Категория Личности

  дядо Стойчо

 Това е бащата на майка ми. След падането на Царевец Търново на 17.7.1393г (вижте статията в категория – нашите предци). под турска власт, част от населението бягайки стига до река Ергене близо до Одрин и създава селище наречено Малко Търново, точно в това селище – Търново Узункюприйско е роден дядо ми Стойчо в семейството на Калина и Кръстьо. Дядо е роден на 9 март 1911, а брат му Иван е роден през 1910година. Но не му е било писано да живее там. Фатална за населението на Източна Тракия и за целия български народ се оказала Междусъюзническата война през 1913 година, довела до национална катастрофа нашия народ и окончателно погребяла надеждите на тракийци за присъединяване към майката Родина. Възползвайки се от трагичното положение на България, Турция отново завзела освободените с цената на толкова човешки жертви български земи. Над Източна Тракия отново се спуснала непрогледната нощ на османското робство. 520 години след преселването на предците им,  на хората от Малко Търново се наложило отново да бягат, този път обратно към България. Прочети цялата публикация »

Димитър Петров един приятел, който вече е във друго измерение. УЧИТЕЛЯТ или дядо Митьо, както го наричаме. Роден е на 13.10.1923 година и може би защото днес е 13.10. се сетих за него. Чудя се от къде да започна разказа си… Прочети цялата публикация »

В ноща на 11 срещу 12 октомври 2009 година Злите сили сложиха край на твоя житейски път. Почивай в мир, приятелю!

Това са две от стихотворенията ти .

ЕДНА НЕ НАПИСАНА ИСТОРИЯ

Отново е 13 юли и са изминали 21 години от смъртта на физика проф. Стоян Петров . Нека, който го познаваше си спомни за него. Какво бе за мен се опитах да изразя в това стихотворение: 

ЧОВЕК

Един Човек, с голямо Ч,

Аз други не познавам…

И благодарна съм,

че бе и е до мен!

Светило на наука – физика!

Бог мой!

Баща мой( понеже моят бе в отвъдното)

и моя подкрепа!

Това си ти  за мен Стоян Петров.

На този ден искам да разкажа още нещо за него, факти, които се премълчават. Прочети цялата публикация »

Н.В. Левашов – честь и гордость русов

Просмотров: 11949
 Версия для печати

   

НА 3.12.2015 ГОДИНА СЕ НАВЪРШВАТ 4 ГОДИНИ ОТ СМЪРТТА НА АТАНАСКА БОРИСОВА РАШКОВА Прочети цялата публикация »

2 юни – особен ден в Българската история

Всяка година на тази дата в главата ми излиза репликата: *Първите паднаха в кърви, последните станаха първи*.

Замислял ли се е някой, че на този ден почитаме паметта на хора, които са записали имената си в ИСТОРИЯТА на България. Че това са хора, на които единственното им желание е било – Просперитета на България! Прочети цялата публикация »

СВЕКЪР МИ

На 9 април се навършват 3 години от смъртта на моя свекър Рашко Стефанов Рашков. Роден е на 29април 1928 година в с. Градище( на 3км от гр. Левски ) Плевенска област. Роден е в семейство на изискани, възпитани и трудолюбиви хора. Баща му( дядо Стефан, когото аз не помня, защото почина преди да ме запознаят с него) е бил шивач, а майка му, баба Милана, бе като моите баби – умна, интелигентна, работлива.- с две думи от “сой”. Правейки родословното дърво на дъщеря си, установих, че родовете ни са огледални. Моите родове по бащина линия бяха огледални на родовете на свекър ми(по брой на децата, по имотно състояние-земя 200 декара, гори, дворове – ; по къщите и т.н). Голяма бе изненадата ми, когато за пръв път отидох в с. Градище. Там заварих неща от най-ранното ми детство: голяма плевня; хамбар; пищник(лятна кухня) ;пещ и големи порти. Точно такива неща имаше и в с. Пиперково(родното село на баща ми), но понеже баща ми се е върнал 1961  година да живее на село, дядо събори старата къща и построи нова, каквато майка ми и баща ми искаха; пищника стана на гранидка с цветя и само плевнята оцеля до скоро.

И така…Свекър ми завършва гимназия, а после учителски институт в Плевен. Беше прогимназиален учител с еднаква на моята специалност – математика, физика и рисуване. Първата година го пращат по разпределение в Ивайлов град. И отново пръста на съдбата – там присъства на сказка(така са се наричали тогава срещите с политически и интелектуални личности), в която говори за политическото състояние на страната чичо ми Петър Трифонов Минев ( първи братовчед на баща ми и секретар на Геме Димитров). Но да не влизам в подробности.

От Ивайлов град го пращат в Силистренското село Алфатар, но успява да не започне работа там, а в русенското село(сега квартал) Долапите. Там се запознава със съпругата си Атанаска Борисова, която е начална учителка и е по разпределение, като него. Оженват се и така се ражда моят съпруг Стефан, за когото казвам, че са го направили, защото аз съм се родила( в една и съща година сме родени, но аз съм 9 месеца по-голяма).

Когато станах снаха на Рашко Стефанов Рашков , той бе директор на училището в кв. Долапите. Естественно ангажиментите му бяха много, но като се роди дъщеря ми освен съпругът ми, той бе човекът , който много ми помагаше и на когото можех да разчитам. До края на живота си бе опора не само на семейството ми, но и на самата мен. Наричаше ме Светла и ми говореше на вие, а аз винаги му казвах – татко. Бяхме колеги – и двамата преподавахме физика и математика, на учениците от 5 до 8 клас. Обикновено във всяко училище има един учител по физика., за това се познавахме. Той беше в кв. Долапите, а аз в кв. Средна кула, а после в русенското училище “Никола Обретенов”. Зедно бяхме на съвещания, на конференции и семинари. Учителската професия е в кръвта ми и затова смятам, че не го посрамих, а напротив можеше да се гордее с мен. Заедно съумяхме да изучим Розалинда(нашата дъщеря и негова внучка). Тя завърши Софийският университет “св. Климен Охридски” – Физика, със спецализация Геофизика.

Много скромен и тих човек беше. За всичките години, в които сме живели заедно не го чух веднъж да повиши тон, на когото и да било. Имаше моменти, когато се чудех как може да бъде толкова търпелив.

Поклон пред паметта ти татко!

04.04.2012г

Русе                                                                   Светланда Йорданова Рашкова

БАБА БОЖАНА

8 март – тогава съм се родила. В цял свят на тази дата празнуват Ден на жената. За мен той съчетава ЖИВОТА. Защо го наричам така ? Много просто. На тази дата е Празник, за мен е Рожден ден, а за баба ми Божана – денят, в който почина.

8 март : раждане-празник-смърт(светата Троица). Всичко е свързано с жената и каква скрита символика има за мен.

Баба ми Божана е от заможно и интелигентно семейство. Родена е през 1899година, но не зная на коя дата. Баща й Трифон Минев е бил кмет на село Пиперково по времето на Стамболов( от неговата партия). Тя е най-голямата от осемте деца ( 6 сина и 2 дъщери ).

Имахме разлика във възрастта цели 58 години. Преди мен е отгледала много деца и внуци. Погребала три невръстни момиченца, но голямото й  сърце е приело петте деца на брата на дядо Панайот(съпругът й), които тя отглежда заедно с баща ми Йордан и леля Живка, като свои. Техните деца са първите й внуци и едва 58 годишна получава внуци от синът си и дъщеря си(моя милост и братовчед ми Дочко). На наша възраст беше и втората ми братовчедка Бисерка. Ние тримата известно време, особенно лятото, бяхме оставяни на нейните грижи. След години се родиха брат ми Божидар и синът на леля Тодор.

У нас винаги имаше по някой братовчед или техен родител в различните часове на деня. Така от малка се научих да обичам и общувам с всичките си роднини.

Баба ми Божана имаше вродено достолепие и външност на Чорбаджийка( както ги виждаме по картините). Помня джубето(палто с кожи), бариша( копринена забрадка с дантели), старата къща с кепенци и железни решетки на прозорците, дървената тераса с каменните стъпала, огромната плевня с макината, пишника(лятната кухня) с огнището и пещта, будоара й( тайната стаичка, в която с татко промивахме лентите и правехме снимки).

Баба беше истинска стопанка умееща да направи всичко с ръцете си. Тя ме научи да преда, да тъка ( имаше стан) , да плета чопрапи ( плетат се на пет куки). От нея се научих, как се отглеждат кокошки, патици, юрдечки, пуйки и всичко, което може да има в един селскостопански двор. Освен зеленчуците имаше и цветя. Латинката и пожарчето й бяха любими, а “закомът” – коледничето цъфтеше винаги по Коледа. Покрай нея усвоих всички тънкости в домакинството – клане на прасе, правене на сапун,  запазване на месо без  хладилник, правене на консерви и трушии. От дете варях сладко от малини и ягоди, но нейните специалитети(сега мои) бяха сладко от сини сливи с ядка от орех и трушия от малки патладжани. С нея ходехме да перем черги на голямата селска чешма. Слънчевите й черги и днес красят пода на жилището ми, а от кенара има и за внучката ми.

Тя ме е занесла в църква и ме е кръстила, когато съм била на 6 месеца, после ме водеше на Велик ден, но не ми даваше да гледам погребенията, а и самата тя не обичаше да ходи, не че не отиваше, но просто може би защото бе погребала 3 невръстни деца.

Сигурно е била много красива на млади години, защото, когато остаря и ми се налагало да сплитам плитката й се учудвах от дължината на косата. В последните години преди смъртта й плитката беше тънка, колкото кутрето(малкият пръст) ми, но стигаше до петите й. Тази плитка, тя завиваше на тюрбан около главата и я завързваше по особен начин заедно със забрадката.

Тя ме научи на Достолепие, което може да се възприеме от някого  и като

Високомерие. Казваше ми, че трябва да Пределям хората, т.е. да общувам с Всички, когато е необходимо, но да допускам до себе си само Стойностните. Самата тя в ежедневието беше такава. Пенсията й макар и малка отиваше в заем на бедни комшийки (които сигурно не са можели да й връщат парите), а самата тя се справяше с ежедневието, по начин, който се запечата в мен и ми осигури живота. Т.е. Научиме да се справям  с ежедневието без заплата. Редовен доход й бяха яйцата. Събираха се по няколко кошници, а за Велик ден боядисваше по две кошници яйца. Правеше разкошни баници и гюзлеми, козунаци и чорбаджийски сърми и какво ли не. Най-важното, което научих от нея бе, че с труд всичко се постига(т.е. Залудо работи, за лудо не стой).

27.03. 2012г

Русе                                          Светланда Йорданова Рашкова

ЕЛИСАВЕТА ГЕОРГИЕВА ПЕТРОВА

Физик

На 26 февруари се навършват 19 години от смъртта на Елисавета Георгиева Петрова. Физик в катедра ФИЗИКА на ВТУ “ Ангел Кънчев” , днешният Русенски университет.

Не зная околните как са я възприемали, но тя беше част от живота ми, за това ми липсва.

Родена е в София , но не ми е разказвала за близките си. Говореше ми много за свекърва си и фамилията на съпруга си проф. Стоян Петров. Тя е била негова ученичка в Стажанското училище и така се запознават. Няма да разказвам за семейният им живот, защото искам друго да подчертая. Беше човека, с когото можех да говоря за всичко. Единственият човек, с когото споделях съкровенните си мечти и на когото можех да се доверя. След смъртта и “увиснах във въздуха”. Вече нямаше живо същество, което може да ме разбере и се върнах към детският си начин за общуване – споделяне с хартията. Белите листи поемаха словата ми, утешаваха болката ми, споделяха радостта ми.

С нея се запознах, когато бях в 10 клас на МГ “ Баба Тонка “. Учехме физика по учебниците на Милко Борисов( бяхме физико-математическа паралелка), а те бяха написани на висок стил, който не винаги можеше да се разбере. Аз ако не разберях това, което се преподаваше просто нямаше как да го науча. Поради тази причина майка ми ме заведе на уроци при съпругът й проф. Стоян Петров и така те навлязоха в живота ми. Страхът от общуването с велики ( за мен те бяха такива) хора се разсея още от първата ни среща. След години, когато вече бях омъжена и имах дете общуването ми със семейство Петрови се поднови. Часовете минаваха бързо в приятни и полезни разговори с тях. Близостта ни се засили след смъртта на моя баща. При тях аз отивах, като при мои родители, защото в последните минути от живота си баща ми ми завеща да се грижа за майка си и брат си. На плещите ми легна двойна отговорност, от една страна моето семейство(съпруг и дете), от друга – майка и брат. 28 годишна, аз трябваше да бъда опората за всички и никой не виждаше, че и аз имам нужда от такава. Единствено при дядо Професор и баба Професорша, както ги наричаше дъщеря ми, можех да се отпусна и да забравя за ежедневните грижи или просто да ги споделя със тях. Независимо, че бяха много по-възрастни от моите родители, общуването с тях беше за мен това, от което имах нужда – интелектуални разговори, разбиране и топлина.

Елисавета Петрова беше жена, която цял живот е подкрепяла съпруга си и е участвала във всичките му научни изследвания. Тя му беше постоянен асистент.

Животът й, като госпожа Петрова не е бил никак лек. Разказвайки ми за него, тя ме научи да отстоявам себе си независимо от трудностите, които ще се изпречат на пътя ми. В голямата криза 89-90 година ,разказвайки ми за годините през войната, Елисавета Петрова ме учеше как да изхранвам семейството си с малко продукти, даваше ми готварски рецепти с помощта на които можеш да направиш сладки без захар и т.н. Заедно разисквахме случващите се събития. Подкрепяше ме в Седесарските ми действия. Заедно с проф. Петров удобряваха митингите и стачките, в които участвах и съвместно се надявахме най-после нещо в тази държава да се промени.

Не мога да намеря точна дума, за да изразя какво беше за мен Елисавета Петрова. Не мога да кажа, че ми е била майка, защото моята беше жива, а и с майка си  не можех да споделя това, което доверявах на нея. Не мога да я нарека приятелка, защото беше нещо повече от това. Може би най-точната дума ще бъде – СРОДНА ДУША.

Нека всички, които я познаваха да си спомнят за нея.

26.02.2012г

Русе                                                      Светланда Йорданова Рашкова