Трите същности в арийския мироглед

Шегор Расате

Част I

Трите същности в човека и обществото

По неписаните закони на своята раса индоевропейците са създали високоразвити цивилизации, основани на трифункционалната обществена йерархия – духовенство,воинство и черноработничество. Верни на духовната си същност, те винаги са осмисляли обществения си порядък като продължение на космическия, както заключава френският професор Жорж Дюмезил. Трите обществени слоя на индоевропейското общество съответствуват на трите царства на Света и на боговете, които ги управляват. Но основанието за троичната йерархия следва да потърсим в отделния човек и в жизнените потребности на неговия род.

Трите добродетели

Какво е нужно на човека, за да живее пълноценно? На първо място средства за живот – храна, облекло, подслон, които той добива с труд. Но трудът е само половината от свършената работа, и благата трябва да се защитят. За да има право на свободен труд, и изобщо на живот, човекът е длъжен да си ги извоюва, да бъде воин. Животът е една вечна война – за утвърждаването на Рода и жизненото му пространство. Животът е воля за власт, както заключава великият Нитче. Във воинското дело се осъществява Волята зя живот – не само за силовото надмощие на Рода, но преди всичко за поддържането и подобряването на неговата раса. А свещеният символ на расовата наследственост е кръвта – тя циркулира вътре в човека и преминава в потомството, тя е безсмъртна. Затова в древните общества ценността на човека се е измервала с благородството на неговата кръв, с неговия произход. Така хората са подчинявали житейските си дела на свещените закони на кръвта.

Но човек не може да бъде само воин, в тесния смисъл на това понятие. Законите на живота са твърде сложни, и не всичко на този свят се решава със сила. Човекът трябва да бъде пълен господар на своята съдба, като осигури живота на своя Род не само в пространството, но и във времето, в далечното бъдеще. За това той трябва да има познания за цялото, да изгради себе си като цялостна личност. Но опознавайки всеобщите закони на природата, човек всъщност опознава и невидимия и Творец, Творецът и на него самия. Най висшият смисъл на единичния живот е богопознанието. Само така, постигайки единение с Бога, човексвързва познанията си с божественото начало, и ги използува само за добро, без да нарушава божествения порядък. В крайна сметка за доброто на своя род. Духовният живот не е самоцел, той е служба на Рода и осъществяване на духа на неговата раса.Само човек с благородна кръв може да отвори сетивата си за Духовното измерение, и да постигне визия за тайните на Сътворението и предначертанието на своя Род.

“После, през четвъртата седмица, светците и праведниците ще имат видения; за потомството ще бъде въдворен ред и за тях ще бъде изградено жилище; през петата седмица за тях ще бъде изграден мощен и величествен дом.”(Книга на Енох 92:9)

Така достигаме до извода, че в човека се осъществява трифункционалното единство на неговите основни добродетели – трудови, воински и духовни, движещи трите кръговрата на човешкия живот – обменен, кръвен и духовен. Според германската митология символ на духовния кръговрат е осмокракият кон на Один – Слейпнир, с който върховният германски бог преминава от Небесното царство в Земното и обратно.

Трифункционалната йерархия

Естествено не всеки човек може да развие напълно в себе си трудовите, воинските и духовните добродетели. Но необходимостта от тях е довела до възникването на една структура на обществено разделение, която при индоевропейците е трифункционална и според проф. Дюмезил има следния общ вид:

На първо място съдебната власт, която обхваща функциите на суверенитета, магията, религията и едновремено с всичко това – законодателството.

На второ място  политическата власт със съответните изпълнителни пълномощия на полицията, армията и администрацията.

На трето място стопанската власт, с принадлежащата и търговска сфера, производство на стоки и постигане на благоденствие. (1)

Това обществено устройство е съществувало при всички индоевропейски народи, независимо от равнището на тяхната държавност. При древните келти, които са имали малки племенни държави, трифункционалната йерархия има следния вид:

1.Друиди – духовници

2.Флаитх – воини

3.Бо-айриг – притежатели на едър рогат добитък .

Древните германи са имали подобна обществена организация, където са известни следните съсловия:

1.Армани – духовници

2.Берсеркери – воини.

Ахеменидска Персия  е била добре уредена империя, с институции, основани на трифункционалната йерархия:

1.Антхра ван – духовно съсловие, състоящо се от жреците-мобади, известни в древногръцките източници като магове.

2.Воини, сражаващи се в колесници – ратхае штар, и администраторите – сатрапи.

3.Трудовото съсловие, включващо скотовъдци – вастрио, и земеделци – фрушиянт.

В индийското общество, състоящо се от много раси и народи, трифункционалната йерархия е усложнена. Тя е пренесена към отделните раси, които съставляват основните четири (а не три) касти (варни):

1.Брахмани – духовници и министри.

2.Кшатри – воини, администратори и царе (раджи).

3.Вайши – земеделци.

4.Шудри (от неарийски произход)– ратаи, обслужващи горните три касти.

Древните българи са имали високоразвита държавност с повече от 40 държавни и военни звания, основана на трифункционалната йерархия :

1. Колобри – духовенство.

2. Воинско съсловие, състоящо се от: боили – висши военачалници; таркани – администратори; багатури – тежковъоръжени конници; багаини – съсловни военни командири. (2)

3. Обикновени труженици, наричани просто българи според известен надпис на Кан Маламир.

Съгласно принципа на единоначалието, върховната власт принадлежи на Царя. По правило той принадлежи към духовното съсловие, но осъществява цялостната връзка между трите съсловия, бидейки едновременно върховен жрец, върховен военачалник и самодържец. По този принцип са устроени държавите на древните българи и перси, а също и Римската империя, докато в държавите на древните келти и индуси господствува теократичния принцип – там  духовните съсловия имат върховна власт над царете.

Като форма на обществено устройство трифункционалната йерархия не е изключително творение на индоевропейците. Тя изобщо е свойствена за народите от Бялата раса и изглежда е възникнала още при нейното сътворение. Това схващане е развито в диалозите Тимей и Критий на Платон , където той разказва за най-древните световни цивилизации – на легендарната Атлантида и съвременната и държава на мястото на Атина. Държавната уредба на Предисторическа Атина се основава на трифункционалното обществено разделение , а творчеството на тази уредба се приписва на боговете Хефест и Атина , считани за прародители на предисторическите атиняни. Подобно е и устройството на Атлантида , а в описанието на нейната архитектура се споменава за съчетанието на трите основни цвята , съответствуващи на трите обществени слоя – бяло , червено и черно.

Преданието за Предисторическа Атина и Атлантида, потънала преди близо 12000 години, съвсем не е измислица. Откъслечни сведения за тези далечни предисторически времена могат да се извлекат от народните митологии. Ние заключаваме, че много преди индоевропейците други бели народи са владеели Света. Тях ние наричаме атлантски народи. Това понятие е твърде условно и в него не влагаме смисъл на еднородна общност, каквато са индоевропейците. Определена група сред тях съставляват белите египтяни, инките и гуанчите – коренните жители на Канарските острови. Те имат сходни родови, династични и погребални обичаи. Трифункционалната йерархия е  развита в Древния Египет, Инкската империя, а също и в обществото на гуанчите, живели твърде първобитно според нашите представи – в условията на Каменния век. Към атлантските народи ние отнасяме основателите на Шумерската и Протоиндийската цивилизация. Древните българи са имали високоразвита държавност с особени титли и свещени понятия, чиито успоредици се откриват в наследството на тези две цивилизации. Това показва, че и нашите прадеди се явяват наследници на една працивилизация, която много преди индоевропейците е разпростряла своето влияние над Стария свят.

Идеология на трифункционалната Йерархия

Трите основни добродетели определят обществената структура и ценностната система на отделните раси и народи.   Историята познава народи с преобладаващи трудови или войнски добродетели, а не бива да се учудваме, че  древните историци, като например Херодот, споменават и за народи от жреци, т.е. народи с изявени духовни добродетели. В крайна  сметка трите добродетели се явяват един критерий за многообразието на народите.

Ясно е, че народи без воински и духовни добродетели не са създали устойчиво обществено устройство и трайни културни постижения. Те в повечето случаи са бивали завладявани и асимилирани от други, по-високоорганизирани народи. От своя страна войнските народи, въпреки своите организаторски способности, също не са успели да изградят дълготрайни държави. Увлечени в завоевателни войни и водени от жажда за власт и плячка, те не са могли да предвидят бъдещото развитие на историческите събития и да ги овладеят. Техните водачи не са имали идея как да се противопоставят на духовния упадък,  подриващ устоите на набързосъздадените им империи, поддържани със силата на оръжието. Затова такива империи безславно са се сгромолясвали под собствената си тежест, и световната история ни дава много примери за това.

Само държави със завършена трифункционална структура са успявали да запазят своето могъщество не само в пространството, но и във времето. Държави, в които се осъществяват трите основни принципа на трифункционалната йерархия – величие, сила, богатство. Под това разбираме наличие на здрави духовни устои, силна войска и дееспособна администрация, и развито стопанство. Такива държави са успявали да преживеят историческите превратности, защото са управлявани от високопросветени духовни елити с времева визия и стратегия.

Историческите извори за идеологията на трифункционалната йерархия са ограничени, тъй като тя се е развивала по един неписан закон и се е възприемала като нещо естествено и неподлежащо на описание. Във всички случаи  трите обществени слоя се разглеждат като съответствия на трите царства на Света – Небесно, Земно и Подземно, и се обозначават с техните цветове – бяло, червено и черно. Тези цветове имат основно значение в арийската духовна традиция.

За идеологията на трифункционалната йерархия най-много можем да научим от древноиндийската философия и законодателство. Усложняването на йерархията в индийското общество е довело до допълването на нейната цветова символика. Тъй като кастите са четири, към основните три цвята е добавен още един – жълтият. С него се обозначава кастата на вайшите, докато обичайниат за трудовото съсловие цвят – черният , е отнесен към най-нисшата каста – шудрите. Различната природа на отделните касти се обяснява с мита за произхода им от различните части на тялото на Брама. Брахманите произхождат от главата, кшатрите – от ръцете, вайшите – от краката, и шудрите – от ходилата. Оттук произтича схващанета, че всяка каста(раса) има свой нравствен закон – дхарма. Тя се осъществява в спазването на определени правила на поведение в личния и обществения живот. Тези правила са толкова по-високи, колкото е и положението на кастата в обществената йерархия. Предписанията зя житейските норми на различните касти, за техните права, задължения и взаимоотношения, са определени в Законите на Ману. Основната идея там е човек да бъде верен на своята каста и да уважава хората от по-висшите, но да не слиза на равнището на по-нисшите касти. Така в Законите на Ману е развит основният природен закон: Бъди себе си, но се стреми и към нещо повече от това, което си!

Метафизическите отношения между цветовете на кастите и техните ценности са изразени в следната мъдрост от Васту шастра:

Всяка група хора има своята лична земя.

Ако за някого искаш нешо да изградиш

–         –          изучи качествата и средата.

Брахманите имат нужда от бяла земя

С мирис на масло от крава, сладко на

вкус. Изпълва ги щастие и блаженство.

Кшатрите свързани са с червена земя,

с мирис на кръв и стипчива на вкус.

Тя ги води към власт.

Вайшите търсят жълтия цвят, с мирис

На жито и кисела пръст. Най-добрата за

Натрупване на богатства.

Шудрите в черната Юга са на черна земя,

Опияняваща като вино, горчива на вкус.

Като труда, с който тя ги обвързва. (3)

Дълго време се считаше, че древните българи са били един изключително войнски народ. Историческите изследвания, извършени през последните години, опровергаха тази невярна представа. Всеки велик народ е осъществил своите заложби в определени области на живота, а ние трябва да се гордеем със своите прадеди, които са били силни във всяко едно начинание. “Българин значи мъдър, знаещ човек” – така волжките българи са определили смисъла на народностното си име в своята история. Древните българи действително са се славили като мъдър народ с много стара и добре развита държавност. Те са имали високи астрономически познания,които са осъществили в един съвършен календар, който и днес учудва учените със своята прецизност. Но българите са били и отлични воини, прочути с бойните си умения и със способностите си да се справят с всякакви лишения и несгоди. В стопанския живот българите са били известни с висококачествените си занаятчийски стоки, познати в много страни на Древния свят. За прочутата порода коне, наричани “небесни”, са се носили легинди и са водени войни. С това не можем да изброим постиженията на нашите

прадеди във всички области на живота. Наистина, трудно е да си представим друг народ, който така пълно е развил трите основни добродетели в своите обществени слоеве. Така следва да разбираме основният принцип на Болг-ариите, който отнасяме към Закона на Дуло:“Силата е в Цялото”. Изглежда това е основният замисъл в знамето на древните българи, познато от герба на Второто българско царство. Трите лъва, подредени вертикално, като символи на трите съсловия – стожери на Българския Род и Царство. Това знаме и днес е в сила в германската провинция Баден-Вюртемберг и в Англия ( от Уелс) . Знамето на нашите прадеди  кимерите, останало като тяхно наследство по тези земи.

Трите същности в индийското учение за епохите

Ученията за епохите са имали основно значение в представите на древните хора за историята. Такива учения са известни от наследствата на всички културни народи, живяли в древността – индуси, перси, халдеи, елини, келти и ацтеки.

Въпреки специфичните си особености, тези учения почиват на едни и същи общи принципи, а това е показателно за общия им произход и историческо основание.  Така във всички учения световната история се поделя на четири епохи, през които господствуват различни човешки раси. Всяка една епоха завършва с някакво световно бедствие, с което боговете наказват хората за техните грехове. В течение на четирите епохи човечеството преживява непрекъснат упадък, който се натрупва в течение на времето, така че всяка следваща епоха е по-лоша от предходните. Древноиндийската философия се отличава с отличава с едно задълбочено познание на динамиката на епохите и господствеващите в тях обществени слоеве. В нея се рязглежда основният исторически кръговрат с продължителност от 12000 години, наречен Махаюга. Той се поделя на четири епохи-юги, които намаляват по реда на своята последователност в съотношение 4:3:2:1. За всяка юга е характерна определена обществена структура.

Първата епоха – Критаюга, съответствува на общоизвестната представа за Златния век. Хората , живяли през нея , са били силни тялом и духом, и са живели щастливо, без да познават греха. На представата за хора от Критаюга отговарят народите, живяли до Античността в Средна и Северна Европа. Народи , набеждавани с прозвището “варвари” от уж по-културните елини и римляни.

Не така е мислил римският историк Тацит за древните германи. Той истински ги е уважавал , впечатлен от тяхната  силна раса и обществени отношения. В тях той е открил своя идеал за справедливо общиство и с носталгия си е спомнял за тяхната родина, наречена в съчиненията му “Свободните гори”.

Много по-късно, през  XIV в. , европейските мореплаватели са открили Канарските острови и живеещия на тях народ, наречен гуанчи. Те са смятани за потомци на атлантите, и също са един пример за народ от Крита юга. Тези високи, синеоки и червенокоси хора от кроманьонската раса са удивили европейците не саво с физическата си сила и красота, но също и с високите си нравствени добродетели. За съжаление гуанчите почти напълно са били изтребени от испанските завоеватели след близо стогодишна война.

Старите българи също са имали самочувствието на народ от Златния век, от  “ Първото Слънце”, както е записано в средновековния български превод на Книгата на Сибила. След приемането на християнството византийските нрави са унищожили традиционните  български добродетели в благородническото съсловие. Но българското селячество е съхранило тези добродетели в един неподправен вид до края на Османското владичество. “Тий българи живеят друголюбно между си и съхранили са почти първобитное неповинно начертание старого живота.” (Г.Раковски).

През Трета юга е започнала покварата и упадъкът на расата. Но злото е било все още малко и се е компенсирало с трифункционалната обществена йерархия, в която ръководно място са заемали духовниците – брахмани. Тази епоха съответствува на времето от Библейския потоп през V хил. пр. Хр. До средата на I хил. пр. Хр. През нея са се развивали цивилизации, управлявани от  високопросветени жречески съсловия, които наричаме духовни. Най-ранните от тях са Египет, Шумер и Протоиндийската цивилизация. По-късно са възникнали и индоевропейските духовни цивилизации – Индия, Персия, а също и древната българска държава – Балхара.

През Двапара юга са управлявали воините – кшатри.

Тази епоха съответствува на Гръко-Римска цивилизация и на по-късната Европейска средновековна цивилизация. В тях духовенството не е било толкова високопросветено , колкото в духовните цивилизации, и властта действително е принадлежала главно на войнското съсловие. Тези цивилизации ние наричаме войнски. Така например гражданството на Древния Рим се поделя на две добре известни обществени съсловия – патриции и плебеи. Управляващите патриции са аристократи от войнското съсловие, присвоили си правомощията на жреческото съсловие – sacra. От своя страна обикновените граждани – плебеите не са признавали sacra на патрициите, и това показва, че те са държали на достоверната трифункционална йерархия,   която патрициите са нарушили.

Днес живеем в края на Кали юга. Според пророчествата през тази епоха управляват вайшите и шудрите, слабите тялом и духом, без дълг, морал и религия. И наистина това съответствува на модернистичната буржоазна цивилизация, управлявана по анонимен път от нехероични елементи – банкери, лихвари, търгаши. Нейната обществена структура е изцяло разрушена, както военните, полицията и правителствата,  така и тъй наречената “интелигенция” (атеистичният заместител на духовенството), обслужват комерсиалните интереси на световните паразитни кръгове.

Този бегъл поглед върху човешката история е достатъчен, за да се убедим, че упадъкът непрестанно е вземал надмощие в живота на човечеството, и като проклятие тегне над неговата съдба. Древноиндийската философия обяснява обществения упадък със загубата на дхарма – нравствения закон, от който произтичат редът и благоденствието в обществото. Каква е причината за това?

Животът е антиентропийно явление, но в дълговременен план подлежи на бавна деградация. В природата това се поправя от неумолимото действие на естествения отбор, който прочиства живота от всичко нездраво. Но колкото по-независим от природата става човекът, толкова па-малко той е в състояние да контролира собствената си природа. Поради отстраняването на отбора в поколенията се натрупват дегенеративни изменения, дължащи се на расови смешения и вредни мутации, и така се влошава качеството на расата. Оттук следва и непрекъснатото разрушаване на обществената структура, което в крайна сметка следва да достигне до пълния хаос, или Махапралая ( Голямото разтваряне) което ще отбележи края на Калиюга и цялата Махаюга .Но това разтваряне няма да бъде краят на Света, а едно пречистване, след което животът ще продължи вечния си кръговрат.

Кръговратът на епохите се свързва с представата за трите върховни божества в хиндуисткия пантеон: Брахма – Творецът, Вишну – пазителят  и Шива – Разрушителят. От Брахма произтича чистото творение в началото на Критаюга. През Критаюга също така управляват брахманите, затова тя още се нарича Брахманаюга, както и Сатияюга – Епоха на Истината.  Вишну се намесва по средата на историческия кръговрат, за да запази човечеството от упадъка. През Двапараюга, когато властта е преминала в ръцете на кшатрите, Вишну се е превъплътил в брахман на военна служба, за да запази богоустановеното управление на брахманите. В края на Калиюга, когато разложението взема застрашителни размери и положението става неспасяемо, идва ред на Шива да разруши света с космическия си танц. Да унищожи нездравото, за да засили здравото за нова Сатияюга.

Троичната алхимия на човека

Нашето учение за трите същности ще остане непълно, ако не го развием и в дълбочина. По пътя на изложението ние засегнахме толкова важни въпроси от човешкото битие. Пред нас стоят, обвити в мистично тайнство, загадките на сътворението, цялостната история и бъдещето на човечеството. Ключът към тези съдбовни за нас тайни се крие в отговора на основния въпрос: кои са онези вътрешни сили, които движат трите кръговрата в човека – духовен, кръвен и обменен, и произтичащата от тях обществена структура? Тези сили са извън обсега на познатата ни материалистическа наука. Тяхното съществуване е предмет на познанието на метафизическата наука, но тя не ги обяснява с точни дефиниции, а посредством техните качества и съотношения, с които те се разкриват в сетивния свят.

Индоевропейците винаги са развивали своите учения върху познанието на природните закони. Те са възприемали троичната подреденост на човека като една естествена даденост, която са свързвали с цялостния си мироглед. Така е възникнала една прастара философия, осмисляща троичния порядък на Света. Както и други предхристиянски учения, унищожени повсеместно, тази философия е запазена в Индия – тази съкровищница на арийската култура. Това е философията Самкхя.

Самкхя е дуалистична философия, която признава две независими едно от друго начала на Света – природа и дух, наречени пракрити и пуруша. Пракрити е изградена от три основни субстанции, или същности, наречени гуни :саттва – духовният потенциал, чистата същност, чрез която пуруша прониква в пракрити ; раджас – активната сила ; и тамас – тъмната, инертна материя.

Трите гуни присъствуват в цялата Вселена, и стоят в основата на живота. Ако обърнем поглед към биологията, ще се уверим, че гуните се проявяват в трите зародишни пласта, от които се развиват животните и човекът : ектодерма, мезодерма и ендодерма. Саттва преобладава във външния зародишен пласт – ектодермата, от който се развива кожата, сетивните органи и нервната система. Чрез тях ние опознаваме света, а също и невидимия дух – пуруша, и така осъществяваме духовния кръговрат. Раджас преобладава в средния пласт, от който се развива мускулатурата, половата и кръвоносната система. В тях е силата, която движи живота, и осъществява кръвния кръговрат. Тамас преобладава във вътрешния пласт. От него се развиват вътрешните органи, осъществяващи обменния кръговрат.

От взаимодействието на гуните произтича развитието и многообразието в природата. Когато гуните са в равновесие , пракрити е в покой. Щом това равновесие се наруши , от първоосновата възникват различни жизнени форми. Следователно многообразието в природата се изразява в различните съотношения на гуните в нейните творения. Но при понататъшното развитие съотношението достига до дисхармония , животът се изхабява и в него настъпва обратното на творението явление – разтварянето (пралая). Животът се завръща към първоосновата , докато хармонията на гуните се възстанови , и вече пречистен , отново продължава своето развитие.

Идеята за хармонията на трите същности в човека откриваме в българската поговорка “Здрав и читав”. Петър Добрев установява , че думата ЧИТАВ е равнозначна на ЗДРАВ , но тя произхожда от древнобългарския корен ЧИТ , който означава “три”. Следователно здрав е този , който е читав , т.е. при когото трите същности са в равновесие.

На тези закономерности е подчинено и историческото развитие на човечеството през различните епохи. Чрез законите на Самкхя ние вече можем да си обясним същността на обществения упадък – това е един процес на последователно отпадане от трите същности , и от кръгавратите , които те осъществяват. Затова той е и напълно предсказуем , и доказателства за това са древните пророчества за нашето съвремие.

През Критаюга са господствували хората с хармонично развита троично подреденост. В живота на тези хора първостепенно значение е имал духовният кръговрат. Значителният дял на саттва е определял пълноценното развитие на сетивата им за духовното измерение. Посредством тях те са могли да общуват с висшите духовни сили и са постигали задълбочени познания за битието. За това например ни загатва древногръцкото учение за епохите. Според него първите хора са живели като богове , и самите богове са идвали да се съветват с тях. А според свещената книга на маите “Попол вух” първите хора са “имали познания за всичко , което съществува на Света. Когато гледали наоколо , те изведнъж виждали и наблюдавали отгоре надолу целия небесен свод и вътрешността на земята. Те виждали даже неща , скрити в дълбока тъмнина. Те виждали изведнъж целия свят без дори да се помръднат ; виждали го от мястото , където се намирали. Велика била тяхната мъдрост.”

В съвременните окултни науки тези способности се определят като “разширяване на съзнанието” или “духовна визия”. Благодарение на тях хората от Критаюга са се развивали като цялостни личности , съизмерими с боговете , и са създали едно наистина справедливо общество.

През следващите епохи делът на саттва е намалявал и това е довело до ограничаване на духовния кръговрат. През Двапараюга са господствували хората , за които съществено значение е имал кръвният кръговрат. Макар и със стеснен духовен кръгозор , тези хора са продължеле да бъдат верни на природните закони. Развивайки войнските добродетели , съответствуващи на раджас , те неуморно са се борили за господството на своя род. Но преди всичко те свято са спазвали свещените закони на кръвта , въпрос на чест за доблестните воини.

На свой ред и войнските добродетели преживяват упадък през Калиюга. В настоящата епоха преобладават онези хора , чието съществуване е сведено до обменния кръговрат , до задоволяването на материалните потребности. Днес този стремеж за задоволеност е достигнал до своята крайност , наречена консумизъм. Но робуването на материалните потребности влиза в противоречие с природните закони , и подтиска волята за самовъзпроизводство. Заради него през Калиюга става обичаен така наречения “брак по сметка” оправдан единствено от жаждата за богатство , но за сметка на качеството на расата в идните поколения.Така се засилва обратния подбор , съгласно пророчествата в Еддата за поругаването на свещените закони на кръвта.

Основно значение в живота на хората от Калиюга имат трудовите добродетели. До недалечното минало дребните и средните производители бяха главната обществена сила. Тези , които съставляват националната буржоазия , съответствуваща на вайшите. С пословичното си трудолюбие и предприемчивост те поддържаха едно устойчиво и благоденствуващо обшество.

Но и това време вече е история. Днес Светът се управлява от представителите на интернационалната лихварско-спекулативна буржоазия. Тяхната предприемчивост се свежда до натрупването на печалби по нетрудов , паразитен път. Чрез многобройните средства за масова информация те разпростират своята ценностна система над целия свят. Днес ние виждаме как се руши и последната опора на нашето общество – трудовите добродетели. Следователно сега живеем във времето на шудрите – най-нисшият обществен слой , на който са чужди трите основни добродетели. Но от законите на Самкхя е ясно , че съвременната обшествено-политическа система определено е противоестествена. Тя няма дълго да просъществува поради дълбоките си вътрешни противоречия.

Както вече забелязахме , през Калиюга господствуват различни обществени слоеве. Поради това тя се подразделя на два периода : на вайшите и на шудрите. На подобно деление подлежи Четвъртата епоха и в учението на ацтеките, с което епохите при тях всъщност стават пет на брой. Изглежда и ацтеките по свой път са достигнали до идеята за трите същности , за да я осъществят в делението на историческите епохи.

Историческото развитие на обществените слоеве показва , че те не са възникнали единствено по силата на обществената необходимост. Това са преди всичко едни исторически обособени раси – раси на Духа , които тантрическото учение класифицира така : дивя – хора с божествена природа ; вира – хора с хероическа природа ; и пашу – хора с животинска природа.

Не само в ученията за епохите , но и в други древни митове и предания се разказва за хората-богове , живели през първата епоха. Но там се разказва още и за техните отношения със смъртните хора , както са наречени хората с животинска природа. От смесените бракове между божествените и смъртните хора са се родили прословутите войнствени великани , които са господствували през следващите епохи. Така поради расовите смешения тези първи хора-богове са загубили божествените си добродетели.

Имайки предвид тези предания , ние следва да се направим едно важно уточнение : че в ученията за епохите всъщност се разглежда историята на една божествена раса , а не на всички човешки същества. Хората от Бялата раса са създали Световната цивилизация с нейните културни постижения , в това число и ученията за епохите. Под формата на “история на човечеството” те всъщност са пресъздали своята собствена история. Така следва да използуваме обобщителните понятия “хора” и “човечество” , използувани тук.

Своеобразно схващане за алхимията на човека застъпва Платон. Той обяснява божествената природа на атлантите и предисторическите атиняни с изявата на божествения елемент в тях , а упадъка – със смешението на този елемент със смъртния елемент , наследен от смъртните хора. Подобна представа е изразена в индийското учение за епохите. Там упадъкът на обществото се обяснява със загубата на дхарма , а нейният дял през различните епохи се определя така : Критаюга – пълна дхарма ; Третаюга – ¾ дхарма ; Двапараюга – ½ дхарма ; Калиюга – ¼ дхарма. Като нравствен закон дхарма е проявление на божествения елемент в човека , а делът на дхарма през епохите всъщност отговаря на дела на божествения елемент в различните раси , господствували през тях. Така брахманите , господствували през Крита- и Третаюга , са от чист божествен произход , или дивя. Кшатрите , господствували през Двапараюга , са наполовина от божествен проидход – вира. През Калиюга господствуват вайшите , при които божественият дял е ¼ , а впоследствие и шудрите , изцяло от небожиствин произход – пашу. Тези основни положения ни разкриват и същността на двиджа – категорията на дваждиродените , към която принадлежат брахманите , кшатрите и вайшите. За тях се вярва , че могат да живеят втори живот след смъртта , тъй-като душите им са безсмъртни , а както забелязахме , това качество се определя от наличието на божествен елемент в тях. Макар и с различни дялове в тяхната наследственост. За разлика от двиджа , шудрите нямат божествен елемент , следователно и възможности за втори живот – те са адвиджа. В учението за двиджа е развита една дълбока житейска мъдрост : че през целия си живот ние трябва да се стремим да осъществяваме божествения елемент в нас , независимо в каква степен сме го наследили. Това е да бъдем верни на Себе си и на висшата същност в нас самите. Подобна идея изказва и великият италиански философ Юлиус Евола. Той твърди ,  Арийската раса не може да се възстанови в изначалната си чистота , но може да се възроди нейния дух.

Задълбочените познания върху човешката алхимия показват , че качествата на трите (или четири) раси на Духа всъщност се определят от двата основни елемента – божествен и смъртен , както и от съотношенията между тях в отделните раси. От своя стряня тези два елемента съответствуват на гуните във философията Самкхя : божественият елемент – на саттва , и смъртният елемент – на тамас. Тези гуни всъщност са двете потенциални енергии , които се осъществяват при свързването си с активната енергия раджас. От саттва и раждас произтичат съзиданието и добрите дела , а от тамас и раджас – пороците и престъпленията. В това се състои и съдбовният житейски избор между доброто и злото – как да осъществим жизнената си енергия – в божественото или в животинското начало.

Трите същности в мирозданието

Индоевропейският Пантеон

Битието е една сложна плетеница от кръговрати на развитие и унищожение. Именно затова според индоевропейския мироглед редът и хармонията не са нещо случайно възникнало. Те са винаги под угроза от унищожение. Индоевропейците са изграждали своя обществен порядък в съизмеримост с този на Природата и боговете , за да го запазят от произволни промени във вечността. И ако все пак такива промени бъдат извършени , то редът и хармонията след това могат да бъдат възстановени , като като се съблюдава техният първообраз – Природата.

Според индоевропейските представи Светът се поделя на три царства : Небесно , Земно и Подземно. На тях , както и на трите съсловия , съттветствуват трите основни цвята в арийската традиция – бяло , червено и черно. Трите свята основно се обитават от три групи същества : богове , хора и демони.

Централно място в космогонията на индоевропейските народи заема Световното дърво , наречено още Дърво на живота. То свързва трите царства в едно цялостно Мироздание. С корените си то прониква дълбоко в Подземното царство , стъблото му преминава през Земното , а с клоните си достига Небесното. Трите равнища на Световното дърво се обитават от характерни животни и митологични същества , олицетворяваще различните природни стихии и свръхестествени сили. “Израсло е високо Дърво , в корен му жълт змей лежи , на средата тънка змия , на върха му орел мъти.” В тази българска народна песен е възпроизведен един мит , който напълно съответства на мита за ясена Идграсил – Световното дърво в германската митология , според исландската Едда. Жълтият змей там е наречен Нидрир – подлият секач ,който гризе корените на Идграсил. До стъблото на Идграсил наистина живеят змии , а на върха му застава орел. В митологията на древните българи , записана в “Сказание за дъщерята на Хана”(епосът на волжките българи) Световното дърво е наречено Бой Терек.

В повечето индоевропейски митологии като световно дърво се възприема дъбът – той е символ на вечния живот и , а също и пазител на горската мъдрост според учението на келтските жреци – друидите. Както знаем , кората на дъба е кафява , а кафявият цвят се получава при смесването на трите основни цвята – бяло , червено и черно. Свещеният дъб свързва трите цвята в едно , а кафявият цвят символизира хармонията между тях , а също и единството на трите обществени слоя. Затова той е четвъртият цвят , широко застъпен в арийската традиция.

Трите царства имат и своето времево измерение – отдолу нагоре те се отнасят към миналото , настоящето и бъдещето. Също така те символизират и връзката между поколенията , съставляващи Народната общност във вечността – мъртвите , живите и неродените.

“Изграждането на пантеона на индоевропейските богове отразява трифункционалния строеж на човешкото общество , с което се показва извънредната хармония между Божия свят и този на човека. Единият е свързан с другия роднински , така че човекът никога не може да бъде схванат като вторичен продукт , обвит в абсолютните представи на зависимостта. Нещо , което е характерно за всички религиозни форми , почиващи върху могъществото на едно тоталитарно божество.” – заключава германският философ Пиер Кребс.(1)

Според проф. Дюмезил в Пантеона на индоевропейските богове се оформят три групи богове : на първо място , това са господарските богове – Зевс , Юпитер , Один , Варуна и т.н. ; на второ място – боговете на войната – Арес , Марс , Тор , Индра ; на трето – боговете на плодородието.(2)

Във ведическия пантеон тези групи богове обитават три равнища на съществуване , които не напълно съвпадат с трите царства на Света. “Във всяка от тях (сфери – б.а.) господствува по един главен бог – Савитри или Суря (Слънце) в небесната , Индра или Ваю (въздух) – в междинната , и Агни (огън) – в земната.Всеки един от тях се проявява в общо единадесет различни форми , схващани като отделни божества. Така основните ведийски божества стават общо тридесет и три.” (Стефан Чолаков , 3)

Трите групи богове откриваме и в древнобългарския пантеон. Върховният Бог на нашите прадеди е Тангра. Неговото име е известно от надписа на Кан Омуртаг от Мадара. То означава “Бог-гръмовержец” , тъй-като е сродно и  с други индоевропейски понятия за гръм – thunder на английски , donner на гармански и тандра на памирските езици. По своята функция обаче Тангра е Върховен небесен Бог , без образ и подобие. В неговия култ ние откриваме най-древното индоевропейско божество , почитано под името Дяус-Питар (Небето-Баща) според преданията на различните народи.

След публикуването на Сказанието станаха известни и останалите български божества. Те са наречени с общото название алпи , отнасящо се както за небесните светила , така и за свръхчовешките богове – алпите-диви.(4) Заедно с Тангра към господарските богове се отнасят още алпите Хурса и Барс. Хурса е Богът-ковач , Синът на Слънцето. Той кове оръжията на хероите , а на човека е дал безсмъртна душа , също знания и умения. Затова според Сказанието хората са го почитали като Духовен баща и Покровител. Същите вярвания откриваме и в народните предания от Лудогориетто. Там Хурса е известен под името Железния баща (на турски Демир баба) , и определено е почитан като Бог-Праотец.(5)

Барс е всевиждащият бог , съблюдаващ космическия порядък. Той се явява като съдник , решаващ дпоровете между боговете. В Сказанието Барс е наречен на името на своето превъплъщение – снежният барс , едно от тотемните животни на древните българи. Но по своите функции той съответствува на хиндуисткия бог Шива , а също на древногерманския Хеймдалур. Една народна песен , публикувана от Георги Раковски свидетелствува , че точно Шива е почитан от дунавските българи под името Сива.(6)

Алпите Хурса и Барс са известни със своята магическа власт. В изкованите оръжия Хурса влага своята магическа сила , но също така той лишава от  сила оръжията на този , който пресече неговия път. А Барс в гнева си може да убие само с поглед.

Значимо място в древнобългарския пантеон е отредено и на Бога на войната – Барин. Подобно на Один той е предводител на хероите , загинали в бой. Разделени на две войски – на светли и тъмни алпи , те се сражават помежду си на Небето – също като воините на Один във Валхала. От битките на светлите и тъмните алпи зависи изхода от битките на Земята. Освен това Барин дава на своите избранници всевъзможни поличби , които те трябва да разгадаят , за да открият ключа към победата. Самото име Барин според Петър Добрев означава “победоносец” , както впрочем е наречен св. Георги , неговият приемник в християнската традиция. Воински бог също е и синът на Барин – Кубар , наследникът на бащината мълния. Като сравняваме Барин с Один ние забелязваме , че и Кубар съответствува на най-могъщия одинов син – Гръмовержецът Тор. Същевременно името Кубар е близко до това на ведическия Кубер – Бог на богатствата и пазител на Севера.

Боговете на плодородието в Сказанието не са ясно определени. Към тях отнасяме Богинята на огъня Артиш , а също и добрият змей Барадж – покровителят на свещената българска династия Дуло , и пазител на царския дворец

В пантеона на древните българи откриваме същете архетипни богове , които са почитани и от другите индоевропейски народи. По своите основни положения древнобългарската митология е твърде близка до германската. В това изглежда няма нищо случайно. Тук трябва да се търсят следите на митичните аси – обожественият народ , който е предал своята култура на древните германи. Според исландския поет , записал Еддата –  Снори Стурлусон ,  асите са дошли в германските земи от изток  , от земите на север от Кавказ.(7) Там са живели и древните българи.

Изследвайки българските народни вярвания , ние забелязваме следната особеност : в култовете към светците , приемници на езическите богове – господарски , войнски и на плодородието , във всички случаи проебладава култът към плодородието. Това е така , защото носител на българската народностна култура е селячеството. Селянинът гледа на Света само от своята гледна точка , и свързва всичките си житейски идеали с плодородието , и изобщо с плодовитостта. Следователно култът към плодородието , макар и широко застъпен в българското народно творчество , е само едната страна от народната вяра. Старото войнско съсловие , унищожено от османското завоевание , е изповядвало култа към храбростта , а духовното съсловие на колобрите , унищожено по рано , по времето на чуждопоклонническото покръстване , е изповядвало култа към мъдростта. Така извеждаме трите допълващи се принципа на арийската езическа традиция : мъдрост , храброст , плодовитост. Всяко съсловие в индоевропейското общество изповядва преимуществено култа към онзи бог , който отговаря на неговото положение в йерархията , и търси неговото покровителство в житейските си дела. Идеята за трите култа откриваме в Древна Персия , където според зороастрийската тардиция са извършвани богослужения в три главни храма на Огъня  , посветени на всяко едно от трите съсловия  – духовенство , войнство и селячество.(8)

Централно място в митологиите на древните българи и германи заема Богът-Праотец , Всеобщият баща. Тъй не е един и същ – за българите е Хурса , а за германите – Один. Това е така , защото според езическата традиция всеки народ извежда радасловието си от своя бог-праотец. От гледна точка на трите функции Богът-праотец е господарски бог , но неговата функция не е изключително духовна , както на Шива-Хеймдалур. Той осъществява трите основни функции – духовна , войнска и трудова (на плодолодието) и всъщност отговаря на царя в индоевропейската традиция – с други думи той е Царят на боговете. По своеобразен път тези функции са съчетани в боговете-праотци на древните българи и германи. Хурса е Бог-ковач – той представлява трудовото съсловие , но но кове оръжията на хероите , следователно е свързан и с войнското съсловие. Освен това Хурса е одухотворил първите хора , следователно осъществява и духовна функция.Той се явява като цар на боговете-алпи , а над него е единствено Всевишният Тангра.

Култът към Один възниква през III в пр. Хр. В Северна Европа. Один е архетипет индоевропейски бог , в който са съчетани култовете на други божества , почитани преди него от германите.(9) Основно той е Бог на войната , и в това отношение е много близък до Барин. Но също така Один е и Бог на мъдростта и поезията. На него се приписва откриването на руните – древни писмени знаци с дълбок метафизичен смисъл. В германските вярвания Один е представян и като бог с еленови рога , какъвто е келтският  Цернун – Богът на горите и плодородието. Така , макар и символично , Один се свързва и с култа към плодородието , свойствен на трудовото съсловие.

Наистина , несравними по своето излъчване са Небесният ковач Хурса и Один , предводителят на воините от Валхала. Въпреки очевидните различия , в тях откриваме идеята за Бога-Праотец и основните принципи на арийския мироглед , вплетени в нея. Богът-Праотец обединява култовете на всички съсловия от народната общност , а заедно с това и вярата в боговете и прадедите – двата стожера на човешкото самосъзнание , диалектически свързани в езическата традиция. Всеобщият баща , в който всеки може да открие Себе си.

Троичното и четвъртичното деление

Учението за трите същности е свързано с представата за порядъка на Света във вертикален план. С това обаче не се изчерпват идеите за Мирозданието в индоевропейския мироглед. В хоризонтален план Светът се поделя на четири посоки , годината – на четири сезона , а природата – на четири елемента – земя , вода , въздух и огън. На основата на четвъртичното деление са развити и други учения , които не противоречат на ученията , основани на троичността , а в много отношения се допълват с тях. В Древна Индия освен Самкхя се е развила и философията Няя-Вайшешика , основана на схващането за четирите елемента и духовната субстанция акаша. Но тези две философски системи са несъвместими по предмета на своето познание. Няя-Вайшешика е материалистическа философия , тя разглежда физическите качества на природата , докато Самкхя е духовна философия  – тя се занимава с метафизическите качества на природата , недоказуеми чрез физическия опит.

Учението на келтските жреци – друиди основно е свързано с четвъртичното деление ,  проявяващо се в четирите сезона и четирите елемента. Но и в него е развита идеята за троичността  , подобна на тази в Самкхя. Там се говори за силата на вдъхновението – ауен , проявяващ  се в три капки , от които произтичат трите лъча на вдъхновението. “Изявеният във външни форми свят е приемник на тройния ауен , и ако равновесието във Вселената бъде нарушено , ауен няма да може да се изяви чрез естествените форми и съответно трябва да се върне към източниците на собствената си природа.” (Кейтлин Матюс ,10)

С присъщия си усет за висшата подреденост на Мирозданието българският народоизследовател Димитър Съсълов се опита да възроди метафизичното учение на древните българи. В своето Учение за върховното единство той развива принципа на Центъра и двете крила , съгласно който са били устроени войската и държавата на хунорите , считани за прадеди на нашия народ. Този принцип се отнася за хоризонталния порядък на Света и няма нищо общо с Учението за трите същности. Той е добре приложим във военното дело , но дава твърде едностранчива представа за космическата хармония. Защото Центърът и двете крила са подредени па линията на фронта , т.е. те предполагат линейност. А цялостна идея за хоризонталната подреденост ни дават центърът и четирите посоки. Но през Центъра се проектират и трите царства и така се получава седмичното деление на пространството. Седмичният принцип има важно значение в арийската духовна традиция.

Свещеният замисъл на четвъртичното и троичното деление се проявява в архетипните арийски символи: свастиката и нейната разновидност богарата (келтският кръст) , и съответно триквестера (трираменната свастика).

Мъжкото и женското начало

Идеята за мъжкото и женското начало има важно значение в арийската космогония. Тя ни е позната от учението за Дао на Лао Дзъ , който всъщност не е китаец по произход. Съгласно него  Вселената е изградена от две основни субстанции (енергии) : женската (земната) – ин и мъжката (небесната) – ян. В Шумер е съществувало подобно учение , където двете субстанции са наречени съответно ки и ан. Подобни идеи са известни още от Халдея , Персия и Индия.

Невъзможно е задълбочено да развием Учението за трите същности , без да сме наясна с индоевропейските схващания за боговете и Сътворението. А те следват от разбирането за мъжкото и женското начало. Древните индоевропейци никога не са си представяли Сътворението като планирано и еднолично дело на единствения и пълновластен бог , както е в библейския мит. Една идея , която е доразвита в зловещата франкмасонска доктрина за великия архитект  – студеният и безчувствен разум , създател на целия този изкуствен свят , който отвсякъде ни задушава и подтиска жизнените ни сили.

Според индоевропейските религиозни схващания Светът е сътворен от бракосъчетонието на двете основни божества : Небето-баща (Дяус-питар) и Богинята-майка.  Сътворението , дори и извършено от боговете , е тайнство , което не подлежи на описание и съзнателна насоченост. То е начало на новиа живот , и съгласно законите на живота се осъществява с любов. От божественото бракосъчетание се раждат и други богове и богини , които на свой рад продължават делото на Сътворението. Индоевропейската идеология за Сътворението  е развита в тантрическото учение, вплетено в хиндуизма , съгласна принципите на Самкхя : “Бог е самата истина , или саттва. За да твори , на Шива му е необходима и материята , която също е енергия. На самскрит тя се нарича шакти и се изобразява като богиня , другата половинка на бога… Той (Шива) бил създаден от първия бог , от Брахма , с цел да сътвори Света. Когато не съществувало нищо , царяла пълна тишина , затова първичният акт на Творението отекнал като буря или бушуващ огън , защото бил първичната проявя на самата Енергия. Рудра (Шива) изрекъл : “Имам нужда от жена , за да творя”.” (Джан Напърт ,12)

Тази индийска мъдрост ни ни помага да изясним и дълбокия метафизически смисъл на българските народни вярвания , намерили убежище в култовете на светците. Към всеки светец нашият народ е добавил по една светица , а към всяка светица – по един светец. Тази народна философия няма нищо общо с църковните канони , но показва , че идеята за мъжкото и женското начало има основно място в българския народностен мироглед, не по-малко , отколкото в хиндуисткия. В подкрепа на това следва да разтълкуваме и българската дума Сътворение – тя означава Съвместно , а не еднолично Творение.

Идеята за мъжкото и женското начало е пресъздадена в езна от най-тачените народни традиции , с която посрещаме пролетта – носенето на мартеници. Най-изразителна е мартеницата , съставена от мъжка и женска фигурка , носещи старинните български имена Пижо и Пенда. Пижо е бял , с добавка от червено , а Пенда е червена , с добавко от бяло. Нещо като българското Дао , но не в чернобяло , а в червенобяло цветосъчетание , изразяващо взаимното проникване на мъжката и женската енергия в двата пола. Пижо и Пенда най-дълбоко ни разкриват духовното послание на мартеницата , защото в тях ние вижддаме мъжкото и женското божество  , от бракосъчетанието на които се ражда новият живот през настъпващата пролет. Както изяснихме по-горе , Бог е истината (саттва) , а Богинята – енергията (раджас) , и тази философия е пресъздадена в цветовете на Пижо и Пенда. Раджас е активната енергия , която се свързва с двете потенциални енергии – саттва и тамас. От съчетанието на енергията и истината се поражда светлината , която ни помага да видим истината и да вършем добро. Но енергията може да се свърже и с тъмнината , от което се пораждат престъпленията и пороците. Затова чрез мартеницата ние си пожелаваме именно първата възможност :да осъществем жезнената си енергия в съзидание и добри дела           , да постигнем хармония между Силата и Духа , да сме здрави и щастливи. Същото послание се излъчва и от сватбеното знаме в българската народна традиция. То се изработва от две кърпи – бяла и червена.

Трите същности в българските народни носии

Учението за трите същности е дълбоко залегнало в българския народностен мироглед. Неговата най-значима изява са цветосъчетанията в българските народни носии. Никой друг народ не е прокарал така последователно замисъла за космическата подреденост в своето традиционно облекло , както българският. Най-обичайната мъжка носия се състои от бяла риза с червени шевици , червен пояс и черни потури. По своя цвят и последователност те напълно съответствуват на трите царства : Небесно , Земно и Подземно. Подобна мъжка носия се среща още в Испания. В женската носия цветовете също следват космическия порядък – ризата е бяла с червени шевици , а полата и престилката са главно в червено-черни разцветки. Освен това четвърти цвят в нашите носии е кафявият – символ на космическата хармония и единството между трите обществени слоя .

От всички елементи на мъжката носия най-голям духовен смисъл има поясът. Като проявление на Земното царство той  се свързва с  другите две в цялостния порядък на Света и човека. Според българското народно поверие само на Земята хората носят поясите си около кръста. В Небесното царство ги увиват около главите си , а в Подземното – около краката. Но поясът още е символ на съзряването и плодовитостта , той съответствува на раджас. Затова според народния обряд на възмъжаването (инициацията) момчетата за пръв път запасват пояси когато навършат 16 години. На тази възраст младежът се оформя като личност , съизмериме с Вселената , и с червения пояс той ознаменува завършеността на троичната се подреденост. Не случайно това свещенодействие се извършва на Коледа – празникът на Българския Праотец  – Цар Колед  и неговия син Болг , чието име ние , българите , носим. Новопосветените момци се присъединяват към коледарската дружина , за да запеят на свой ред вечния химн на Болг-ариите , с който нашите прадеди са огласяли хилядолетния си път през земите на Европа и Азия :”Болг се роди , Коледо”.

Трите същности в годишния кръговрат

Българският календар е слънчев. Основно значение при подялбата на годината в него имат четирите празника на Слънцето , разделящи годишните времена ,  и още четири  празника по средата на всяко годишно време – средищните празници. По своето място и значение тези осем празника напълно отговарят на празниците в келтския и германския календар , основани на същата осмична подялба.

Но също така в българския календар годината се поделя на две основни полугодия – топло и студено , разделени от празниците Гергьовден (6 V) и Димитровден (8 XI) – най-значимите от средищните празници. Именно в това двойно деление е развита и идеята за трите същности в годишния кръговрат. От Гергьовден до Димитровден е времето за усилен труд в земеделието , животновъдството и други области на стопанския живот. Ето защо имената на тези два празника имат такова пословично звучене в българската стопанска традиция. Според обичайното право на Гергьовден се наемат овчари и ратаи , а на Димитровден се уреждат задълженията към тях , след което се разпускат. Затова Гергьовден е известен като съсловен празник на овчарите.

Но същевременно Гергьовден се чествува и като официален празник на българската войска – той е Ден на храбростта. От стари времена на този ден българите са призовавали Бога на войната Барин за победа и закрила , и са тръгвали на бран. Затова нашият войнски празник е наречен на св.Георги – приемникът на Барин , а също и на тракийския бог-конник Херос в християнската традиция. Краят на военните дела се отбелязва с празника Мъжка (Архангелова) задушница (21 XI) , който се пада 13 дни след Димитровден. Това е празникът на Архангел Михаил , неслучайно наречен Предводител на небесното войнство като проявление на Барин (Один). По това време на годината Барин слиза с войнството си сред нас , и ние най-тържествено почитаме хероите , паднали за Българския Род и Царство.

Така се подреждат трите същности в годишния кръговрат : труд и бран през топлото полугодие , и духовно укрепване през студеното. Когато времето се застуди , природата опустява и дърветата връщат жизнените си сили в корените. Ние също привършваме полската работа и се оттегляме по къщите , за да отдъхнем и да се върнем при Себе си , при своите родови корени. През дългите и студени земни нощи ние по-често се събераме със семейството и близките , и си спомняме песните и преданията , завещани  ни от прадедите.

На семейството и прадедите са посветени празниците след Димитровден , най-значимият от които е Коледа – Празникът на Българския Праотец Цар Колед и неговия син Болг.

От Атанасовден (31 I) природата започва своето пробуждане и духовното укрепване придобива ново измерение. Синът на Слънцето Хурса (св.Атанас) идва на бял кон , за да прогони зимните студове и да стопли земята с огнения си дъх. Следват и другите празници на Пробуждането.  Като изпълняваме свързаните с тях обичаи , ние пробуждаме своята Воля за градеж и съзидание през настъпващата пролет.

Духовният смисъл на годишните времена , свързан с трите същности , се определя от средищните празници :

Зима-пролет (от Атанасовден до Гергьовден )– Пробуждане на жизнените сили.

Пролет-лято (от Гергьовден до Илинден) – Подем на труда и военното дело.

Лято-есен (от Илинден до Димитровден) – Зрелост. Събиране на плодовете от труда и войната.

Есен-зима (от Димитровден до Атанасовден) – Покой. Връщане при Себе си.

Библиографска справка

Част I

1.George Dumesil. L’ideologie tripartie des Indo-Europens.

2.Петър Добрев. История на българската държавност – София ,1995 , 72-82 с.

3. Дхармананда. Въведение във Вастушастра – С., 2001 , с.33.

Част II

1.      Пиер Кребс. Стратегия на културната революция – Университет Виена , май 1986 .

2.      George Dumesil. La religion romaine archaique.

3.      Стефан Чолаков. Древноиндийската култура – С., 1996 , с.46.

4.      Микаел Бащу. Сказание за дъщерята на Хана – С., 1997 , глава I – 5-51 с.

5.      Борис Илиев. При извора на Петте пръста – С., 1993.

6.      Георги Стойков Раковски. Съчинения  – т. 4 – С., 1988.

7.Sven Jarving. The Norse Vanir and Eyropean witshkraft – www.bgnett.no/eutopia

8.      Мэри Боис. Зороастрийцы – верования и обичаи – Москва , 1987.

9.      Ron Mac Van. Creed of Iron – St.Maries , Idaho , 1997.

10.  Кейтлин Матюс.В търсене на ауен  В :Филип Кар Гом.Завръщането на друидите – С.,1999 , с.320.

11.Димитър Съсълов. Пътят на България – С., 2000 , 261-329 с.

12.Джан Напърт. Индийска митология – С., 1994 , с.339.