Коледа ! Деня в, който почина любимата ми баба Теменуга. Като дете този празник го празнувах с нея и дядо Стойчо. С родителите на баща ми празнувахме Коледа на 7 януари. Обичах всичките си баби( защото в детството си  имах три – баба Божана/майката на баща ми/ , баба Теменуга /майката на майка ми/ и баба Стефанка / била е учителка в с. Пиперково и е живяла у нас. Нея я виждах само по коледно – новогодишните празници/), но може би защото баба Теменуга ме е гледала до 4 годишна възраст ми беше любима.Не знам, може би защото когато бях при нея, можех с часове да чета книги или може би защото цял живот е живяла в нищeта, но никога не каза, че е бедна и че няма пари. Родителите й са от Беломорска Тракия – бежанци от с. Търново Узункюприйско(наречено на Царевец Търново, от където са тръгнали хората създали това село.) С болярско потекло. Прадядо ми Кралю ( баща й) е оставил земи и имане в Одринска Тракия и все пак е дошъл в Павел В.Търновско с достатъчно средства, за да закупи земи и да построи къща. Момчето, за което се омъжва е природно интелигентно, бежанец като тях, но сирак от 2 годишна възраст. Дядо Стойчо е искал да учи медицина, но втората му майка , не разрешава това и го праща ратай при дядо Кральо, така се запознава с баба ми. Той ме научи да чета ,пиша и смятам до 4 годишна възраст. Работеше като санитар в болницата, а баба не ходеше на работа.Тя имаше пенсия от 30лева, а той заплата от 60 лева.Отгледаха децата на вуйчо ми едното от 6 месечна възраст, а другото от 8 месечна възраст до тръгване в първи клас(7-8години). Като казвам отгледаха, имам предвид, че вуйчо и вуйна си ходеха от време на време при децата, да се наигарят и да им се порадват.

С тези 90 лева, гледаха две малки деца , с всичките им изисквания – храна, дрехи, детска градина и т.н. Ваканциите(едната съвпадаше с 25-26 декември, да не забравяме, че през социализма не се празнуваше Коледа) , и ние с брат ми отивахме при тях. Баба ни правеше Коледа и Стефанов ден (Стойчо, Светлана , Серьожа ).

Родена съм в болницата на дядо и понеже са пратили вуйчо да пазарува за бебето от Търново, количка, кош, и други  неща имах юрганче със сиьно лице.На първата  Нова година  за мен са купили най-голямата елха. Едва са я побрали в стаята, а когато вуйчо се появил като дядо Мраз аз съм се уплашила.

Четири внука имаха по една седмица всяка ваканция, а  постоянно 15години двама. Винаги намираше начин да задели и да  ни купи подаръци. Режима беше строг. Задължително спане след обяд , закуска не само сутрин а и в 10 и 16 часа. Обяд и вечеря и никога не каза, че няма възможност. Правеше ни страхотни кюфтета от патешко месо(гледаше много гъски освен други неща). Имаше търпението да кълца месото. А като почнеше с мекиците и бухтите имахме всякакъв вариант- с пълнеж от сирене сладко и без пълнеж. Правеше ни добуш торта, като я наричаше турта. Вареше ни сладко от рози, пееше ни песни и с дядо ни четяха или разказваха приказки.

Никога не се оплакваше и никога не ходеше на почивка, че и извън селото- нямаше средства, а майка и вуйчо не се сещаха да и предложат такава. Идваше веднъж в годината при нас в с. Пиперково за по седмица за сбора.

С дядо ми нямаха големи финанси, но бяха богати с природна интелигентност. Обличаха се изтънчено-по градски и вече споменах, че ни възпитаваха, както в богатските семейства. От тях се научих, че парите не са всичко, че най-важно е да се обичат хората и да обичат духовността, т.е. да четат, изследват, да търсят знанието на всякъде .

Светланда



Българският Бабилон

“Който не знае откъде идва,

също така не е наясно къде стои,

още по-малко пък, накъде отива”

Рудолф Джон Горслебен

За своите прадеди, така наречените “прабългари”, среднограмотният българин знае по няколко басни и нито една истина. Причината, поне за будните българи, е ясна – фалшификацията на родната ни история по времето на комунизма, пък и много преди това. Едно неизличимо петно върху народностната ни душа, наслоено от разни продажни лъжеучени, слуги на великите сили. .. Много приказки се изприказваха по адрес на фалшификаторите, много клетви се изрекоха срещу платените “историци”, които и днес поддържат омразната словянско-тюркска теория. Но намерихме ли през тези години сили в себе си да отхвърлим хомота на духовното робство, и да възстановим свещената връзка с прадедите във времето? Комай Петър Добрев си остана единственият, който издигна една издържана теза за произхода на българите, откривайки нови хоризонти към изучаването на българската древност. Следи от нашите прадеди се откриха даже и в древния Бабилон. Но за друг Бабилон ще говорим тук, и поводът за това съвсем не е радостен. През последните години много мераклии се отдадоха на благородното призвание да изследват древното българско минало, за да възстановят потъпканата историческа истина за Испериховите българи. Но за съжаление повечето от тези “откриватели” се оказаха едни фантазьори с развинтено въображение и декадентно мислене, не знаещи граница между историческата действителност и окултната фантастика. И все се пишат разобличители на лъжите в българската история, а съчиняват оше по-чудовишни такива. Прочети цялата публикация »

ДЯДО ПАНАЙОТ

Днес е 1 септемви. На този ден през 1984 година почина дядо Панайот. Той е баща на баща ми- Йордан. Аз носех неговото име като фамилно. Така ме бяха записали Светлана(сега съм Светланда – дълга история) Йорданова Панайотова.

Днес се сетих, че преди време

Бях почнала да пиша нещо за него и реших да го продължа.

Ето какво бях написала:

Днес е 14 октомври 2010 година. На тази дата, но през 1902 година е роден дядо ми Панайот Павлов Панайотов. Човек за когото знам само от собствените си спомени и разказите на близките ми.

За мен той е любящият човек, който ме завиваше в кожуха си и ме носеше на ръце до детската градина. Човека, който правеше партини около къщата и в двора, а за мен те бяха огромни снежни тунели.Човека с когото правехме снежни човеции много други неща, но нека подредя мислите и писанието си. С няколко думи не мога да го опиша. За това започвам подред.

Роден е на 14. октомври 1902 година в с. Пиперково  – Свищовска околия, сега Русенско.Семейството е голямо. Подробности за него не знам. Знам само че има брат – Павел и четири сестри – Еленка, Невяна,Клементина и Тина. Сестрите се омъжват . Еленка и Невяна  в Пиперково, Клементина в Джулюница(Русенско), Тина в Босилковци ( Русенско).Всяка получава полагащата и се зестра, а двамата братя разполагат с 200 глави овце, за които се грижи Павел и повече от 200 декара земя плюс гори и бахчи, дядо ми. Имали са още кръчма, бозаджииница и казан. Давали са две стаи на хотелски начала(като в страноприемница).

Родовата им къща се намира в тъй наречената „ Турска махала” . Сега като се замисля, установявам как са се залюбили с баба ми Божана. Ами че дворовете им са един срещу друг. Дели ги само барата . Дядовият двор е на високо и сигурно се вижда целият двор на баба ми. Ами сигурно така е било. Не знам. Никога не съм ги питала за това.

И така  там е родовата къща , а където е сегашният ни двор е било харман. После част от него дават на сестра му Еленка и тя постоява там къща(комшии сме). Ама на този харман има още три къщи и не знам как са построени, т.е. дали са продавали част от хармана или е подаряван.

Сега продължавам…

Не е важно как на този харман са станали 4-5 двора , в които живеят отделни семейства,свързани по някакъв начин с дядовия род. Важното е, че единият двор все пак си е наш.

За първи път съм пребивавала в този двор и старата къща , когато съм била 6 месечна. Тогава баба ме е кръстила в черквата на селото(Пиперково). Това е станало на 28 август 1957 година.

Но да се върнем на дядо. Рядко се срещат такива хора. Имайки предвид патриархалните традиции на българина, знае се, че в семейството става това, което каже мъжът. А човек с толкова широка душа и такова любящо сърце друг не познавам. На брата на дядо Панайот( дядо Павел) умира съпругата млада и оставя 5 деца. Дядо и баба ги отглеждат като свои, заедно със своите две живи деца( имат нещастието да им умират дъщеричките на бебешка възраст една след друга, три под ред, на баща ми са му палили свещ на главата да уцелее , а после им се ражда и леля Живка). За мен това е геройство от тяхна страна.

Представете си, колко от нас в днешно време можем да отгледаме 7 деца. Като казвам да ги отгледаме имам предвид – да ги отчуваме, задомим, закупим дворове и посторим къщи. Е, дядо Панайот е сторил всичко това.

Когато през 1961 година майка ми и баща ми се завръщат в Пиперково с дядо и баба са живеели чичо Петър и чичо Нено със семействата си. Дядо ги отделя, купува им дворове и им посторява къщи( те са еднакви).  Нашата къща е в центъра на селото и у дома постоянно бяха или братовчеди или техните родители. Дядо Панайот и баба Божана, бяха ужасно работливи хора. У дома винаги и постоянно имаше всичко- храна, уют, доброжелателство и голямата им любов към нас – всичките.  Доживяха да видят правнуци, а как  се е грижил за дщеря ми Розалинда … Тя беше неговата ПРИНЦЕСА.  Като деца мен с брат ми, не ни пускаше много в двора при животните. Там ходехме заедно с него, но на дъщеря ми й носеше животинките при нея . Тя му викаше дядо Напайот. Така го беше кръстила. И днес още ползваме, изработените килими и китеници от вълната произведена от дядовите овце. Но най-голямото имане, което ми оставиха с баба е тяхната голяма любов и посланието им да обичам хората.

Е, това е, каквото и повече да кажа  ще засенчи последното изречение, затова спирам. Пожелавам, на всеки да има такива дядо и баба.

1.9.2011г.

Русе                                                  Светланда Йорданова Рашкова

проф. Стоян Петров

В ПАМЕТ НА УЧИТЕЛЯ
На теб са ти останали длъжници
поетите на всички времена…
От огъня на твоите зеници
са пламвали сърца и знамена.

А ти гориш – безименен и скромен.
От теб животът става по-красив.
Не ти е нужен паметник огромен,
щом гледаш с погледа на всеки жив.

На теб са ти останали длъжници
поетите на всички времена…
Догаряли са твоите зеници-
на другите дарили светлина.

Затуй наместо паметник гранитен,
ти в спомените наши си изгрял.
И всеки помни по един учител –
из стръмното ръката му подал.

Използвам стихотворението  “ Ръката на учителя” на Харалампи Харалампиев, защото познавах Човека Стоян Петров. С него и съпругата му се запознах през 1974 година. Бях ученичка в X клас на МГ”Баба Тонка” – Русе.

По физика учехме от учебниците на Милко Борисов, които са много хубави, но за нас бяха на високо ниво и не всичко можех сама да си обясня. Майка ми ме заведе на уроци при него. Вълнението ми беше огромно. Имах чувството , че отивам при Господ. Той ме покани в кабинета си – имаше огромно бюро и стол като кресло. За кандидатстването в гимназията, бях ходила на частни уроци и знаех, че учителят слага ученика да седне от страни до него и за това бях изненадана, когато проф. Петров ми посочи креслото си да седна. Естествено с моите 40 кг, аз се загубих в него, но той ми върна самочувствието, като ми подложи възглавница и така аз можех да ползвам бюрото нормално. Седна на друг стол до мен от страни, както правеше баща ми(той беше учител) и също като него започна да ми обяснява това, което не разбирах. Разясни ми всичко по дадената тема и завърши с думите – А сега задачите ще си решиш сама! Баща ми също така завършваше обясненията си. Методите им на обучение бяха еднакви, а след години разбрах и че са родени в един и същи месец но в различни дни – баща ми на 19 , а проф. Петров на 17 януари.

Баща ми почина на 1 октомври 1985 на 54 години и до смъртта си на 13 юли 1991 година,  Стоян Петров бе мой баща. И двамата оставиха празнина в сърцето и душата ми, който никой не може да запълни.

Ето какво казва за себе си проф. Стоян Петров в едно интервю направено от Стефка Величкова на 16.1.1987 година.

“Роден съм на 17.01.1905 г. в село Полска Скакавица, Кюстендилско. Първите ми спомени са от къщата над водопада в селото, където съм живял 4-5 години. После се преместихме по-далеч.

Основното си образование завърших в село, учихме в слети класове. Това, което изучавахме ми беше лесно и учителят ме премести от І-во в ІІІ-то отделение. Спечелената година от ІІ-ро отделение после загубих заради І-вата Световна война…

Единствената прогимназия тогава беше в Кюстендил и аз се записах там. Бяха трудни военни години, но учебната година не загубихме.

Влизането ми в гимназията съвпадна с бунт в училището. Учениците се бяха вдигнали в защита на един учител, арестуван заради прогресивните си идеи… Завърших гимназия през 1925 г. Отдаваше ми се всичко, завърших с най-висок успех от всички – 5 ⁴/₇. Можех да следвам каквото си искам, но аз имах слабост към математика и физика и записах математика. През първия семестър ми харесаха практическите упражнения по физика при ас. Наджаков (тогава) и ІІ-ия семестър се прехвърлих физика.

Нивото на физиката тогава беше изключително ниско – имаше всичко 4 професора – 1 редовен и 3 извънредни (по метеорология, теоретична физика и физика), един доцент (Наджаков) и 4 асистента. До 1929 г. научна работа не се вършеше.

Завърших през 1929 г. и бях назначен за асистент. Моето назначаване съвпадна със световната стопанска криза. Университета не получаваше кредити, библиотеката – никакви списания… От всичките 92 асистента в Университета бяха съкратени 32, между които и аз (като един от най-младите).

Не се водеше научна работа, но аз по това време бях публикувал една статия “Отражение на светлината от подвижно огледало”. Списанието беше българско, а това, което се печата на български не се чете.

След съкращението работих като учител в Пловдив 2 години. През 1934 г. след конкурс бях преместен в София в Образцова гимназия, където работих до 1943 г. Получих Хумбалтова стипендия и заминах за Гьотинген, където се срещнах и работих съвместно с проф. Роберг Вихард Пол – знаменит учен.

На 27.08.1944 г. се върнах в България и по това време се откри Университета във Варна. Станах първият декан на Техническия факултет във Варненския университет.

Аз се върнах в България с ясен план какво трябва да правя, но когато дойдох тук се намерих при такива условия, при които нищо не мога да правя.

През 1954 г. се преместих в Русе като ръководител на катедрата по физика в сегашното ВТУ “А. Кънчев” – моето последно работно място.”
Ще допълня това интервю с информация, която Стоян Петров ми е предал в часовете на нашите приятни разговори през годините. Интервюто е направено през 1987 година и това е причината да не спомене подробностите, които аз ще ви поднеса сега.- В съвместната си работа с проф. Роберг Вихард Пол, Стоян Петров прави научно откритие в областта на f – центровете в изкуствените кристали. Връща се в България, за да вземе семейството си, но пада “Желязната завеса” и той остава тук. Две три години след завръщането си получава едно писмо от проф. Пол, в което той му съобщава, че през цялото това време му е писал и е правил опити да се свърже с него, но неуспешни и за това издава научният му труд . Разбирате ли, той не го е присвоил, а го издава от името на Стоян Петров, нещо което нашите научни работници не биха сторили.

Всеки от вас, който успее да намери ( защото в Библиотеката на РУ ”Ангел Кънчев” този том липсва) том 318022 от “Лондолт-Борнщайн – енциклопедия за физика, химия, астрономия, геофизика и обща техника” , ще открие името на Стоян Петров и неговият научен труд, който проф.Пол издава. Този му труд всъщност го прави професор по Физика в България.

Бил е член на ОФ и на Окръжния комитет за защита на мира в Русе.Почетен член  на Дружеството на  физиците  и Съюза на научните работници в България и председател на клона в Русе от основаването му. Бил е два пъти декан и два пъти зам. Ректор по научно изследователската дейност във ВИМЕСС. Бил е член на ГНС в Русе и председател на Комисията по просветата  при същия. Канен е за Министър на образованието, но е отказал, защото искаше да прави Наука, а не да Ръководи. Работи върху получаването на свръх чисти вещества, в следствие на което получава авторско свидетелство под номер 24083 за изобретение. В последните години от живота си бе постигнал споразумение с Медицинска академия те да организират производство на соли за приготвяне на разтвори за хемодиализа.

10.07.2011г

Русе                                                          Светланда Йорданова Рашкова

New Документ на Microsoft Word (2)

ПРОФЕСОР  СТОЯН  ПЕТРОВ

(1905 – 1991)

В памет и по случай 100 години от раждането му

16 януари 1987 г. У сем. Петрови

Професорът за себе си:

Роден съм на 17.01.1905 г. в село Полска Скакавица, Кюстендилско. Първите ми спомени са от къщата над водопада в селото, където съм живял 4-5 години. После се преместихме по-далеч.

Основното си образование завърших в село, учихме в слети класове. Това, което изучавахме ми беше лесно и учителят ме премести от І-во в ІІІ-то отделение. Спечелената година от ІІ-ро отделение после загубих заради І-вата Световна война…

Единствената прогимназия тогава беше в Кюстендил и аз се записах там. Бяха трудни военни години, но учебната година не загубихме.

Влизането ми в гимназията съвпадна с бунт в училището. Учениците се бяха вдигнали в защита на един учител, арестуван заради прогресивните си идеи… Завърших гимназия през 1925 г. Отдаваше ми се всичко, завърших с най-висок успех от всички – 5 ⁴/₇. Можех да следвам каквото си искам, но аз имах слабост към математика и физика и записах математика. През първия семестър ми харесаха практическите упражнения по физика при ас. Наджаков (тогава) и ІІ-ия семестър се прехвърлих физика.

Нивото на физиката тогава беше изключително ниско – имаше всичко 4 професора – 1 редовен и 3 извънредни (по метеорология, теоретична физика и физика), един доцент (Наджаков) и 4 асистента. До 1929 г. научна работа не се вършеше.

Завърших през 1929 г. и бях назначен за асистент. Моето назначаване съвпадна със световната стопанска криза. Университета не получаваше кредити, библиотеката – никакви списания… От всичките 92 асистента в Университета бяха съкратени 32, между които и аз (като един от най-младите).

Не се водеше научна работа, но аз по това време бях публикувал една статия “Отражение на светлината от подвижно огледало”. Списанието беше българско, а това, което се печата на български не се чете.

След съкращението работих като учител в Пловдив 2 години. През 1934 г. след конкурс бях преместен в София в Образцова гимназия, където работих до 1943 г. Получих Хумбалтова стипендия и заминах за Гьотинген, където се срещнах и работих съвместно с проф. Роберг Вихард Пол – знаменит учен.

На 27.08.1944 г. се върнах в България и по това време се откри Университета във Варна. Станах първият декан на Техническия факултет във Варненския университет.

Аз се върнах в България с ясен план какво трябва да правя, но когато дойдох тук се намерих при такива условия, при които нищо не мога да правя.

През 1954 г. се преместих в Русе като ръководител на катедрата по физика в сегашното ВТУ “А. Кънчев” – моето последно работно място.

Как виждате ролята на физиката за другите науки?

През 1895 г. бяха открити рентгеновите лъчи, а през 1896 г. – естествената радиоактивност от Анри Бекерел и по-късно от Мария и Пиер Кюри, което показа, че атомите са сложни частици и това постави началото на атомната физика.

През 1906 г. от Форест бе открита три-електродната лампа и се постави началото на радиотехниката, която в първата четвърт на 20-ти век се превърна в самостоятелна наука.

Към 1925 г. се разви квантовата механика, която е обща теория на естествознанието, а към 30 – 32 г. на 20-ти век бе създаден електронният микроскоп, без който не можем да си представим биологията и даже металознанието.

Към 1939 г. беше открита верижната реакция на урана и бе поставено началото на ядрената енергетика, сега тя е отделна специалност с отделен институт.

Към 1945 г. се разви електрониката, а по-късно микроелектрониката, към 60-те години – лазерната техника, а към 70-те холографията.

Всеки десетина година физиката създава нова техническа област, която по-късно се превръща в отделна наука.

Моите убеждения са, че ако спрат физическите изследвания, то по-нататък това ще се отрази пагубно на цялото научно развитие, а това ще спре развитието и на техниката.

Значението на физиката за биологията според Вас?

Молекулярната биология бе създадена от физици – главно английски и американски, формирали се по етапи на 2 групи – структуралисти, интересуващи се от структурата на частиците на органичните съединения и информационисти, интересуващи се от начина на предаване на наследствената информация. Благодарение на съвременната физика и преди всичко на квантовата механика бе установена структурата на белтъците, на ДНК, гените на наследствения код и др. и заслугата е преди всичко на английските физици.

Какви открития очаквате да бъдат направени във физиката?

Това са непредвидими неща. Вероятно това ще стане в света на елементарните частици, при управляем термоядрен синтез… Никой не знае кога и какви нови идеи ще възникнат, макар да сме сигурни, че в това отношение светът се развива твърде бързо.

Вашето мнение за физичната наука в България?

По мое време като студент имаше 9 физика в България, сега те са поне 500 – 600. В развитието на физичната наука има и някои добри постижения. През 1937 г. Наджаков откри фотоелектретното състояние на веществото и това е най-значимата българско откритие. Физиците от СУ “Климент Охридски” работят в областта на твърдото тяло – дефекти в кристалите, израстване на кристали и други. В Дубна работят много физици – от тях Иван Тодоров се смята за добър теоретик, а работата на проф. Павел Марков и на групата, с която работи е регистрирана като научно откритие.

Група физици от Атомния център при Академията на науките работи по разсейване на протони на малки ъгли, върху β-лъчението…

Нямаме още откритие, което има Нобелова награда.

Повече от половин век работите в областта на физиката. Вашето мнение за физиката като наука.

Физиката е една действително удивителна наука, която стои в основата на цялата съвременна цивилизация.

Към г-жа Петрова, съпруга на проф. Петров

Как оценявате проф. Петров като физик и като съпруг?

Не мога да правя разлика между физика и човека, защото във физиката винаги се проявява човека, а като човек той е с много широки интереси, с много лоялно отношение към всички хора около него, с желание да създаде една спокойна атмосфера, че да могат и други да се изявят. Тези негови качества, заедно с неговата любезност, са допринесли за израстването му като физик.

Какво е мястото на проф. Петров сред физиците?

Той е малко известен в България и повече известен в чужбина.

Стефка ВеличковаNew Документ на Microsoft Word (2)

ВРАТА – Эрнст Мулдашев.avi

http://narod.ru/disk/18036025001/%D0%92%D0%A0%D0%90%D0%A2%D0%90%20-%20%D0%AD%D1%80%D0%BD%D1%81%D1%82%20%D0%9C%D1%83%D0%BB%D0%B4%D0%B0%D1%88%D0%B5%D0%B2.avi.html

Богов.Том 1.Трагическое послание древних

В поисках Города Богов.Том 2.Золотые пластины Харати

В поисках Города Богов.Том 3. В объятиях Шамбалы

От кого мы произошли.Часть I Встреча с мастером

От кого мы произошли.Часть II Что сказали тибетские ламыВ поисках Города

От кого мы произошли.Часть III Мир сложнее, чем мы думали

Ернст Рифга́тович Мулда́шев (на руски: Эрнст Рифгатович Мулдашев) е доктор по медицина, професор, директор на Общоруския център за очна и пластична хирургия, почетен консултант в Луисвилския университет (САЩ), член на Американската академия по офталмология, дипломиранофталмолог на Мексико, член на Международната академия на науките към ООН, майстор на спорта по спортен туризъм, трикратен шампион на СССР, депутат в Руската дума по времето на президентството на Борис Елцин.

Издадени книги:

• „Откровенията на хирурга“
• „Загадъчната аура на Русия“
• „Матрицата на живота на Земята“
• „От кого сме произлезли?“
• „Трагичното послание на древните. В търсене на Града на боговете“
• „Златните плочи на Харати. В търсене на града на боговете“
• „В обятията на Шамбала. В търсене на Града на боговете“

Эйнштейн-человек века!!?

Статья из “NS KAMPFRUF” (США),

Эйнштейн: «Человек века» или «Человек, который Человеком века отнюдь не является»!?!

В декабре 1999 г. журналом «Тайм» было объявлено имя Человека века. В
качестве такового, по мнению журнала, нам отныне надлежит считать
Альберта Эйнштейна. Что, в общем-то, и не удивительно. Согласитесь, было
бы странно, если бы одно из крупнейших еврейских изданий в конце 20-го
века не назвало бы Человеком этого самого века какого-нибудь еврея.
Эйнштейн – так Эйнштейн. Ну, а если кто-то удостоился столь высокой
чести, то он, наверное, внес самый значительный вклад в гуманистическое
развитие человечества. Самый человечный человек, так сказать. Давайте же
освежим в памяти общедоступные сведения об Эйнштейне-гуманисте. К числу
наиболее известных свершений Эйнштейна и его соплеменников и коллег,
таких как Лео Сцилард (Шпиц), Эдуард Теллер, Евгений (Йено) Вигнер и
Роберт Оппенгеймер, относится, например, научно-техническое обеспечение
атомной бомбардировки Хиросимы и Нагасаки. Первоначально атомные бомбы
предназначались для немецких городов. От «гуманитарной» акции г-на
Эйнштейна со товарищи немцев спасло только то, что к тому моменту
Германия была уже небоеспособна во-первых, и намечена в качестве
основной территории для послевоенного расселения евреев в Европе
во-вторых. Поэтому бомбы было решено сбросить на все еще
сопротивляющуюся Японию. Огромное количество людей (гражданского
населения) сгорело заживо, многие тысячи были обречены на мучительное
умирание от обширных ожогов и лучевой болезни. (Кстати, столь популярный
ныне фетиш «холокост» переводится с древнегреческого как «всесожжение»,
а применяется, почему-то, исключительно к лицам еврейской
национальности, давшим деру со всем своим наворованным золотом из
воюющей Европы в благополучную Америку. И получилось, что в Хиросиме и
Нагасаки, в Дрездене и Гамбурге, и в танках на Курской дуге горели одни,
а морально-материальные компенсации в качестве «жертв холокоста»
получают совсем другие.) Так пособником американских военных
преступников Эйнштейном было положено начало новой светлой (вернее
«светящейся» и «фонящей») эре в истории человечества – эре глобального
радиоактивного заражения окружающей среды отходами атомной индустрии. А
теперь несколько фактов, о которых не принято было упоминать, когда
фабриковался миф об Эйнштейне – Человеке века, которого благодарное
человечество должно взять себе за образец.

Конечно, безупречную репутацию Эйнштейна, салонного большевика и
сиониста, плохо успевавшего в школе, попросту укравшего большинство из
«своих» гениальных идей у менее оборотистых ученых, не может подмочить
такая мелочь, как тот факт, что он не стеснялся выдавать за свои даже
некоторые научные разработки собственной жены, сербки Милевы Мари, с
которой он вместе учился в политехническом институте в Цюрихе и на
которой женился в 1903 году. А в 1919 году, когда к нему начала
приходить слава, он с ней расстался.

Правда об Эйнштейне заключается в том, что «величайшим гением 20-го
века» он числиться абсолютно незаслуженно. Многие историки обоснованно
считают, что истинным создателем знаменитой Теории вероятности является
немецкий математик Гилберт, которому удалось вывести уравнения этой
теории задолго до Эйнштейна, впоследствии ловко их скопировавшего и
выдавшего за свое изобретение. Сюда же относится и тот факт, что
математическое уравнение «E=mcІ», открывшее нам дорогу в атомный век,
было выведено Олинто де Претто и опубликовано им в 1903 г. Эйнштейн
воспользовался результатом научных трудов Де Претто только в 1905 г.,
однако в дальнейшем последнему так и не удалось доказать свое авторство!
Великий же ученый Эйнштейн продолжал скромно улыбаться и показывать
всем язык …

Его темный и противоречивый характер окончательно вылез на свет Божий,
когда знаменитый пацифист вдруг оказался едва ли не самым восторженным
поклонником войны Америки против Германии. С величайшим усердием этот
матерый гуманист трудился над созданием атомной бомбы, прекрасно отдавая
себе отчет в том, для чего она предназначена.

Частная жизнь этого деятеля столь же поучительна для подрастающего
поколения, как и его научная карьера. Знакомые г-на Эйнштейна с
поразительным единодушием отмечали в своих воспоминаниях о гениальном
физике самую яркую его особенность: веселый профессор охотился
практически за каждой юбкой, попадавшей в поле его зрения. Он исправно
изменял обеим своим женам, своих детей от этих жен предпочитал не
замечать вовсе. Неизвестно, впрочем, уделял ли он все сэкономленное
таким образом отеческое внимание своей внебрачной дочери, или же
расходовал его как-нибудь иначе. Ныне тщательно скрываемые грязные факты
из биографии самого достойного человека 20-го века подробно изложены в
книге Хайфилда и Картера «Частная жизнь Альберта Эйнштейна» (Нью-Йорк,
1944 г.). Эта книга рисует объективный портрет Эйнштейна, личности,
исполненной разрушительных эмоций, умудрившейся превратить в поле битвы
даже свою личную жизнь. В общем, как ни крути, а и в моральном плане
лучшего кандидата в Человеки века не сыскать. Хоть сто лет ищи!

Но как же, все-таки, осуществлялся сей беспристрастный конкурс? Какова
была она – Эйнштейнова победа? Примечательно следующее. В 1998 г. журнал
«Тайм» провел опрос общественного мнения, привлекший внимание миллионов
его читателей во всем мире. Тема опроса – «Кого Вы считаете самой
великой личностью столетия?». Результат опроса: на 1-ом месте – Иисус
Христос, на 2-ом – руководитель национальной социалистической Германии
Адольф Гитлер. А если учесть, что физическая жизнь Иисуса Христа
пришлась не на 20-й век, то список величайших личностей нашего столетия,
согласно мнению миллионов людей, возглавляет Адольф Гитлер.

Разумеется, такая оценка личности Гитлера, т.е. фактическое признание
именно его Человеком века, абсолютно неприемлема для современного нам
«свободного» мира. Ведь если эти данные получат широкую огласку, то
окажется, что последние 60 с лишним лет все основные средства массовой
информации даром транжирили денежки своих еврейских хозяев, рассказывая
басни о «холокосте» и о преступном режиме людоеда Гитлера. Эффекта
поголовного оболванивания всех и каждого так и не получилось: до сих пор
остаются миллионы несогласных и сомневающихся в их иудиной «правде». И
это – вопреки тому, что масштабы лжи пропагандистской машины нынешних
хозяев мира воистину чудовищны. Так, немцам приписываются зверства,
совершавшиеся на самом деле еврейскими комиссарами в Советском Союзе,
против которых эти самые немцы и воевали. О самом Гитлере наврано
столько, что возникают сомнения в психической нормальности авторов этой
Лжи века. Впрочем, сему пропагандистскому психозу есть весьма
прозаическое объяснение. Правда о Гитлере смертельно опасна для
сегодняшнего мирового господства всей этой своры местечковых
ростовщиков, сионских телемудрецов и профессиональных вымогателей
компенсаций. Правда о Гитлере ставит его на недосягаемую для этих
паразитов нравственную высоту. Смысл своей жизни Адольф Гитлер видел в
служении своему народу. Он был очень скромен в быту. В отличие от весьма
состоятельных «жертв холокоста» Гитлер не оставил после себя никаких
счетов в швейцарских банках, никакого «еврейского» золота. Высокое
чувство ответственности как перед близкими ему людьми, так и перед
страной в целом не позволило ему создать семью, поскольку великая
историческая миссия Гитлера требовала от него полного самоотречения, и
была сопряжена со многими опасностями, которым он не счел себя в праве
подвергать своих ближних. А вот лишь очень краткий перечень реальных
достижений Адольфа Гитлера на посту руководителя национального
социалистического государства: Став во главе Германии, поверженной и
разоренной 1-й Мировой войной и последующей «демократией», Гитлер в
кратчайшие сроки сформировал дееспособное правительство, проявившее себя
именно делами, а не пустопорожней болтовней. За шесть лет был создан
миллион дополнительных рабочих мест, что позволило обуздать
катастрофическую безработицу – наследие Веймарского режима. Для всех без
исключения граждан Рейха были созданы достойные человека условия жизни:
больше не было нищих, каждому был гарантирован, по крайней мере,
средний уровень жизни (соотносимый с тогдашними европейскими
стандартами). За этот же период было построено 300 000 новых жилых
домов, квартиры в которых предназначались отнюдь не только для тех, кто
«может себе это позволить», а для тех, кто действительно нуждался в
улучшении жилищных условий. Было реализовано множество социальных и
здравоохранительных программ (увеличилось количество врачей и младшего
медицинского персонала). Отмечался постоянный и стремительный рост
промышленного производства. Был достигнут очевидный прогресс в области
образования и культуры. Уровень преступности удалось снизить до
приемлемых для общества величин … Поищите-ка в учебниках истории другие
примеры столь же успешного государственного устройства и руководства
страной! И, не найдя их, ответьте сами себе на вопрос, почему 80 000 000
немцев несколько раз подряд голосовали на выборах за Адольфа Гитлера, а
потом, уже во время 2-й Мировой войны, 1 000 000 иностранцев
добровольно вызвались сражаться за него и его идеи, даже если раньше
этим людям приходилось воевать против Германии. Вот этими-то миллионами и
исчисляется разница между правдой о Гитлере и свежесостряпанными
пропагандистскими мифами о нем!

Реальная перспектива того, что люди выберут Человеком века Адольфа
Гитлера, вызвала настоящий переполох в еврейских группировках по всему
миру. Поднялся такой визг, что главари диаспор перестали слышать и
понимать друг друга. В результате возникшей неразберихи верх взяла
наиболее голосистая, но, увы, наименее вменяемая стая евреев,
поставившая во главе списка великих людей своего убитого
премьер-министра Ицхака Рабина, – мало кому известного израильского
политического деятеля средней руки, ни разу не замеченного даже в первой
двадцадке этого списка. Спустя какое-то время мировое еврейское
начальство одумалось и решило, что Рабин – это будет уже через чур.
Человек века получался в этом случае уж слишком местечковым.
Преждевременная откровенность … Крикунов задвинули, и приняли
кандидатуру другой, более хитрой и влиятельной еврейской группировки,
манипулирующей общественным мнением. Ничего, что это всего-навсего кучка
богатых евреев, не имеющих никакого морального права говорить от имени
человечества, ими же обобранного и зомбируемого. Они всегда правы,
потому что контролируют все (!) основные средства массовой информации
мира. Они постановили, что иная точка зрения, иное мнение могут быть
широко представлены только в тюремной камере. Вот эти-то выразители
«общего» мнения и назначили своего соплеменника Альберта Эйнштейна
Человеком века, полностью проигнорировав результаты опроса миллионов
людей.

Эрих фон Дэникен родился 14 апреля 1935 года в Золингене (Швейцария). Учился в коллеже Святого Михаила во Фрайбурге, где уже в студенческие годы увлекся изучением старинных рукописей. Работал управляющим сети пятизвездочных отелей. Известность фон Дэникену принесла уже первая его книга, «Возвращение к звездам» («Колесницы богов»), вышедшая в 1968 году и ставшая бестселлером в США, Германии и еще в 38 странах. В 1970 году по ней был поставлен документальный фильм «Воспоминание о будущем», привлекший к затронутой исследователем теме палеоконтакта широкий интерес аудитории. В последующие годы Эрих фон Дэникен продолжал искать следы пребывания в прошлом на Земле инопланетных космонавтов, публиковал книги, выступал с лекциями.

Его книги переведены на 28 языков и вышли общим тиражом более 60 миллионов экземпляров.
Среди них:
«Каменный век был иным»
«Небесные учителя»
«По следам всемогущих»
«День, когда явились боги»
«Именем Зевса»
«Глаза сфинкса» и др.

Помимо широко известной научно-популярной ленты «Воспоминание о будущем», по книгам Дэникена снято еще три документальных фильма. Эрих фон Дэникен – член различных писательских организаций, лауреат ряда премий. В 1998 году он основал Ассоциацию исследований по археологии, астронавтике и проблеме SETI. В 2003 году вы Швейцарии был открыт тематический парк развлечений «Загадки мира», у истоков создания которого стоял Дэникен.

Его теория палеоконтакта – посещение Земли в далеком прошлом представителями иных цивилизаций – до сих пор вызывает бурные споры. Но энтузиазм Дэникина в стремлении убедить человечество в своей правоте не угасает, и он организует все новые экспедиции в самые отдаленные уголки планеты для сбора еще более неопровержимых доказательств.

Из воспоминаний кандидата геолого-минералогических наук Ростислава Фурдая:
– Это ртуть, а не человек. Неуемная энергия, юморной. Очень гордится своим «фон». «Я не знаю, кто мои предки, – говорил, – но они были дворяне». В молодости он был беден. После гимназии занялся мелкой торговлей. Скопил капитал, вложил в отельный бизнес и прогорел. Влез в долги и оказался в тюрьме. Год он там просидел и от нечего делать стал читать популярные книжки по археологии. И в его голову пришла счастливая идея: многие легенды и мифы народов мира хранят свидетельства посещения Земли инопланетянами – высокоразвитыми существами, принятыми за богов, спустившимися с небес на космических кораблях. И в книге «Воспоминания о будущем», которую Дэникен написал после выхода из тюрьмы, он анализирует библейские сюжеты, ряд странных, необъяснимых археологических находок (артефактов). Эта книга, а тем более одноименный документальный фильм, вызвали шок. Автор стал сразу знаменит.

Им написано уже около двух десятков книг, разошедшихся тиражом более 56 миллионов. Я спросил его при встрече: «Эрих, ты богатый человек?» – «Да, – говорит, – все кричат, что у меня много денег. А сколько их у меня? Всего семь миллионов франков. Это мизер!» И спустя тридцать лет он продолжает снимать фильмы, ездить с лекциями, организовывать туры по культовым местам: Египет, Перу, Мексика, остров Пасхи. Но на честолюбии его не провести. Как-то группа москвичей создала общество друзей Дэникена в надежде получить финансирование. Он приехал в Москву, поблагодарил, но денег не дал…

Больше десяти лет назад Дэникен задумал создать парк приключений, где были бы представлены великие загадки: «Тайны мира» («Mysteries of the World»). Очевидно, уже в будущем году посетители Швейцарии смогут увидеть археологические и мифологические загадки планеты, так как немногие могут себе позволить поехать в Египет, Индокитай или Латинскую Америку. Эта идея уже воплощается в жизнь возле небольшого города Интерлакен на территории бывшего аэродрома. Туда проложена новая железная дорога, в 30 километрах построен аэропорт. Создатели более всего опасаются похожести с Диснейлендом и поэтому акцент делают не на развлечениях, а на знаниях.

Большинство известных загадок и чудес мира тут будут представлены в виде уменьшенных копий (в частности, египетская пирамида, индийский храм) или компьютерных моделей. Например, чтобы увидеть знаменитые рисунки пустыни Наска, нужно будет «пролететь» над землей. Такие «аттракционы» будоражат человеческую фантазию и любопытство. В этом талант Дэникена как писателя и бизнесмена.
Источник:http://my.mail.ru/community/nibiry/59473FA98879F825.html

http://www.youtube.com/watch?v=f83-pD6hwx0&feature=related