2.   ЦЕНАТА  НА  ПОТРЕБИТЕЛСКАТА  МАСОВА  ДЕМОКРАЦИЯ

       Или второто проклятие на Втория Закон.

ЕНТРОПИЯ И  ВРЕМЕ

Днешното индустриално общество и т.н. западна цивилизация се основават на няколко основополагащи принципа, които обобщено могат да се изразят като механичната парадигма, според която човек е откъснат от природата и той става толкова по-свободен, колкото е по-независим наблюдател над природните феномени. В самата природа няма ценност. Едва след като човек преработи елементи  от природата те добиват някаква ценност. Познанието и човешките възможности практически нямат граници и те добиват толкова повече смисъл, колкото повече ни помагат да извлечем и преработим ценности от природата.

Ето накратко основните идеи на отците на механичната парадигма.

Джон Лок: “Отричането на Природата е пътят към щастието”. Хората следва да се “освободят от оковите на Природата”. За Джон Лок религията и Бог не могат да са в основата на управлението на обществото, защото Бог е непознаваем. Премахвайки Бога, човекът вече не се разглежда като елемент на единен с природата  механизъм, а нещо отделно и независимо.  Човек следва да извлече максимално от всички полезни природни неща като злато, сребро, горива и други.

Франсис Бейкън: “Обективното знание, …, ще помогне на хората да управляват естествените неща – телата, медицината, механичните сили и безброй други неща”

Рене Декарт: “Дайте ми средства и движение и ще построя Вселената” Според Декарт светът така е организиран, че между човек и природа има пълно разграничение. Целта на научната методика е да установи неутралност между наблюдател и наблюдавано, с цел щото природата да бъде преобразявана за материалното благо на интерес на човечеството.

Исак Нютон: Времето е независимо от движението и абсолютно. Уравненията на механиката са обратими при обръщане посоката на времето.

Адам Смит, подобно на Джон Лок счита, че основата на всяка човешка дейност е личният интерес. Той доразвива механистичната парадигма на Нютон в областта на стопанството, чиято цел е да разширява непрекъснато пазара като всичко, което обезпечава разтеж е добре дошло. Според Адам Смит хората са основно егоисти  в преследване на икономическа печалба и така в теорията си той подчинява всички човешки желания на търсенето на материално благополучие за удовлетворяване на физически нужди.

Така според механистичната парадигма човек е независим от природата. Колкото повече извличаме, преработваме и консумираме от природните богатства, толкова повече порядък внасяме в света. Според тази парадигма, именно това е и същността на прогреса – да увеличи порядъка в света, чрез все по-голямо потребление и задоволяване на човешките потребности. Доколкото времето е величина, независима от протичащите процеси, то количеството извлечени, преработени и изконсумирани природни богатства са независими от хода на времето. За човека като независим наблюдател практически няма никакво ограничение да прогресира в усвояването на Природата и удовлетворявянето на непрекъснато нарастващите му потребности.

Накратко казано според механичната парадигма: Възможен е неограничен във времето прогрес, състоящ се във  внасяне на порядък в природата чрез извличане и консумиране от страна на човека на природни богатства.

Уви, тази жизнена философия, довела света до днешното наистина забележително състояние просто е невярна.

От времето, когато са поставени основите много от постулатите на нютоновата механика бяха преразгледани и техните граници на приложимост уточнени.

Все още, обаче, икономическите аспекти на механистичната нютонова парадигма са непокътнати и са в основата на съвременното потребителско общество.

Да разгледаме сега по-подробно въпроса за времето и потребителството в светлината на Втория Закон на термодинамиката и обобщението му в икономиката.

Както ще видим философията на потребителската икономика е свързана директно със скоростта на протичане на процесите в цивилизацията и безконтролното увеличаване на потреблението води не до прогрес, а до състаряване на цивилизацията.

Вторият Закон просто постановява, че естествените процеси са тия, при които енергията се преобразува от достъпна в недостъпна. Т.е от висококачествена в нискокачествена. Един килограм въглища съдържат определено количество достъпна енергия. След като ги изгорим енергията, съдържаща се в тях се отделя под формата топлина. Топлината е сумата от кинетичните енергии на хаотично движещи се частици. Веднъж придобили кинетична енергия тия частици се движат докато се сблъскат с други частици и обменят с тях енергия. Величината, която е пропорционална на средната кинетична енергия на частиците е това, което наричаме температура. Колкото по-висока е средната кинетична енергия на частиците, толкова по-висока е температурата. Веднъж получили отделената при изгарянето на въглищата складирана химична енергия, частиците я разпиляват по всички възможни степени на свобода и тя никога повече не може да се върне обратно. Тя е вече нискокачествена, недостъпна енергия и ентропията е нараснала.

Какво представлява ентропията? Това е параметър, който описва достъпността на енергията или другояче казано мярка за хаотичността на енергията. Ентропията е пропорционална на броя на състоянията, по които може да бъде разпределена енергията на една система. Тъй като този брой е много голям обикновено се взема логаритъма му. Ако при преминаване от едно състояние в друго броят на възможните състояния на енергията нарасне, то ентропията на системата нараства. Системата е в по-хаотично и по-вероятно състояние.

Как ентропията е свързана с времето?

Теоретически във физиката и химията този въпрос директно не се третира, тъй като уравненията, които са изведени и в които участва параметъра време имат пред вид времето като независима променлива. Т.е. борави се с някакво независимо от процесите време, дефинирано или отчитано с независим периодичен процес. (период на трептене).

Времето, обаче по същество тече различно за различни типове процеси. А процес означава поредица от промени. Ако няма промени, няма процес. Самата дума ‘ентропия’ означава не друго, ами ‘промяна’ (гръцки). Очевидно е, че ако промените са значителни то времето за даден тип процес тече по-бързо.

Доколкото процесите свързани с живота на човека и дейностите му са свързани с преобразуването на енергия от достъпно в недостъпно състояние, то времето ще тече различно, колкото и парадоксално да звучи това. Всеки процес, обаче протича до момента, до който има достъпна (концентрирана) енергия. В момента в който тя се превърне от достъпна в напълно недостъпна процесът спира, а с това и времето на процеса.

Доколкото преобразуването на енергията е от достъпно в недостъпно и това е необратимо, то и времето е необратимо.

По нютоновата абстракция за време имаме обратимост. Траекторията на всяка частица от парчето въглища преди и след изгарянето може да бъде описано и ако обърнем времето да се върнем в началното състояние. Но на практика всеки пределно добре знае, че е невъзможно разпиляния и охладен дим да се събере и  нагорещи отново, да се възстанови парчето въглен в началния му вид. Всъщност горенето е окисление,  окисляването може да стане бързо и бавно. Т.е. процеса на нарастване на ентропията протича с различна скорост.

Следователно еднопосочността на времето като мярка за протичане на процес, за случване на нещо се определя от еднопосочността на процеса на превръщане на достъпната енергия в недостъпна  т.е. определя се от посоката на ентропията.

ПРОГРЕСЪТ  НА ПОТРЕБИТЕЛСКОТО ОБЩЕСТВО Е  В СЪЩНОСТ ИЗКУСТВЕНО СЪСТАРЯВАНЕ 

По какъв начин връзката между ентропията и времето като мярка за ресурс за случване, за процес са свързани с живота на цивилизацията?

Първо на какво се крепи живота като цяло и човешката цивилизация в частност?

Защо не може да съществува живот на Луната например?

Очевидно, защото на Луната нямаме подходящи условия, което ще рече, че там следва да се добива всичко, от което има нужда едно живо същество – да се създава изкуствена изолирана среда, с изкуствена атмосфера, растителност и т.н., т.е. всичко, което на Земята го имаме някак си наготово. Но то е дадено наготово просто защото на земята е акумулирана преработена  в продължение на милиарди години слънчева енергия, създадени са екосистеми, преработващи ежедневно част  от падащата на земята слънчева енергия. Една част от тази енергия е натрупана в полезните изкопаеми като въглищата, друга е в нефта, и газа. Става дума за енергия, запасена в химически вещества. Освен нея имаме енергия, запасена в радиоактивни вещества като урана. Този вид енергия е запасена и използването й я  превръща от достъпна в недостъпна, т.е. води до общо нарастване на ентропията. Разбира се има и една немалка част от потребяваната енергия, която е обновляема, дотолкова, доколкото е преобразувана част на ежедневната слънчева енергия. Но основната енергия, която ползва днешната цивилизация е именно запасената енергия – тази в достъпно състояние.

Сега да се опитаме да измоделираме процеса на живота.

От една страна в резултат на преобразуването на слънчевата светлинна енергия чрез фотосинтезата и други процеси, имаме запаси от химическа енергия натрупани през изминалите епохи в растителна биомаса, която следствие на катаклизми попада под земята и се превръща във въглища и нефт. Имаме също и ядрена енергия натрупана в определени елементи в резултат на минали процеси в звезди,  чието вещество се е разпръснало и е послужило за образуване на космически тела като Земята.

Тази запасена енергия можем да разглеждаме като намираща се в различни енергетични нива, които са такива, че тя самопроизволно не може да се освободи и хаотизира според Втория принцип на термодинамиката. Живите организми обаче са така устроени, че те изразходват някаква енергия, за да отключат тази запасена несвободна енергия и да я освободят. При това се освобождава повече енергия, отколкото е изразходвана за добива й, в резултат на което живият организъм остава с печалба, която му позволява да преживее известно време. На каквото и ниво да разгледаме живота, ние имаме все тая схема. Един хищник изразходва известно количество енергия за да хване жертвата си. Но енергията, която получава изяждайки жертвата му възвръща загубите и му остава и печалба, която той изразходва за да увеличи популацията си. Същото е и при човешката дейност, независимо на какво ниво е тя.

За да се освободи енергията съдържаща се в единица маса въглища е необходимо обаче да се направят малко енергетични разходи за да се запалят въглищата, след което при осигурен достъп на кислород следва горене, което освобождава много повече енергия.

Ясно е, че на каквото и ниво да разгледаме процесите, колкото и разнообразни да са те имаме същата схема. Използва се малко енергия, която се разпилява безвъзвратно, за да се освободи много повече отпреди запасена енергия, част от която се използва за полезна работа (поддържане на живот, работа на двигател и т.н.), а останалата част се разпилява необратимо по всички степени на свобода.

Сега нас ни интересува как всичко това е свързано с жизнените процеси на цивилизацията, т.е. с времето й на живот.

Например ни интересува каква е разликата между една енергоконсумираща цивилизация и друга, която е енергоспестяваща.

Какъв е ресурсът от време на живот на едната и другата? Т.е. как тече времето при едната и другата.

За целта ще разгледаме един модел, добре известен от физиката и теорията на надеждността.

Ето една много проста физическа система, която е точен аналог на гореописаната система на добив и изразходване на енергия от едно общество или цивилизация.

Става дума за следното. Ако с мощен ултравиолетов (УВ) лазер се облъчат определени оптични материали, то част от енергията на УВ светлина се поглъща от материала, и се запасява в  множество енергетични нива. Това води до промяна на структурата на материала и се проявява като промяна на показателя му на пречупване. Колкото повече енергия се е запасила в структурата на материала, толкова повече се е увеличил коефициента на пречупване. Ако околната температура е нула (абсолютната температура), то тази запасена енергия е заключена и не напуска заетите енергетични нива. Ако температурата нарастне, то частиците на оптичния материал започват да трептят, кинетичната им енергия става по-голяма от енергията на някаква връзка, която се прекъсва и поради това освобождават някаква част от запасената енергия. При това малки количества топлинна енергия освобождават големи количества запасена преди това енергия дошла от УВ лазер. Колкото по-висока е околната температура, толкова по-интензивно трептят частиците  и толкова по-интензивно се освобождава запасената в материала енергия. Колкото повече запасена енергия се освободи, толкова повече намалява коефициента на пречупване. Измервайки промените на коефициента на пречупване, то се измерва докъде е стигнало освобождаването на запасената енергия. Когато цялата енергия се освободи, то стойността на коефициента на пречупване се връща в началната си стойност, както преди облъчването с УВ лазер. С това ‘животът’ на тая енергетична пертурбация, изразяваща се в увеличаване на коефициента на пречупване, свършва. Цялата запасена енергия е освободена и се е разпиляла по всички степени на свобода. Няма повече какво да се случи и процесът спира.

Това което ни интересува е: каква е разликата между освобождаването на запасената енергия при висока температура Т₁ в сравнение с освобождаването й при ниска температура Т₂. Ясно е, че след като високата температура освобождава по-бързо запасената енергия, то при високотемпературно разпиляване на запасената енергия времето t₂, за което се изконсумира запаса е по-малко от времето t₁, за което би се освободила същата енергия, ако това ставаше при ниската температура Т₁.

Очевидно е, че имаме същата ситуация, както и при освобождаването на запасената в твърди и течни горива химична или ядрена енергия, която преди това е била слънчева.

Как обаче са свързани по между си температурите  Т₁, Т₂ и времената на живот t₁ иt₂?

В случая с оптичния материал облъчен с УВ лазер за описание на освобождаването на запасената енергия се въвежда така наречената демаркационна енергия Е_d = kТ ln(nt).  В тази формула k е константа на Болцман, T е абсолютната температура, t е времето измервано в нютонов смисъл, а n е параметър, който има смисъл на скорост на обезселяване на запасените енергетични нива, като стойността му зависи от типа оптичен материал. Произведението t = nt  можем да означим като някакво безмерно ентропийно време, което може да е само положително. Това е времето, за което при дадена външна температура Т се е освободила енергия Е_d.

Ако при температура Т₁ за ентропийно време t₁ се е освободило количество енергия Е_d, то същата енергия при температура Т₂ би се освободила за ентропийно време  t₂.

Т.е. получаваме, че: Е_d = kТ₁ ln(t₁) = kТ₂ ln(t₂) .

Оттук лесно получаваме, че t₂ = (t₁)^Т1/Т2.

Сега да видим какво означава това.

Да предположим, че обезселяваме запасената енергия при температура 300К (около 27 градуса целзий) за t₁ = 1000 времеви ентропийни единици. Тогава, ако започнем да обезселяваме запасената енергия при 600К (327 градуса целзий), то t₂ = 31,63 ентропийни времеви единици. Значи един и същ ефект сме постигнали 32 пъти по-бързо.

Ако облъченият с УВ  лазер оптичен материал си възстановява първоначалното състояние (т.е. цялата запасена енергия се разпилява) за t₁ = 10000 времеви единици при температура Т₁ = 300К, то при Т₂ = 600К това става за 100 години.

Разликата става още по-драстична ако обезселяването на запасената енергия става при още по-ниска температура.

Ако Т₁ = 100К, а Т₂ = 600К, то при t₁ = 10000, t₂ = 4,64 времеви единици. Т.е. състаряването  при високотемпературно обезселяване е около 2150 пъти по-бързо. Т.е. по интензивно.

Да отбележим, че същата зависимост се използва да се пресметне времето на живот на материал под напрежение, който при определена температура T се провлачва до скъсване, което ставa в момент t. В този случай се въвежда т.н. параметър на Карсон-Милър, който е демаркационната енергия, разделен на константата на Болцман k.

А сега да се върнем на оригиналния пример с освобождаването в резултата на човешката дейност на запасената от слънцето и звездите химична енергия в твърдите и течни горива.

Очевидно е, че тук не можем да говорим за термодинамична температура, при която се добива енергията. В случая ни трябва някакъв параметър, който да играе ролята на обобщена температура. При това да става дума за параметър, който характеризира това, което наричаме икономическа активност.

Както другаде отбелязахме икономическата аналогия на работата са инвестициите, на топлината са финансовите приходи и разходи, а на абсолютната температура – средния индекс на цените. Ние всички добре знаем, че инфлацията не е нищо друго освен пряко отражение на обстоятелството, че добивът на енергия, минерали и суровини става все по-скъп и по-скъп, поради това, че същите тия ресурси са необновляеми. С това, колкото по-интензивно ги добиваме и изразходваме необратимо, увеличавайки ентропията, то толкова повече расте инфлацията. Цените също растат. Следователно средната цена е аналога на  температурата. В крайна сметка обществата с голямо ниво на консумация се моделират с висока обобщена (икономическа) температура, а тия с ниско ниво на потребление – с ниска икономическа (обобщена) температура.

Да предположим, че имаме две икономически системи.

Първата е с високо ниво на потребление, каквото обикновено са съвременните технологични консуматорски общества, с голям т.н. жизнен стандарт и развита демокрация. Тази система се моделира с висока икономическа температура Т₂.

Втората система е с ниско ниво на потребление, каквато е една по-консервативна, непотребителска и патриархална система. Тази система се моделира с ниска икономическа температура  Т₁.

Приемаме, че Т₁/Т₂ = 1/5. Тогава, ако системата с ниско ниво на потребление би изконсумирала един ресурс за t₁ = 1000  ентропийни времеви единици, то консуматорската технологична система, чиято икономическа температура е 5 пъти по-висока би изконсумирала тоя ресурс за t₂ = 4 ентропийни времеви единици, т.е 250 пъти по-бързо.

Тези резултати може да изглеждат много странни и направо алогични.

Това обаче е само на пръв поглед.

Първо да отбележим, че това е един модел, който грубо оценява  съотношенията.

Второ, става дума за съотношение на условни времеви единици, означени тук като ентропийно време.

Ако ще трябва да се прехвърлим в нютоновото време, то следва да дадем някаква стойност на параметъра n. Този параметър всъщност зависи от типа енергетични запаси, които се консумират, и евентуално от технологията, с която се осъществава добиването им.

Но в качеството на пример може да се вземе една стойност, например n = 0,01 година^-1при Т₁/Т₂ = 1/5.

Тогава получаваме, че енергията, която енергоспестяващата система би изконсумирала за t₁ = 512 г, то енергопотребителската система би изконсумирала за t₂ = 140 г. Но при t₁ = 2000 г, за t₂ = 187 г. Т.е. коефициента на състаряване t₁ / t₂  се мени.

Какво означава всичко това?

Това просто означава, че една цивилизация основана на силно енергопотребление изтощава ресурса непропорционално на времето на екслоатация. Можем да си го мислим и по следния начин. Ресурсът, който една една нискоконсумативна цивилизация би използавала 2000 години, една висококонсумативна цивилизация би ликвидирала за по-малко от 200 години, при еднакъв размер на популациите.

Т.е. потребителското общество буквално ‘изгаря’ с ускорени темпове ресурса, въз основа, на който съществува. Това ‘изгаряне’ не е нищо друго освен лишаване на следващите поколения от достъпен, качествен енергиен ресурс.

Ето един пример от земеделието.

Да сравним един традиционен земеделец, какъвто е имало в България и другаде по-света преди масовото навлизане на техниката и изкуствените торове в земеделието, т.е. преди модернизирането му.

Един такъв земеделец, обурудван с вол и рало в крайна сметка получава 10 калории енергия за всяка  1 калория вложен труд. Разбира се вложената енергия е тази на вола и неговата собствена физическа енергия, които и той и вола добиват от храна, която е обновляема, т.е. директно преобразувана слънчева енергия и запасена в растителност и животни, служещи за храна.

Същият земеделец, например типичен фермер от Айова от преди 20 години, получава 6,000 калории за всяка калория човешки труд който влага. Т.е. излиза, че за разлика от примитивния земеделец, той е 600 пъти по-ефективен. Именно с такива сметки прогресистите доказват, колко ефективно е да се използват технологиите. Оттук следва и лозунга: “Консумирайте колкото се може повече! Прогресът няма граници!”, които са в основата на днешния хедонизъм.

Разбира се това е заблуда, подобна на тая заблуда, с която си е служил не един мошеник в миналото построявайки всевъзможни “вечни двигатели”. Но както винаги се е оказвало навремето, някъде във “вечния двигател” просто е имало по един скрит механизъм като например пружина, който е движел “изобретението”, а понякога са скривали и подставено лице.

Къде е скрито подставеното лице на икономическите прогресисти?

Ами както обикновено в осчетоводяването на това, което се брои за разход и приход. Ако се брои само за разход изразходваната човешка енергия, то един механизиран до козирката земеделец разбира се е 600 пъти по-ефективен от немеханизирания земеделец, разчитащ на Сивчо и Белка. Проблемът, обаче е, че Природата не се води по това счетоводство. Природата брои калориите обща енергия разходвана за получаване на даден брой калории, съдържащи се в добиваната реколта а не колко пъти по-малко човешка енергия е изразходвана.

Ако отчетем всички т.н. скрити разходи, за гориво на земеделската техника, тази, която е изразходена за направата й, разходите за производството на изкуствените торове, пестициди, които са значителни, се оказва, че механизирания фермер от Айова е вложил 2790 калории за да произведе 270 калории в храна съдържаща се в една консерва. Т.е. той е похарчил 10 пъти повече енергия, която не е обновляема, т.е. не идва от растителност и животинска тяга, ами е от необновляеми източници и е безвъзвратно разпиляна, а ентропията в света се е увеличила.

Значи немеханизирания стопанин за всяка вложена 1 калория получава 10, а механизирания – за всеки 10 вложени калории получава 1.

В крайна сметка в енергетично отношение механизираният земеделец е 100 пъти по-неефективен от  немеханизирания.

Т.е. прогресът изразяващ се в супермеханизация, консумираща необновляеми източници не е никакъв прогрес, а си е разпиляване на натрупани от природата енергийни ресурси.

С това проблемът тепърва започва. Защото концентрирането на производството в огромни механизирани ферми, води до това, че произведеното следва да се съхранява на едни места, а после да се транспортира другаде (отново разходи на необновляема енергия), да се държи в модерни хладилници (консумиращи енергия) и т.н. по веригата.

В крайна сметка съвременния човек вместо да се храни с нещо качествено и прясно, яде полуизкуствена храна, която носи повече здравни проблеми, отколкото насища.

Въпросът е: При положение, че само за едно банално производство на храна енергийната ефективност на модерното производство е 100 пъти по-неефективно от традиционното, колко време е необходимо на една консуматорска цивилизация да изчерпи наличния ресурс?

Очевидно, че много малко спрямо традиционната.

В крайна сметка разходите за поддържане на един консуматор на едно развито общество са много по-големи от тия за поддържане на живота един член на традиционно общество.

В този смисъл консуматорските общества реално погледнато се състаряват ускорено, и колкото по-голяма е скоростта на необратимо разпиляване на запасена енергия, толкова по-ускорено се самосъстарява обществото.

Ако трябва да илюстрираме това състаряване, то можем да прибегнем до прост експеримент. Всеки е виждал поне на снимка стари книги с пожълтели от времето страници. Книги на по няколкостотин години. Такива има в историческите музеи. В археологичните пък може да се види овъглено жито. Т.е. то се  е състарявало за време например  t₁ = 2000  и повече години при температура около Т₁= 300К. Вземете една шепа жито и го сложете в тава при температура около 200 градуса целзий, т.е. Т₂= 500К и пребройте са колко минути или часове ще се овъгли.

Също при температура на  фурната от около 100 градуса целзий поставете един бял лист хартия в тава с капак (за да не се самозапали хартията от ел-нагревателите) и дръжте няколко дена докато хартията пожълтее. После вземете друг такъв лист хартия и го подръжте при 200 градуса целзий и вижте колко по-бързо ще пожълтее (състари). Същото състаряване при нормална температура би се получило за няколко стотин години.

Възниква и такъв въпрос: защо е тази непропорционалност във времената на състаряване? Т.е. защо коефициента на състаряване расте, а не е един и същ?

Нали ако едно общество за поддържане на един живот харчи пет пъти повече енергия, то би следвало да си съкрати живота също пет пъти, а не малко над 10 пъти както се получава? Защо това съотношение расте с времето?

Отговорът е съвършено прост и следва от Втория Закон: защото е все по-трудно  с времето да се добива достъпната енергия. Тя става все по-труднодостъпна. Когато в модела се казва, че в резултата на многолетното преобразуване на слънчевата енергия в химическа, енергията се е разпределила в енергетични състояния, това означава просто, че някои състояния са по-лесно достъпни, а други са по-трудно достъпни. Т.е. цената на добива е все по-голяма, което води до непрекъснато нарастваща инфлация. Едно е да се разработва ново находище на въглища, друго е да се доизстъргват последните остатъци на дъното. Същото е с петрола, с газа и т.н. Ето защо с всеки изминат ден на консумативното общество му трябват повече вложения като енергия и инвестиции за да разработи нов енергоизточник, който преди столетия е бил много по-достъпен. Находищата в Аляска и Сибир, са по-скъпи за експлоатация, от тия в районите с по-благоприятен климат.

Разбира се всичко това ни интересува не за друго, ами защото съвременното разбиране за демокрацията е като за политическо устройство, което гарантира и обезпечава високо ниво на потребление, което считаме, че би направило живота ни по-добър.

Проблемът тук е в дефиницията за “по-добър живот”. Откакто механичната парадигма властва в света, все повече и повече се налага виждането, че ние сме толкова по-щастливи, колкото по-бързо и по-пълно са задоволени материалните ни потребности. Акцентът не е на енергоефективното, на пестеливостта, а на максимално бързото удовлетворяване на потребността с всичката й условност.

Ако следва да сравним доконсуматорската епоха с консуматорската, то можем да си представим двама шофьора, каращи идентични леки коли с едно и също количество бензин в резервоара. Да си представим, че бензинът е ограничен и трябва да се кара така, че да стигне до първата бензиностанция. Какво ще направи единия и другия? Единият може да реши, че следва да кара колкото се може по-бързо за да стигне до бензиностанцията преди да се е свършил бензина и да зареди наново. Този шофьор не отчита, че колкото повече ускоряваме процеса на случване, толкова повече енергия се пилее. В резултат този шофьор няма да стигне до бензиностанцията. Другият съобразява, че има оптимална скорост, при която разходът на бензин е минимален и тази скорост не е най-високатата. Той ще пътува по-дълго, но ще стигне до следващата бензиностанция.

Съвременната потребителска демокрация е в положението на първия шофьор, който гледа да минимизира времето, а не енергопотреблението. Тя си съкращава живота

Т.е., Вторият Закон веднага ни задължава да си отговорим на следния въпрос:

ДОКОГА  ЩЕ  ЖИВЕЕ  КОНСУМАТОРСКАТА  ДЕМОКРАЦИЯ ?

Най-краткият отговор е: времето на живот на консуматорската демокрация ще е толкова по-кратко, колкото по-голям е консуматорският й апетит!

Тук веднага прозира и елементарната дилема съдържаща се в комбинацията “консуматорска демокрация”.

Тази характеристика е просто до време. След това едно от двете следва да отпадне: или консуматорщината, или демокрацията.

Доколкото обществата са организми, преобразуващи по един или друг начин енергия, то те си имат и съответен метаболизъм, който е много инерционен. Всяка система си е изработила някаква еволюционно стабилна стратегия, която не е склонна да променя във времето.

От двете характеристики на съвременното западно общество – “консуматорство”, основано на механистичната парадигма за отделеността на човека от природата и неограничеността на запасите й, и “демократичността”, основана на идеята за равнопоставеност на гражданите при вземане на участие във властта за преразпределение на благата за консумиране, първата характеристика е по-инерционна. Това означава ни повече, ни по-малко, че демократичността е първата, която ще бъде видоизменена до неузнаваемост и запазена в някаква фасадна бутафорна форма, за да се запази и разшири нивото на консумация, която пък по принципни съображения не може да расте безгранично – нещо, което всеки икономист би следвало прекрасно да разбира.

Казано накратко Западната цивилизация първо ще обезсмисли идеята за демокрация, за да поддържа високо ниво на консумация поради установения в продължение на столетия финансово-производствен метаболизъм, стремящ се да максимизира преработваното и консумираното дори свръх предела на разумните и жизнено необходими граници. След като обезсмисли демокрацията и я ликвидира за да запази скоростта на консумация, Западното общество ще застане пред дилемата дали да ликвидира себе си или да ликвидира другите за да не ликвидира себе си. И то вече избира втория вариант, естествено.

До къде са стигнали процесите на стареене на системата?

По въпроса за демокрацията ние забелязваме, че тя все по-стабилно се подменя с една система която е симбиоза на олигархично управление и плутокрация и това е особено вярно за САЩ.

Ние също забелязваме, че гражданите, са въвлечени в една въртележка на консуматорство, което ги деградира до там, че да са готови да продадат свободата си, и особено тая на потомството си за малко повече зрелища, които стават все по-дегенериращи и по-деморализиращи.

Ние естествено забелязваме, че Западната цивилизация се е самоподложила на едно оруеловско самопренаписване на историята си и все повече е склонна да представя миналото си в щампите на въображаемото си илюзорно бъдеще. Ключова роля в тази тоталитарна практика на зомбиране играе Холивуд, който по-скоро е символ на оруеловото “Министерство на Истината”, отколкото на студия за киноизкуство, ако изобщо изкуството там е било някога ценност.

Ние забелязваме как западната цивилизация дотолкова е напреднала с консуматорщината, щото тя живее основно на кредит. Т.е тя харчи не според това, което е спестила от вече заработеното, а се мъчи да заработи, това, което отдавна е похарчила за сметка на безвъзвратно пропиляна природна енергия. Системата в опасна степен се крепи все повече на търговията с надеждите на хората за бъдещето, а не от търговията на вещи, произведени от хората днес или в миналото. Ключова роля тук играят финансовите институции. Ние можем само да констатираме, че комунистическата тоталитарна система се основаваше също на търговия с надеждите на хората за бъдещето – комунизмът, който съгласно един от историческите конгреси на Партията следваше да е пристигнал до около 1984 г. Но докато спекулира с надеждите на хората за бъдещето, системата категорично и не допуска мисълта, че за бъдещото поколение тя оставя все по-малък и мизерен ресурс за живот.

На днешните стокови борси не присъстват бъдещите поколения. И причината е в механистичната парадигма, според която човекът е разделен от Природата и нейните ресурси добиват смисъл само ако бъдат извлечени от човека и максимално оползотворени за удовлетворяване на вечно растящите му желания, възприемани като потребности.

Вторият закон, обаче ни казва, че тия днешни борсови участници, които не отчитат необходимостта на следващото поколение от жизнен ресурс по същество го убиват, с което ликвидират и собствената си система.

Заедно с това ние виждаме, как пропагандирането на мита за прогреса, основаващ се на все по-масова потребителска демокрация, в същност води до глобализация не на високия жизнен стандарт, а на обедняването и мизерията.

Ние също забелязваме, как свръх консуматорщината докарва модерното общество до състоянието да не може да се самовъзпроизвежда биологически и се характеризира с демографски проблеми, за решаването на които то се вижда принудено да  разчита на внос на емигранти от всякакви страни, които то само допреди няколко десетилетия е управлявало и частично населявало. Тия страни по ирония са допълнително обеднели и поради изконсумирването на световните ресурси от демокрациите.

Казано накратко европейската цивилизация е преминала максимума на експанзията си в демографски, технологичен и културен смисъл. Днес тя не само  е изтласкана демографски от бившите си колонии, ами самата тя е залята от наследниците на бившите колонизирани, които попълват запасите й от евтина работна ръка и демографска човешка маса. Тя също така вече изнася с ускорени темпове производството си и научните разработки извън своя ареал – в ареала на бившите колонии или в системи, които са нейна политическа противоположност, като Китай например. В не по-малка степен културната й идентичност е в пълна рецесия и това, което преди време е било признак на цивилизационно постижение днес е оспорвано и измествано от псевдоподобие на култура и цивилизация в предишния смисъл. Варваризацията и профанизацията на духовността едва ли са били в такава силна позиция както в епохата на мас-медиите – рупорите на технологичното общество и на демократичните ритуали и митологии.

В крайна сметка ние забелязваме как Западната цивилизация, която се разрастваше след приемането на механистичната парадигма преди около 400 години днес  доста ускорено, само за някакви си петдесет години е в пълна рецесия и идентичността й е изоснови променена.

Безусловно, ние също така забелязваме, как в стремежа си да си гарантира все по-оскъдните световни ресурси, Западната цивилизация се стреми да наложи  тотален контрол над тях и търси всякакви поводи да започне отдавна описаната от Джордж Оруел война на Океания срещу Евразия. За съжаление такива войни вървят ръка за ръка с “Министерството на Истината”, пълен контрол над обществото и поголовното му зомбиране.

Уви, всичко това ние вече сме го виждали в други подобни системи, които издържаха по-малко от Западната система. Просто защото разхищаваха природни ресурси много по-неефективно, с което съкратиха времето си на живот.

Гореописаната динамика на потребителското общество е в съответствие с Втория Закон, съгласно който опитът да се създаде по-голям порядък в една част от системата води до по-голям безпорядък в останалата част от системата. Повишаването на потреблението (икономическата температура) на една част от системата може да стане само за сметка на намаляването на потреблението на друга част от системата, откъдето и глобализацията на мизерията.

Разликите в нивата на потребление водят до гореописаните дифузни процеси в обратна посока: внос на емигранти от бивши колонии и победени в поредната гореща или студена война страни, внос на културните им ценности, отказ от собствените ценности и т.н. Доколкото съвременното модерно общество се крепи основно на необратимото унищожаване на запасени от природата в продължение на милиони години висококачествена енергия, то колкото по-голямо е потреблението му, колкото повече се масовизира потребителската демокрация, толкова по-ускорено се самосъстарява цивилизацията. Това самосъстаряване както видяхме се изразява в пълната смяна на самоличността й и в крайна сметка от един напълно очакван разпад.

Това е то второто проклятие на Втория Закон: цената на масовата консумативна демокрация става все по-висока и все по-недостъпна за масовия жител на Земята и в крайна сметка се изразява в ускореното състаряване на системата, която я практикува.

За съжаление, това далеч не е последното проклятие на Втория Закон.