През лятото на 2005 година прекарах две незабравими седмици в Украйна – в поклонения на исторически и свещени места и в срещи с мои приятели от украинските културно-патриотични среди – родновери (езичници) и казаци. От 21 до 25 август гостувах на Полтавската община на Обединението на украинските родновери, благодарение на любезното гостоприемство на неговата ръководителка – волхвиня Веданна (Олеся Обревко). В продължение на 5 дни разглеждах забележителностите на Полтава, както и някои исторически места в Полтавска област, свързани с миналото на българи и украинци.
Ние българите и украинците сме близкородствени народи – не само като славяни, но и като потомци на древните арийски народи, живели в земите на Украйна. Исторически осведомените хора свързват най-ранното българско присъствие в тези земи с предисторията на Киевска Рус, когато тук до VII в. н. е. се е разпростряла Старата Велика България, според общоизвестните византийски източници. В историческата литература тези сведения се съпътстват от лъжливата теза за тюркския произход на древните българи. Като независим народоизследовател аз поех по следите на българската родова памет в родни и чужди източници и преоткрих историческата истина, че древните българи са един клон на кимерите – един от най-древните арийски (индоевропейски) народи. По свидетелството на Херодот кимерите са живели в земите на Украйна до идването на скитите през VII в. пр. н. е., но тяхната култура, наречена от археолозите Трако-Кимерийска, е отнесена към началото на II хил. пр. н. е. Разкритията по тази и по-старите сродни арийски култури (Триполска и Курганна) представят днешна Украйна като прародина на арийската (индоевропейската) суперетническа общност и кимерите като арийски пранарод. Въпросната арийска Прародина трябва да свържем и с днешните български земи, на основание на енеолитната култура от Варна, съвременна с Триполската.
По стечение на историческата съдба българските прадеди напускат своята прародина, поемайки пътищата на изток, но после отново се завръщат към нея. За сродството на древните славяни (русичи) с кимерите свидетелства Велесовата книга: „Кимеры также отцы наши“, а също Сказанието на Захариха: „Так киморы долго и предолго были над нами, а были они нашей веры и нашего языка“. Последното се отнася за българите от Старата Велика България (II-VII в. н. е.), предшествала Киевска Рус. Близка историческа съдба имат българи и руси през Средните векове – в борбата срещу хазарското нашествие и срещу домогванията на Византия за поробването на нашите народи чрез налагането на чуждата на нашата раса християнска религия. Последният владетел на Старата Велика България – Кан Кубрат (царувал 615-665 г.), е погребан до с. Мала Перещепина, Полтавска област. Неговият син Кан Исперих (царувал 668-695 г.), основал днешна България, продължава да държи земите до р. Днепър в неравна борба с хазарите, в която намира смъртта си. Неговото погребение е открито до с. Вознесеновка, днес във вътрешността на гр. Запорожие. Знаменателно е, че недалеч от това място – на остров Хортица, е загинал Княз Светослав Храбри – също в бой с хазарите. Този най-велик владетел на Киевска Рус е останал в историята с похода си срещу Византия, в който е обединил силите на руси и българи в защита на Родната Вяра.
На 23-ти август проведохме поклонение на гроба на Кан Кубрат до Мала Перещепина. Мястото на погребението се намира в покрайнините на селото в китна борова горичка. В началото на горичката е поставен мраморен надпис: „Кубрат засновник Великой Болгарии“ (тук е допусната грещка – Кан Кубрат е последният владетел на тази държава), а навътре по пътека се стига до мястото на погребението. Там е поставена черна надгробна плоча със знака „IYI“ – рунически символ на владетелския род Дуло и изобщо свещен символ на българите. Около паметника се виждат и други могили, вероятно на воините на Кана. Заедно с волхвиня Веданна, полския родновер Станислав Потребовски и полтавската журналистка Людмила Кучеренко проведохме обряд в памет на Кан Кубрат и неговото воинство. „Почивай в мир Кане Кубрате Ювиги, Бащице! Ние помним твоя Завет. Ще пребъде Болг-Арийският Род и Великата Арийска Раса!“ – с тези клетвени слова направих възлияние с вино на неговия гроб. След това в приповдигнато настроение произнесохме наздравици в памет на живота и делото на нашите прадеди и за пребъдването на нашия Славянски и Арийски Род. На честването впоследствие се озова и един местен селянин – Володимир. Останах удивен от почитанието на този човек към българския Цар-Праотец като към свой владетел и закрилник: „Кубратик – наш братик. Он захищал Украину от турок и татар.“
В същия дух премина и поклонението на арийските кургани до Кременчуг – скитски и по-ранни, вероятно кимерийски погребения, най-ранните от II хил. пр. н. е. Аз и моите съратниците-родновери – повечето от Полтавска област, се отправихме бодро през степта към мястото на поклонението. Запалихме жертвения огън и се пренесохме в света на Прадедите, в нашия Златния Век, когато Те са живели праведно, в сговор и съгласие, спазвали са Родовия Закон и са създавали здрави семейства с много деца. В своята служба влъхвиня Веданна спомена всички прадеди, живели по украинските земи: „Слава Предкам – трипильцам, ариям, киммерийцам, скифам, словянам, русичам!“ Аз произнесох знаменателните слова от Зографската история за времето на могъществото и възхода на нашите прадеди – кимерите, преди 4000 години: „Българите излязоха в древността от Волга и Черното море, и зваха се тамо ГИМЕРИ и КИМЕРИ. И умножиха се, и се разселиха по много земи.“ След това изказах пожеланието в недалечно бъдеще това място да стане повратна точка във възраждането на нашата Арийска цивилизация
