КАТО ПРИКАЗКА
Немирна Есен златокоса,
завтурна се
в полето боса.
Подире й пък хукна,
пламтящия Септември.
– О, чакай! Стой!-
– пресрещна го Октомври.
– Где хукнал си?
– Та тя е моя!
Сбогувай се със нея
и върви…
Септември се стъписа
и рукнаха сълзи…
пороен дъжд.
Студът скова
ранено му сърце,
ридания разтърсиха
душата.
Напет и млад,
Октомври,
я хвана за ръка .
Есента смири се.
Стрела любовна
я уцели.
От свян – поруменя,
обви се в хиляди
дантели – мъгла…
30.09.2015г ( 09ч)
Светланда