш? Аз съм вече студент. Сигурно ще е много яко в университета… – винаги си говоря с Гошан, не знам дали разбира нещо, но си придава заинтересован вид. Е, поне докато не му струпам слама в яслата, после само слуша…

Вечеряме с дядо, подхващаме ту един, ту друг разговор, ама не върви, притесняваме се и двамата. Продумваме за университета, за нашите, за лелите, за София и толкоз. Трудно е, пък и бърдарци сме тежки характери. След вечеря излизам да поседя на двора върху малкото си дървено столче. На загасена лампа, ей така, да почувствам нощта… ееех, такава нощ, коприненотопла и черна като маслина, може да има само в Кулата!

На сутринта съм бодър и свеж като таралеж! Купувам вестници, прочитам ги доволен на двора, слушам суетнята на събуждащото се село. Към 11 вече напича жестоко. В Кулата и през септември са непоносими жеги. Дядо е пуснал „Радио Благоевград“ и готви нещо вътре, да не би да остана гладен. В 12.30 обядът е готов и двамата сядаме на масата. Оставяме външната врата отворена, за да влиза въздух, а заедно с него и гладните котаци. Върху шарената мушама на старата дървена маса се наредени голяма купа със зелена салата, димяща тенджера боб със сланина, няколко глави кромидец, люти чушленца и две малки стъклени чашки, вероятно от чаиза на лелите ми. Дядо се суети леко притеснен:

– Абе ти пийваш ли, Гоше?
Ха, странен въпрос!
– Че пийвам, дядо!
– Така де, веке си голям мъж, студент. Е, аз ще взема да сипя по една.

Открай време в Кулата има традиция – преди да се започне обяда, се сипва по двайсетина грама първак, може би към 60 градусов, откъсва се една от висящия над масата наниз сухи, огън люти червени чушленца, отхапва се чушката до дръжка и се гълта първака. Нещо като цяр за апетит. Изгаря ти джигера до дъно, от очите ти изхвърчат искри и всичките ти вътрешности пламват. Ама какъв апетит идва после…

Повтаряме с дядо този неколковековен кулалийски ритуал, след това наливаме вече нормална ракия, подхващаме салатата, и така, някак от само себе си, някак между другото, без да усетим даже, преградите между нас рухват. Сгорещяваме се още повече от ракията, главите ни се размътват, заливат ни емоции. И дядо започва да разказва.

Ах, как обичам тези разкази за миналото на рода и селото ми! Толкова призрачни, толкова магични и грабващи. А дядо е като препълнена двесталитрова бъчва. Събрал е много истории, а няма на кой да ги разкаже, децата и внуците са в София, баба Велика си отдиде преди години и той си живее сам с Гошанчо. Бъчвата се отпушва, ама понеже дълго време е кипяло, затворено виното вътре тръгва малко трудно, ей така, докато се разработи канелката, а после почва не да тече, а да шурти, омайно, силно и кръв червено:

– Еееей, мечта ми е, Георге, докато съм жив да видя още еднаж Райковче, ей го на дека е, на, зад оная баирчинка, а не мога да ида зарад тия пусти граници – дядо махва с ръка по посока Гърция и очите му се насълзяват. Той е роден в това село Райковче, което е сега на 3 километра в южната ни съседка.

– Ти на колко беше, като го напуснахте?
– Че на колко, на девет-десет, яз съм 9-ти набор, а ни изгониа след Ньойскию, значи да е било двайста или двайсет и първа.
– Ама как так ви изгониха? – тогава не знаех още много неща.

– Как… Дойдоа гърчолята и викат – тука вече е нашо. Подпиша се договор във Франциа и това вече официално е гръчко. Ама няма проблем, ке ви издаем гръчки тескерета, ке бидете гърци официално и си запазвате сичко, никой нема да ви пипа. Е, как така, викаме ние, викат татковците ни, де, щото ние само гледаме уплашено и слушаме. Е как така, викат те, та ние сме българи, как гръчки тескерета?

А гърците се наежиа, с тях и войска върви, и кажуват: ами ако сте бугари, ей ви я там Бугария, до една седмица да ви нема. След една седмица ако сте тука, или гръчки тескерета, или в зандана. Няма вече мърдане, официално е подпишан документ за тия земи, официално във французко… и си бегаа значи гърците.

Ами сега шо да сторим… Събраа се мъжете, викат, умуват, ама нищо не моат да решат. Как така гръчко бе? Та ние си живеем тука от векове, тука са се родиле бащите ни и бащите на бащите ни и техните бащи, и сичките тука спиат, у землята наша! А сега – гръчко! Обаче тогава ни вестници, ни радио – кой да ти каже шо са решили във френско. Гледаме некакви български войски се оттеглят, питаме ги и те викат, право е, изгубииме войната и сега тука е гръчко, ке требе да си одите, България е десетина километра по-надолу, ей га на, отатък Пиринска Бистрица. А след ден-два захватиа керваните, тия българските села, дека са по- на юг към Серес и Солун – веке се изнасая за България…

Страшна гледка, каруца след каруца, и сите натоварни догоре, оттук стърчи стол, оттам маса, дръжка на тенждере, гърне, чувал фъстъци. Женорята вият, мъжете плакят, дяцата се крият уплашени. Разбрааме, ке нема мърдане. И шо да сторим, нали сме българи, почнааме и ние да се приготвяме. То тъкмо се бе родил брат ми Щерю, и мама не можа да се дигне, температура, треска, кръвоизлив след раждането, само лежи и пъшка, вика: „Вангеля, шо стана Вангеля, дека ке одиме, Вангеля?”. А баща ми шо да каже, вика: „Трай Гроздано, в България ни чакат и къщи са ни приготвили, и земя има”.

Аз нали сум най-голям, помагам, брат ми Андрея на 5 само, подсмърча край нас. Събрааме шо можааме, натоварииме го на каруцата, постегнааме се. И сите плакят, няма значение мъже, жени, дяца, животни, сите плакят, остаяме целиот си живот и тръгнуваме нанекаде. Заклааме тия животни, дека не можем да вземем, прибрааме виното, ракията.

Тръгнааме призори, йощ по-тъмно. Кучетата вият жаловито, подредииме керванот, изнасяме мама на ръце, а тя пищи: „Остаи ме Вангеля тука да си умра, мене нема да ме биде, Вангеля, каде ке ме водите, остаи ме тука да си умра!”. Тръгнааме, стана видело, а до хоризонта само каруци, ние вървиме пеш край тех, щото каруците сме ги препълнили с покъщина.

Май вечерта минааме Пиринска Бистрица, а там – нищо. Нема село, нема къщи, нищо нема. Настания ни в някакви туко що изкопани полуземлянки, по пъто за днешната черква, ей там под тумбата точно. Стана страшно, хаос, пищят гладни дяца, никой не знае в коя землянка е, да разопакова ли нещата, да не ги ли разопакова, ами животните дека да ги денем, ами на какво ще спииме в тия землянки, ами дека ше готвиме? Еееех Георге, страшно беше!

Не сме усетили кога е мръкнало, ставаме от масата, дядо разтребва, аз минавам да пусна една вода, там при Гошанчо, зашеметен съм. Разхождам се из селото, стигам до сегашната митница и гледам Пиринска Бистрица как спокойно си тече. Дали и тогава е била спокойна? Нощта се спуска леко над Кулата, черното й було цялото е в звезди, тая вечер беломорецът донася хлад откъм Рупелския пролом, може и да валне. Докато се прибера, дядо е направил и вечеря. Изпържил е бамя, патладжани, чушки и домати. Пак наливаме грозданка, чуваме новините по Хоризонт в 8, отпиваме и той отново подхваща:

– Майка си замина малко след като се настанииме в землянките. Не можа да се вдигне, горката, после сите роднини помагаа за Щерю, че нали маленок, сукалче. Дедо ти Вангеля остана сам и сам ни отгледа, повеке не се ожена, яз му помагах, нали сум най-голям. Ама, докато се уредим, оправим, много зор видооме.

– А докога останахте в землянките?
– Ооооо, много време, аз тръгнах за казармата от землянките, беше 1928-ма, войник ме взеа долу при Кочериново чак, в кавалерията. Три годин служба, три годин не се вратих в Кулата. То тогава не бе като сега, дека ке се вратиш, транспорт нема, пари нема. А и никой не може да дойде да те види. Като минаа три годин, се вратям в Кулата и шо да видя, направили къщи. Ей тия шаронките, с парите по бежанския. Та така чак трийста некъде ни дадоа тия къщи.

„Шаронките“ са „шаронки“, щото ги е строил един евреин Шарон, с парите от бежанския заем. И досега могат да се видят няколко оцелели екземпляра от тях в Кулата.

– Като се вратих – хубаво, къща, ама голема мизерия, и дядо ти Вангеля сам с 3 момчета, а една къща си сака жена да я поддържа, нема ли жена в къщата, лошо е.

И реши той да ме жени. Яз си бях аресал една моминка от селото, обаче дядо ти Вангеля реши друго. Идва един ден и вика „Водя ти булка, Георге”, „Ама как така?”, „Ами така, разбрааме се с баща й, тя е от Марикостиново. Майка й починала кат била маленка, баща й се оженал, втори път, и от втората жена има 3 дяца, а мащехата нормално сака да се отърве от нея. Ще дадот и една нива в Марикостиново”. „Ееее, ама как така?”. Яз не сакам, дърпам се, обаче по ония години не мож скършиш думата на тейко си. Натисна ме и ето водят я баба ти Велика, а тя само на 16. Представям си, милата, шо и е било на нея. Израснала при мащеха и на 16, йощ почти дяте, я водят да я женат в Кулата.

Направииме криво лево сватба. Обаче нали си знаеш шо сме тежки бърдарци, аз като не я сакам, не й думам, не я поглеждам. И това 16 годишно дяте му стоварват мъж, който не сака да я погледне и цела къща с още трима мъже – свекър и двама девери. Как, мислиш, се чува къща с четирима мъже? Да им готви на сите, да ги пере сите, да ги кърпи сите, да прави зимнина. Много опати Велика с мен, бог да я прости, много, особено в началото. А и не потръгнаа нещата, роди ни се едно дяте и умря, после пометна, после се роди йощ едно момче, здраво, арно, първороден син. Много си го обичааме, буйно, жилаво дяте, а си отдиде на 4 годин, хвати го отняжде болест, така и не разбрааме шо стана точно, тогава лекар чак в Петрич, май закъсняаме, оти като го заведооме, би му една иджекция и толкова, а след три дни се задуши и умря.

Баба Велика и Дядо Георги – 1936г.,
с момченцето и още едно от неоцелелите
им деца в с. Кулата

Чак 1937-ма се роди леля ти Трайка, ние и затова я пишахме Трайка, да трае, да издържи. После хвати и другата война, втората, не се бяаме отърсили йощ от мизерията, а ето ти втора война. Ама на, тук в Кулата се надохме, че ше си я вратим Македонията и ние пак ке си идеме в Райковче, двайсет годин бяа минали, а ние йощ Райковче санувахме. В кръчмата все си прикажувахме дека Райковче иде от рай. Много опатииме там, но за нас си беше рай, беше си дом! Тогава вратиха Вардарска Македония и ние се зарадвааме, викаме си, ке се вратим най-сетне у дома… Ама не! Не било пишано…

Сетне се родиа леля ти Бинка и леля ти Велка. А 44-та немците тръгнаа наобратно. Подбараха ги руснаците, и след тях. У нас германците имаа много складове с оръжие и като почнаха да се оттеглят, ги взривяваха, така де, да не идат боеприпасите в ръцете на руснаците.

Имаше един склад и край Кулата, ей там, оттатък гарата. Един ден през лятото, жега голяма, работим ние мъжете на полето, и по едно време чуваме самолетите. Прелитат, ама много ниско прелитат… И като почнааа да ги пускат бомбите некъде долу в селото, сърцата ни се обърнаа – та нали долу са жените и дяцата. Ама шо да сторим… скрииме се под смоквите и чекаме. Летат самолетите, пускат бомби, долу се чуват гърмежи, гледаме огън и само се кръстим и молим на бог да спаси жените и дяцата.

Като свърши пукотевицата, почакааме, почакааме и беж надолу към Кулата. Слизаме. А долу – ад. Пищят жени и дяца, отсколки, покъщина разпиляни… Тичам аз, и гледам, нашата къща гори! Само нашата къща гори, паднал снаряд отгоре й. Алелеее, изтръпнах!… Добре, че е бил дядо ти Вангеля, та извел жените и дяцата и ги спасил.

После живяяме няколко годин при Китановите, докато направим новата къща, той баща ти там се роди. Ееех, каква радост, най-сетне син, и оцеля, а 48-ма се прехвърлииме вече в новата къща, тая де, дека сме сега. После братята ми се оженаа, Андрея за Фикия, тя имаше имот до гарата и си направиа къща там, а Щерю, най-малкио, се ожена за баба ти Зорка, заедно карааме до петдесет и некоя, чак тогава те си вдигнаа пристройката до нашата къща и се отделиа…

На следващия ден дядо е на кални бани в Марикостиново преди обяд, а аз оставам да мисля над историите за Кулата. Колко мъка са видели по тоя край хората… Земята е черна, но повярвайте ми, тука няма чернозем. Земята е като черните забрадки на вдовиците и не е плодородна. Вдовишка земя е, спечена, корава. Черното при нас е в ъгълчетата на усмивките, в припева на песните, в кърмата на родилките.

Предпоследният ми ден от това гостуване беше събота. Дядо реши да приготви празничен обяд по случай мойто тръгване. Изкарахме си чудесно двамата, така че си заслужаваше празничния обяд.

Разбира се, направи любимата ми манджа имам баялдъ. Ама така, както могат да я правят само в Кулата, с много бамя и чесън. Имаше и хубаво вино да я полеем, и пипон в хладилника, че даже и сладолед, макар че аз не обичам, ама дядо откъде да знае.

Започнахме с ритуала, първака и огън чушленцето, преминахме през ракийката в малките стъклени чашки от чаиза на лелите ми и прясната салатка. Имаше някаква необяснима топлина между нас. Такава, каквато човек я усеща само веднъж в живота си. Нямаше и помен от прежното ни неудобство. Сякаш винаги сме били заедно… и ще бъдем. Та нали седяха един срещу друг Георги Бърдаров и Георги Бърдаров.

Стигнахме и до това вълшебно имам баялдъ, наляхме винцок, пак в стъклените чаши от чаиза. Хахаххаха, добра работа върши този чаиз (само дето не знам дали наистина са оттам!), и докато сладко примлясквахме, дядо отново подхвана:
– Снощи май стигнахме до 9-ти?
– В България рано или късно все се стига до 9-ти! – духовито отвърнах аз.

– Ама при нас 9-ти го почуствааме доста по-късно. Народната власт трудно влезе тука. След 9-ти настъпия сложни времена. Сърбите поискаа и Пиринска Македония, малко им беше другото. Щяха да правят Южнославянска балканска федерация, ама Тито поиска веднага Пиринска Македония.
– Яяяя, това не го знаех!
– Няма и как да го знаеш, не го пише в учебниците. Отново стана страшно, черно. Пратия даскали по македонски язик. Мож си представиш, Георге: по тая земля, дето са шетали Гоце, Яне, Даме, Ванче и Тодор Александров – сръбски даскали по македонски язик!!! Но най-страшното предстоеше…

През 47-ма дойде преброяването на населението. Малко преди него ни извикаа в съвета и, така и така, гърчи се кмето, дойдоа новите ви пашпорти, така да се каже народни, на новата народна република. Това арно. Взимаме си пашпортите, отваряме ги – и какво да видим. Пише си Георги Вангелов Бърдаров, рожденна дата и т.н., а отдолу националност – МАКЕДОНЕЦ! Викам яз на кмето „Абе какъв македонец съм язе, та нали за това бегааме от Райковче, шот сме българе?”. Кмето се гърчи, „абе това е само временно, нали знаеш, Георге, политика!”. Викам му „да ти мочам на политиката, яз такъв пашпорт не ща, яз сум българин, това не е мое” и му го хвърлям, и другите мъже от селото ги хвърлия.

Но народната власт не прощава. Все пак ни натикаа тия пашпорти, а за наказание ни пратиа да чукаме мраморите по Пирин…

Три годин от понеделник до петък съм горе по Пирина и само събота и неделя се прибирам в къщи. А тук – жена, малки дяца, баща ти бебе…

Очите на дядо се навлажняват, вади носна кърпа и ги бърше, отива до стаята си и се връща с паспорта, на който пише черно на бяло МАКЕДОНЕЦ. Запазил го е като живо доказателство за може би най-голямото предателство в новата история на България. България сама, доброволно да се отрича от собственото си население. От това население, което заряза къщи и имоти и дойде с по една каруца да живее 8 години в землянки, щото се чувстваха българи!!!

– И да бе само това.. Брат ми Андрея държеше бръснарничка, ей там на центъра, дека днеска е спирката на автобуса. Беше веселяк човек, все разпраяше вицове, разсмиваше людето. Много зевзеци се събираа при него. И да вземе некой да иде и да го прикаже на новата народна власт, дека в бръснарничката се разказвали полтически вицове. Посред бел ден го измакнаа от дома и повеке не го видохме. Разбрааме само, че е загинал на остров Персин… Щото се били разказвали вицове в бръснарничката му! Такова време беше, който имаше да разчиства сметки, ги разчисти…

Бяхме приключили с вълшебното имам баялдъ, дядо наряза пипона, ей, бога ми, толкова сладък и сочен пипон може да има само в Кулата. Изядохме го целия и продължихме да си допиваме винцока и да си говорим:

– А после веке народната власт се развихри, в началото на 50-те национализираха земята, прибраа добитоко. Людето се тръшкат, шо ке праят сега, та нали с туй парче земя и тоя добиток са се прехранвали, и отново борби и отново кръв.

Отначало бях против, но не саках пак да чукам мрамори в Пирин, знаех веке, че с властта на глава не мож излез и отдидох и се запишах в ТКЗС-то, а после звеневи ме направиа, срещу 30 стотинки надник на ден. Бъхтиш като луд на полето, и 30 стотинки! Парите малко и не стигаха за нищо. Ама и нали сме зад тоя пусти кльон, гранична зона та и стоки нямаше. Каквото си произведем това. Еднаж годишно, есенес преди началото на школото докарваа в смесениот магазин плат. Одим купуваме няколко метра и шием дрехи. Първо за дяцата де, за нас шо остане. Даже дрехи нямаше. Абе арно беше, тежко поминувааме, ама нали младост! Изучииме ги дяцата, ей ги сега, сите са в София, арно живеят – очите на дядо пак се насълзяват, аз се напъвам и изяждам целия сладолед и излизам да седна на малкото си любимо дървено столче под стълбата на двора.

Вдишвам горещия следобеден въздух, лавровишнята разнася свежест, а щъркелите от уличните стълбове тракат с клюновете. Питам се как всяка година намират пътя към дома. Какво ли значи за тях този уличен стълб срещу нашия комин. Две педи е цялото гнездо, но нали тези две педи са домът им! Хубаво е, че летят, така за тях няма и никога няма да има граници. Та нали всичко е кръговрат, и да бързаш, и да не бързаш – шо е „пишано“, рано или късно ще те стигне. В привечерния концерт на щурци, богомолки, жаби, комари, чаткащи копита и тракащи клюнове се включва и камбаната. Заслушвам се в напевният и звън. Носи омиротворение и мъдрост.

Дядо Георги бе над десет години клисар на селото и биеше камбаната. Все се чудех защо. Той не беше особено религиозен, често попръжваше, а като се запиеха с поп Маринча, стой и гледай. Но дядо много съвестно си изпълняваше задълженията на клисар и всеки божи ден по веднъж, а понякога и по повече, когато поредната кулалийска душица сменеше грешния с по-добрия свят, той се качваше на Тумбата над селото и блъскаше камбаната. Често ме взимаше със себе си. И това бяха едни от най-хубавите мигове в моя детски живот.

Камбаната се бие привечер, около 18 часа, когато лятоска туко що е преминала най-голямата тропическа жега в Кулата. Все още е жежко, де, и селото е притихнало в маранята. Ние чукваме портичката с дядо, вдигаме се по баирчинката на нашата улица, пресичаме площада, минаваме вадата и се изкачваме между къщи и плачещи върби право нагоре. Сякаш към небето, което в Кулата е толкова дълбоко и мамещо синьо, както никъде другаде в света. Когато покорим Тумбата и стигнем тясната, висока тухлена къщичка на камбанарията, се чувстваш като владетел на света. Издигнал си се над селото, над хората и колите, над всичко тленно и нетленно, погледът се рее до безкрая, а на душата ти е волно. Сякаш си птица и всеки момент ще се отделиш в свободен полет над света. Дядо удря камбаната, след това доволни слизаме надолу. Той бе мълчаливец и хич не говореше с мен. Един път само, може и да беше пийнал повечко винце на обяд, ме хвана за ръка, надвеси се над мен, посочи с пръст към Сенгелевска и Гърция и рече:

– Ее Георге, виждаш ли го оня кръст там?
Напрегнах очи и видях въпросният кръст, на баирчинка оттаък Пиринска Бистрица, а дядо продължи:
– Ей там Георге, съм роден, там съм израстнал и там мама беше жива!

Изглед от Тумбата на с. Кулата към училището и баира зад гората,
където е било с. Райковче!

Много след като дойде демокрацията и паднаха границите, посетих заедно с баща ми някогашното село Райковче. Погледнах от него Кулата, Тумбата, камбанарията и едва тогава разбрах защо дядо бе станал клисар и защо биеше камбаната седем пъти в седмицата, 365 дни в годината.

Стоях вцепенен и гледах през неговите очи. Видях тъжната процесия на изнасящите се към тая България български села. Чух лая на кучетата, плача на жените, смеха на децата, пръхтенето на магаретата, страха от неизвестното в душите на мъжете. А ти, Господи, беше ли там? Знам какво ще ми отговориш и знам, че ще си прав, но от това, повярвай ми, не ми става по-леко.

В Кулата сме сурови хора, учени, че мъжете никога не плачат. И аз гледах да спазвам тая максима в живота си. Но сега се обърнах настрани, за да не ме вижда татко и загледах Рупелския пролом. Очите ми се премрежиха, задуха поривист вятър, черновиолетови облаци се спуснаха над нас, задаваше се буря. По небето над граничната бразда, над някогашните къщи в някогашното село Райковче и над отдавна изгубилото се гробище тракаха с клюнове щъркели.

Църквата, единствената оцеляла сграда в с. Райковче. Фотограф: Мартин Илиев

На слизане с баща ми, изтощени физически от дългото ходене и емоционално от завръщането на бърдарския род в Райковче, отидохме в селския хоремаг. Седнахме да отдъхнем под гаснещите слънчеви лъчи. Прегледах ценоразписа и погледът ми попадна върху мастиката. Не бях опитвал дотогава, но неясно защо погледа ми се задържа върху това питие. Докато татко се чудеше какъв алкохол да си поръча, аз рекох на пристигналия сервитьор:

– Мастика с доматен сок !
Защо с доматен сок ли? Ами защото не знаех с какво се пие.
Татко леко се учуди:
– Мастика?
– Да, защо?
– Дядо ти Георги много обичаше мастика… С доматен сок…