НАЧАЛО

Всеки си има своя съдба и животът му тече в нейното русло. Така и моята съдба ме отведе в Учителският институт в Силистра. И Дунавът все подир мен тече, а може би аз подир него тичам…

Дните минаваха в лекции, семинари, изпити и естествено разходки до крепостта, от където се виждаше целият град и реката. А тя ( реката) си течеше и беше мое ежедневие, от прозорците на института се виждаше, пътят ми минаваше през парка разположил се на длъж по брегът й. Поемаше болките и радостите ми. Отнасяше ги далече…

Малката книжарница, до входа на пазара  донасяше светът в краката ми. За да се влезе в сградата на Института, която беше тогава сграда на Гимназията, от към града се минаваше през Пазара. Имаше малки сергий, които зимата биваха почти празни, но живваха с пролетта. Лелки и чичковци от кварталите на Силистра изнасяха първите селскостопански продукти – череши, ягоди, салата, а по-късно се появяваха  доматите и краставиците. Разкошно студентско ядене за нас бяха пържените пресни картофи или вареното прясно зеле, или хляб с домати и сирене. Това си беше направо банкет след зимните спагети със сирене или със захар, понеже като пристигнеше записът от мама и тати първо се плащаше квартирата, после се отиваше в книжарницата и с каквото остане се преживяваше до другият запис.

През годината я колега, я колежка решаваха да се задомят и така си правехме екскурзии из страната присъствайки на сватбените  им тържества, по родните им места. То иначе време за екскурзии нямаше, но имаше пролетни, летни и есенни бригади, ама за тях вече съм писала.

Този път ми се ще да споделя първите трепети на учителското ми сърце. Наблюденията на уроци е едно, но Държавната практика си е съвсем друго. За съвременниците ще поясня, това са първите учителски часове в живота на все още студента и бъдещият учител. В тях ти си учител, но и ученик. Ще кажете – Ама как така?  – Ами ей така ! Много просто!

Ти си учител за учениците на които ще преподаваш, но същевременно тебе те изпитват и оценяват преподавателите ти по методика, които имат основна задача да решат – ставаш ли ти за ДАСКАЛ  или не.

Та тъй… Моят първи, първи час от началото на учителското ми поприще. Трябваше да проведа час по физика в базовото училище. Така се падна първият ми час да съм учител по физика, после щях да имам уроци по математика и такива като учител по изобразително изкуство. Може би тази поличба, стана причина да се реализирам повече като учител по физика, но нека споделя първите трепети.

Пристигам аз в училището подготвена от всякъде и толкова притеснена, че ако ме боднеш, няма да усетя болка. Преподавателят ми по Методика на физиката ме посреща и заедно с базовият учител ми показват кабинета, където ще проведа урока. Влизам аз в стаята и се връщам като стрела при методиста .

–         Какво има? Защо си така уплашена? – пита той.

–         Как защо? Май има някаква грешка ? – казвам аз.

–         Каква грешка?

–         Може би стаята не е тази , в която ще провеждам урок .

–         Но защо?- недоумява преподавателят ми.

–         Там има студенти първокурсници за наблюдение . – отговарям аз.

–         А, това ли било ! – хваща ме за ръката

–         Ще се справиш! Знам! За това си позволих да ги доведа. – усмихва ми се той.

От този момент, до края на часът не е останал запис в паметта ми. Как съм преподавала? …Какво съм преподавала ? …

Училищният звънец ме върна в действителността и аз констатирах, че часът е свършил.

Поздравленията от страна на преподаватели и студенти, ми показаха, че стартът в учителското поприще е успеше.

Светланда Йорданова Рашкова