ДЯДО ПАНАЙОТ

Днес е 1 септемви. На този ден през 1984 година почина дядо Панайот. Той е баща на баща ми- Йордан. Аз носех неговото име като фамилно. Така ме бяха записали Светлана(сега съм Светланда – дълга история) Йорданова Панайотова.

Днес се сетих, че преди време

Бях почнала да пиша нещо за него и реших да го продължа.

Ето какво бях написала:

Днес е 14 октомври 2010 година. На тази дата, но през 1902 година е роден дядо ми Панайот Павлов Панайотов. Човек за когото знам само от собствените си спомени и разказите на близките ми.

За мен той е любящият човек, който ме завиваше в кожуха си и ме носеше на ръце до детската градина. Човека, който правеше партини около къщата и в двора, а за мен те бяха огромни снежни тунели.Човека с когото правехме снежни човеции много други неща, но нека подредя мислите и писанието си. С няколко думи не мога да го опиша. За това започвам подред.

Роден е на 14. октомври 1902 година в с. Пиперково  – Свищовска околия, сега Русенско.Семейството е голямо. Подробности за него не знам. Знам само че има брат – Павел и четири сестри – Еленка, Невяна,Клементина и Тина. Сестрите се омъжват . Еленка и Невяна  в Пиперково, Клементина в Джулюница(Русенско), Тина в Босилковци ( Русенско).Всяка получава полагащата и се зестра, а двамата братя разполагат с 200 глави овце, за които се грижи Павел и повече от 200 декара земя плюс гори и бахчи, дядо ми. Имали са още кръчма, бозаджииница и казан. Давали са две стаи на хотелски начала(като в страноприемница).

Родовата им къща се намира в тъй наречената „ Турска махала” . Сега като се замисля, установявам как са се залюбили с баба ми Божана. Ами че дворовете им са един срещу друг. Дели ги само барата . Дядовият двор е на високо и сигурно се вижда целият двор на баба ми. Ами сигурно така е било. Не знам. Никога не съм ги питала за това.

И така  там е родовата къща , а където е сегашният ни двор е било харман. После част от него дават на сестра му Еленка и тя постоява там къща(комшии сме). Ама на този харман има още три къщи и не знам как са построени, т.е. дали са продавали част от хармана или е подаряван.

Сега продължавам…

Не е важно как на този харман са станали 4-5 двора , в които живеят отделни семейства,свързани по някакъв начин с дядовия род. Важното е, че единият двор все пак си е наш.

За първи път съм пребивавала в този двор и старата къща , когато съм била 6 месечна. Тогава баба ме е кръстила в черквата на селото(Пиперково). Това е станало на 28 август 1957 година.

Но да се върнем на дядо. Рядко се срещат такива хора. Имайки предвид патриархалните традиции на българина, знае се, че в семейството става това, което каже мъжът. А човек с толкова широка душа и такова любящо сърце друг не познавам. На брата на дядо Панайот( дядо Павел) умира съпругата млада и оставя 5 деца. Дядо и баба ги отглеждат като свои, заедно със своите две живи деца( имат нещастието да им умират дъщеричките на бебешка възраст една след друга, три под ред, на баща ми са му палили свещ на главата да уцелее , а после им се ражда и леля Живка). За мен това е геройство от тяхна страна.

Представете си, колко от нас в днешно време можем да отгледаме 7 деца. Като казвам да ги отгледаме имам предвид – да ги отчуваме, задомим, закупим дворове и посторим къщи. Е, дядо Панайот е сторил всичко това.

Когато през 1961 година майка ми и баща ми се завръщат в Пиперково с дядо и баба са живеели чичо Петър и чичо Нено със семействата си. Дядо ги отделя, купува им дворове и им посторява къщи( те са еднакви).  Нашата къща е в центъра на селото и у дома постоянно бяха или братовчеди или техните родители. Дядо Панайот и баба Божана, бяха ужасно работливи хора. У дома винаги и постоянно имаше всичко- храна, уют, доброжелателство и голямата им любов към нас – всичките.  Доживяха да видят правнуци, а как  се е грижил за дщеря ми Розалинда … Тя беше неговата ПРИНЦЕСА.  Като деца мен с брат ми, не ни пускаше много в двора при животните. Там ходехме заедно с него, но на дъщеря ми й носеше животинките при нея . Тя му викаше дядо Напайот. Така го беше кръстила. И днес още ползваме, изработените килими и китеници от вълната произведена от дядовите овце. Но най-голямото имане, което ми оставиха с баба е тяхната голяма любов и посланието им да обичам хората.

Е, това е, каквото и повече да кажа  ще засенчи последното изречение, затова спирам. Пожелавам, на всеки да има такива дядо и баба.

1.9.2011г.

Русе                                                  Светланда Йорданова Рашкова