На 1 януари се навършиха 132 години от рождението на Пею Тотев Крачолов ,за нас Пею Яворов.
12-13 годишна съм била,когато за пръв път се потопих в света на Яворов.Пролетната ваканция прочетох всичко,което ми попадна за и от него.И така от тогава,че до днес живея с омагьосаната му вселена.
Какво всъщност е Яворов ?
ДВЕ ХУБАВИ ОЧИ
Две хубави очи. Душата на дете
в две хубави очи; – музика – лъчи
Не искат и не обещават те…
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли!
Страсти и неволи
ще хвърлят утре върху тях
булото на срам и грях.
Булото на срам и грях –
не ще го хвърлят върху тях
страсти и неволи.
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли…
Не искат и не обещават те! –
Две хубави очи. Музика, лъчи
в две хубави очи. Душата на дете…
Да, това е неговото преклонение,копнеж,желание,любов или по-точно казано – състоянието на душата му в дадения момент на егзалтация към същество от противоположния пол.
Сън сънувах
Сън прокоба
Сънувах си
Гроба !
Да,това е Яворов,това е неговата същност.По природа той е фаталист и този стих е портрет на душевността му.Обществото познава любовната трагедия на Яворов,но колко хора знаят за патриотичната му същност,за любовта към България.
Родина
Обичам те, родино, и ме трови
поради тебе често ядна скръб,
под гнет стоименен превивам гръб
и влача аз, неволник, твоите окови . . .
Но що си ти? Земя ли в някои предели?
Пръстта на тоя дол, на оня хълм,
еднакво мрътва в зной, под дъжд и гръм
която днес един – друг утре ще насели?
Къде си ти, къде, родино моя?
Нима сред тая повилняла сбир
от вълци и кози – на длъж и шир
потирена, чието име е безброя?
Не си ли ти на майчиното слово,
що най-напред погали моя слух,
не си ли откровителния дух:
на словото, – на битието вечно ново?
Но то. . . но то е в мене, тук, където
ридае миналото – тъмен ек,
и дето бъдащето – зов далек,
нашепва сънищата здрачни на сърцето.
И ти си в мене – ти, родино моя!
И аз те имам: радостта е скръб. . .
Че под неволно бреме вия гръб.
И аз те имам – за да бъда сам в безброя.
Да, това е Яворов ! Малцина знаят за този му облик !
БАБИНА ПРИКАЗКА
Тръгнала от божи рай
към земята чудна двойка:
Разум, който всичко знай,
с Правда, праведна девойка.
Бог поръчал им на път:
„Вий при хората идете –
стига вече да грешат,
ум и правда ги учете.“
– Накъде ли! – „Път е нам
през града и щем намери
да ни слушат много там
сиромаси и болери.“
Но сред пътя в нощен мрак
върху тях стражар наскочил,
за ръцете – и юнак
с пръст полето им посочил…
„Де щем…?“ – Правдичке, не знам!
„То се, Разумчо, видяло…“
– Леле, боже! – Тука-там,
в село слънце ги огряло.
„Бог – добро!“ – „Добро ви дал!“
И прииждат хора прости:
сума свят се насъбрал
да послуша млади гости.
Иде попа: „Дръжте!“ – Беж…
„Дръжте, братя християни,
тез поганци!“ – И поглеж,
грабват сопи вси събрани.
Бежанците с викове
дън-горите огласили;
наизлезли зверове
и от хора ги спасили…
Усещата те ли риданието на душата му?Ако се замислим,ще разберем,че тези стихове са валидни и до днес!Май нищо не се е променило?
Ето отново Яворов !
ХАЙДУШКИ КОПНЕНИЯ
Три похода — и пред мене стоят, пропити от миризма на мешинена чанта, три бележника в оръфани черни корици. Стотини стенографически редове, писани някога с весела безгрижност или мрачни предчувствия, при масата на някой учител или върху приклада на пушката, край задимено селско огнище или под зелен хайдушки шатър в планината… И недоумение ме обзема пред пъстрата хроника на интересни приключения и скучни дреболии — сякаш ред измислици, които странно предполагат моето участие. Действителните спомени от онова време — аз ги нося в душата си незаличими; но какво общо между тях и тоя фактически материал, над който непременно тряба да поставя своето име?
Спомени — невнятна мелодия, дето нявгашната мъка звучи с облекчението на пробуждане след тежък кошмар, — дето миналата радост е нота на меланхолно ридание, защото няма да се повтори никога вече.
И това, което е пред мене, и малката негова част, която следва изложена, отразява в дълбока същност, единствено настроенията на дадени моменти — нищо друго. И следващите късове може би трябаше да бъдат наредени не по времето на събитията, а по датите на тяхното написване. Защото преживяното изобщо има реална стойност дотолкова, доколкото изразява, в един настоящ момент, утаеното у нас чувство за миналото или предчувствие за бъдащето.
Но аз препрочитам книгата си и отчуждителен скелет се възправя пред мен: няма съневидението, което беше истина, и явствува едва действителност, която е била сън…
Уви, моите хайдушки копнения!
И отново ТОЙ !
БОРИЧКАНИЯ, СЪЛЗИ, КЪРВИ…
Боричкания, сълзи, кърви: –
последни сме – да бъдем първи!
Човешка суета.
„Честит“ бил царят, „клет“ бил робът –
не е ли и за двама гробът
единствена врата?
Това е моето ПРИСТРАСТИЕ ! Да но успяхте да откриете Яворов,чрез мен !
3.1.2010г
Русе Светлана Рашкова
