Френският президент Франсоа Митеран определя българите като едни от създателите на цивилизацията на планетата. Защото се позовава на най-старата арменска историография – “Ашхарацуйц” – определила българите като един от 15-те цивилизовани народа, които обитавали някога пространството между Туркестан и Ариите, в подножието на планината Имай, наричана още Имон –това са масивите на Памир – Хиндукуш. При това българите са посочени на второ място – ясно признание като най-виден и тачен етнос в този регион. Думата “БЪЛГАРИН” се указва в китайската летописна книга ШЪ-КИ (Исторически записки) от 514 година преди новата ера като административно название на част от големия древен народ “ХУТОРИ”, записван от европейските средновековни писатели като “ХУНИ”, което на хунорски език буквално означава “ХОРА ОТ ЕДНА КРЪВ”. Между 200 и 179 г. пр. н. е. хунорската държава се разраства от Тихия океан до р. Волга, Каспийско море и Кавказ. Някакви важни причини заставят държавната власт да пресели българите от Таримската котловина, заключена между Тиан-шан, Памир и Тибет, където и сега главен град е Бугур (Богур), на Запад, установявайки ги в Кавказ. Би трябвало това преселване да се е осъществило около 177 г. пр.н.е , защото това потвърждават, сведенията на Мир Абас Катина, Мовсес Хоренаци и Ширакаци. След 114 г. пр. н. е. част от тях остават в Кавказ – това са днешните балкари в Кабардино-Балкарската автономна област. Главната маса на българите продължава към Европа и още през 87 г. пр.н.е. големи разезди се появяват по границата на Римската империя край река Дунав, а целокупното преселение в тази посока започва в 129 г.
През своята история българите са основали 5 стабилни държави, 3 от които са в Европа. А от 25 някога значими в древността народи на Изтока днес са оцелели само 3 – Арменци, Българи и Индийци. Българите са създали календар, признат от ЮНЕСКО за най-точния в човешката история. По начина на подреждането на дните и месеците календарът на българите е превъзхождал индийските и китайските календарни системи. В съответствие с българския календар годината е имала 365 денонощия. Започвала е с най-късия зимен ден, който е бил празничен. Към всяка четвърта година се отчитал един допълнителен ден, наричан ДЕН НА СЛЪНЦЕТО. Най- късият зимен ден и денят на слънцето не са били в неделя. Дванадесет месеца формирали 4 тримесечия, като всеки месец на последното тримесечие имал 31 денонощия, а останалите два месеца – по 30 денонощия. В древно-българското летоброене има периоди, равни на 3, 10, 12, 17, 19, 21, 30, 470, 530, 600, 4332…древно-български години, срещащи се и като множители, и като интервали на време. Най-продължителният от тях се равнява на 6328 древно-български години. Във фрагментарния надпис на Кан Омуртаг, изготвен през 823 г. и издълбан с четливи букви върху мрамор, четем: “ГОДИНАТА НА ПОЯВАТА НА ИСТИНСКИТЕ БЪЛГАРИ БЕ 6328”. Според професор Васил Златарски началото на време-измерването по българския календар се отнася към 5500 г. преди новата ера. Това точно съвпада с предположението, че може би по това време на Земята е кацнал космически кораб. В “МАХАБХАРАТА” десетки пъти се споменават с възхищение българите, – съюзници на индийския царски род Курави, прочули се като смели воини в Голямата индийска война, заради които някога Каспийско море се е наричало “българско”. Името “бълг” се е превеждало като “светлина”, “мъдрост”, “духовна и светска власт”. “Българите бяха многоброен народ, по-многочислен от пясъка в морето” казва през Х век хазарския Каган Йосиф. “Името “Българин” означава “мъдър, знаещ човек”, отбелязва арабският пътешественик Абу Хамид Ал Алдалуси, посетил на два пъти Велики Болгар, в 1135 г. –1136 г. и в 1150 г. Древният персийски поет Насири Хусрау казва в стих: “О, боже благий. Ти не трябваше да сътвориш в такова съвършенство устните и зъбите на тия чаровни българки, които са блестящи като луната”. А друг персийски поет, Адалолоддин Мохаммад Балхи възкликва през XII век: “На оня свят, в рая, красотата на жените надминава дори красотата на българката”. Арменските пътешественици от XVII век Хугас Инджеджиян и Степано Кювер уверяват, че “Българите са силен и непреклонен народ, който никога не се е страхувал от смъртта…Те са доброжелателни към своите приятели и зли към враговете си, безкрайно гостоприемни и обичат да живеят в мир и сговор със съседите си“. А доскоро в Македония се е казвало: “Българин е който не лъже, не крадне, не завидуе и не сменя идеала си за печена кокошка”.
Българите са регистрирани с това си име върху картата на Средна Азия още през Първото хилядолетие преди Новата Ера. В Индийските извори те са наричани Болхи и Болхики, управлявани от Кардама, в Арабските извори се среща земята Балхара и държавата Бургар, в Согдийските извори ни наричат Блгар, а в Таджикските – Палгар и Фалгар. А анонимен хронограф от IV в.н.е. пояснява: “името на българите замества тук името на цивилизованите бактри” – това е районът на Изток от Персия и на Запад от Туркестан с център в днешния град Балх, намиращ се в Северен Афганистан.
Древните китайски източници тълкуват името на рода на българските владетели, Дуло, като “род на бойните коне”, “на конниците”. Това сродява българите с тези, които първи използуват конете при бойни действия – арменците. Според една древно-иранска интерпретация “Кубра” означава “слънце” или “красив”, а според друга – “обединител”.
БЪЛГАРИТЕ – СПАСИТЕЛИ НА НАРОДИ И ЦИВИЛИЗАЦИИ.
Византийският хронист Теофан, като въвежда понятието Стара Велика България, съществувала от II до VII век от н.е., пояснява, че тя е била заслон и фактор в отношенията с многобройнитете и най-често враждебно настроени номадски племена тюрки през VII век, когато побеждават дори и Халиф Сюлейман, и хазарите през VIII век. Стара Велика България е спряла също нашествията на Узи, Кумани и Печенеги, а през 552 г. – 572 г. разбива и нашествието на Муга Хан.
Волжко – Камска България, съществувала от VII до XIV век, благодарение на мощните си фортификационни съоръжения и умела военна стратегия възпира настъплението на татаро-монголите към Централна Европа. През 852 г. Армения търси помощ от Волжка България срещу арабите. През X век арабският пътешественик Ал-Масурди, респектиран от военната мощ на Волжка България, пише в своята книга: “Царството на бурджаните е голямо и просторно. Те са огромен, могъщ и войнствен народ, който воюва с византийците, славяните, хазарите и тюрките”. Според арабският автор от XIII век Ибн Ал Насир в битката при Жигулевските възвишения през 1221 г. българите на Кан Челебир нанасят съкрушителен удар на 30 000 татаро-монголска армия, смятана до тогава за непобедима. Пленените 4 хиляди войници не са продадени в робство, каквато е традиционната практика по онова време, а са разменени с Чингиз Хан срещу 4 хиляди овни. В народната памет това събитие остава под името “Овчата битка”. Така Волжко – Камска България става първата европейска държава, нанесла поражение на Чингис Хан (1167 г. – 1227 г.) и на новите нашественици в зенита на тяхното могъщество по пътя им към Европа. По този повод известният историк и археолог от Казан, професор А. Халиков, пише: “Съпротивата на Волжка България, продължила до 1278 г., е първопричината Русия и руските земи да не бъдат включени в състава на Златната Орда. В това отношение може да се каже, че Волжка България е спасила древна Русия от унищожение.”
В 717 г., по времето на Дунавска България, започнала съществуването си през VII век, столицата на Византия е обкръжена от 200 000 араби с 5000 кораба. Тогава българският Хан Тервел спасява европейската християнска цивилизация, като нанася на арабите тежки загуби – 32 000 убити, твърди западния историк Алберик. За тази битка арабският пътешественик Ал Масуди пише: “Българите са огромен, могъщ и войнствен народ. Един български конник може да излезе на глава на 100 или 200 конници.” Ето така е ликвидирана ислямската опасност за Европа от Изток. Разпространеното в западната историография становище, че Европа е спасена от арабското нашествие в битката при Поатие през 732 г. е опровергано от френския историк Кристиян Жерар, доказал решителната роля на българите на Тервел в отблъсването на исляма през 717 г. – 718 г. Той сравнява военната катастрофа на арабите край Константинопол с разбиването на Наполеон при Ватерлоо през 1813 г. През 40-те години на XIII век многочислените орди на Хан Батий преминават през Северна България, но според един западен хронист татарите са “съвършено разбити от Цар Иван Асен II”. През 70-те години на същия век воините на Цар Ивайло отново разбиват елитните татарски орди на Хан Ногай. През 1389 – 1402 г. Дунавска България обезкървява ордите на Султан Баязид I и срива тяхната мощ по пътя им към Европа. Но цената е страшна за България – избита е българската аристокрация от османските турци, посечен е Цар Иван Шишман, почти всички жители на Търново са отведени да робуват в Мала Азия, десетки хиляди българи са насила потурчени, зверски са потушени над 400 бунта и въстания на българите. По този повод италианският професор Сандре Грачоти подчертава: “Историческата заслуга на България се състои в това, че тя създава преграда за турците в Европа. България заплаща кръвен данък за това, заплаща с вярата си, със свободата си и с упадъка на блестящата си култура по онова време”.
Милко Бочаров е българин, участвувал в гръцкото въстание срещу турците през 1821 г. Признателните гърци нарекли Милко Бочаров “Гарибалди на гръцката революция”, издигнали му паметници, възпели го в песни. Виктор Юго съчинява поема за него и го нарича “Леонид на нова Гърция”. Трайни следи в гръцкия епос оставя и българина Хаджи Христо, дал своя принос за освобождението на Гърция, награден през 1834 г. с най-високия гръцки орден. След неговата смърт му издигат паметник в Атина.
Днес българите заслужават и очакват признание за своята саможертва, както и за приноса си в общоевропейското цивилизационно наследство.
БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВНА ТРАДИЦИЯ – НАЙ-ДРЕВНА В
ЕВРОПА И ВЪЗПРИЕТА ОТ ДРУГИ НАРОДИ
Племената и народите от така нареченото Велико Преселение, стремящи се да създадат подобия на материалната и духовната култура на старите държави, изчезват, докато подходът на българите е целенасочен към създаването на държава, която не имитира робовладелските гръко-римски държави. В “Именник на българските канове” има пасаж, в който се посочва, че българската държавност на европейска територия е съществувала 515 години преди преминаването на Дунава от Аспаруховите Българи (680 г.): “…Тези пет князе управляваха оттатък Дунав 515 години с остригани глави. И след това премина отсам Дунав Княз Исперих, също и до сега…”.Това означава, че основополагането на българската държава в Европа става през 165 г. Тази държава, под името Стара Велика България, водена от династичния род Дуло, възниква в района на Кавказко-Черноморския басейн. Столицата на Кан Кубрат (роден 585 г.) е величествената Фанагория, на Таманския полуостров на Черно море. Ромейските хроники указват, че държавата на Кубрат, получил от византийците аристократичната титла “Патриций”, обхваща огромна територия от Азовско море до реките Днепър и Буг. Погребалните дарове на Кан Кубрат са открити край село Малое Перешчейино (Украйна): обкован със злато ковчег, златни и сребърни вещи с общо тегло 20 кг. – сабя, колчан за стрели обкован със златни апликации, 37 съда за пируване, 500 грамова тока за колан – най-голямата, известна до сега в света, златен пръстен с името на Кубрат, свидетелства за патрицианския сан и походен олтар, свидетелствуващ за ранната християнизация на българския елит. Преди да умре през 665 г. Кан Кубрат завещава на синовете си “…да владеят навсякъде и да не робуват на друг народ”.
През 60-те години на VII век Кан Котраг, втори син на Кан Кубрат и брат на Кан Аспарух, заедно с част от българите напуска територията на бащината си държава и се заселва в района на Средна Волга (наричана още Болга, по името на българите). Там той поставя основите на Волжка България със столица Велики Болгар, която за кратко време се превръща в могъща и просперираща държава, наричана от летописците “страна на градовете”. Археологическите проучвания показват, че тук са съществували около 1600 селища с 38 силно укрепени градове, сред които са Велики Болгар, Биляр, Сувар, Казан. Процъфтява традиционното българско земеделие и занаятчийско производство. На българските пазари идват търговци от Армения, Грузия, Русия, Византия, Хорезм, Иран, Китай. Арабският писател Ал Мукадиси описва големи български кервани, които пътуват из цяла Евразия със зърно, кожи, платове, восък, мед, дървесина. Българите на Волга са първият источноевропейски народ, който въвежда в своите земи собствено сечене на монети през 950 г. С търговски и военно-политически интереси се обяснява фактът, че през X век волжките българи се обръщат към Багдад, откъдето приемат исляма за официална държавна религия, като запазват веротърпимостта. Волжка България успява да развие своето стопанство защото се отличава със стройна държавна уредба, изградена на принципа на свободата и справедливостта, с ниски данъци (по една животинска кожа, делвичка с мед или сребърна монета от гражданин годишно) и със строг правов ред, което прави силно впечатление на многобройните чужди пътешественици. Във Волжка България не съществува робството и това кара арабските автори да говорят с нескрито удивление и подчертан респект за държавата на бурджаните (българите). Дипломатическият пратеник на багдадския халиф Ибн Фадлан, посетил Велики Болгар през 922 г., описва високия морал и строгата право-раздавателна система, съществуващи в държавата. След завладяването на Волжка България от татаро-монголите през XIII век освен в Русия, известна част от населението и се преселва в Дунавска България, друга се насочва към Скандинавия и Маджарското кралство, трета е избита. Български етнически масив остава в териториите на старите си местоживелища – част от днешните казанци, чуваши и марийци исторически и духовно са потомци на някогашните волжки българи. През 1552 г. град Казан, последната столица на Волжка България, е превзета от русите. По този повод владетелят им, Иван Грозни, се титулува “Цар на Руси и Българи”. През XVI, XVII и дори презXVIII век Волжка България все още присъствува на географските карти. Това показва, че макар и политически покорена, тази българска държава продължава да съществува като слава и авторитет, независимо от бурите на времето и предизвикателствата на историята. Днес ние търсим с нея общия си корен. Волжка България остава духовен и цивилизационен фундамент на традициите на вечния български дух.
Румънците са най-облагодетелствувани от появата на Дунавска България, включваща Стара Велика България, тракийските земи на Юг от Дунав, Македония, днешна Сърбия, Албания, днешна Северна Гърция, Панония и Трансилвания. Романизираните даки, изоставени от Римската империя още в 275 г., са почти изтребени между III и IV век от варварите – авари, готи и хуни. По планинските склонове на Карпатите оцеляват не повече от няколко хиляди семейства на овчари. Именно в България те намират спасение и възможност необезпокоявани да се развиват и да нарастват демографски в течение на близо хиляда години. През XIV век, когато българската държава на Юг от Дунава пада под властта на турците, административните области на Север от великата река се трансформират в самостоятелни държави (Влашко и Молдова). Дълго време владетелите им носят българския титул Войвода. Държавния и църковния им език чак до XIX век остава българският. През Руско-Турската освободителна война 1877 г. – 1878 г. Румъния участвува с 52 хилядна войска в обсадата на Плевен, чието превземане е денят на националното и освобождение.
Сърбите от VIII до XIII век са под пряко или косвено българско влияние и усвояват българо-славянската азбука и писменост. Според Константин Багренородни разделените и враждуващи помежду си сръбски племена в течение на векове не са в състояние да създадат унитарна държава. Многобройните им княжества стават лесна плячка за чужди завоеватели. Единствено включването им в българската държава през VIII – XIII век опазва сърбите като народностна категория поради близостта на двата народа. През 1346 г. в Скопие българският патриарх Симеон коронясва Крал Стефан Душан, който по майка е българин, за Цар на сърбите и посвещава сръбския архиепископ в патриаршески сан. Сръбската средновековна държавност следва българския модел като държава и църква.
В края на XIX и началото на XX век на българска територия се печатат първите книги на албански литературен език. Съвременна Албания дължи независимостта си през 1912 г. на блестящите победи на българската армия.
Видният английски медиевист Ричард Браунинг в книгата си “България и Византия – сравнителни паралели” публикувана през 1975 г., пише: “България и българите създадоха Гърция и гръцката нация”. Тази на пръв поглед изненадваща констатация е изумително точна, защото Византия, както наричаме Източната Римска империя, не е гръцка държава, въпреки че официалния и език е гръцкия. Държавната и доктрина произтича от универсалната концепция на християнската държава, която постановява, че божието царство на небето е едно и съответно проекцията му на земята също трябва да бъде само една държава. Естествено това е Римската империя, а народите, които я населяват, носят общото име ромеи. Народностното име елини (гърци) дори е презряно, защото то е символ на езичество. Появата на българската държава, построена на национален принцип, изглежда нарушение на божествения ред, така както е разбиран във Византия. Но трайното присъствие на българската държавност и българската нация, и успехите и през Средновековието в лицето на Дунавска и Волжка България вълнуват мисълта на византийските интелектуалци от гръцки произход, които отначало плахо, а след това все по-решително започват да разсъждават върху възможността да трансформират универсалната византийска държава в национална гръцка държава. Макар и улеснени от факта, че в XIII – XV век Византия се свива в границите на гръцката народност, те не успяват да реализират идеите си до завладяването и от турците.
ДРЕВНИЯТ АФИНИТЕТ НА БЪЛГАРИТЕ КЪМ ХРИСТИЯНСТВОТО: БЪЛГАРИТЕ – СПАСИТЕЛИ НА ПРАВОСЛАВИЕТО.
Кан Кубрат, роден в 585 г., е притежавал походен олтар, което доказва, че
българската държавна аристокрация е възприела положително ценностите на християнството много преди официалното покръстване на целия народ, станало 300 години по-късно. Михаил Сирийски – Патриарх на Антиохия, свидетелствува, че още по времето на Император Маврикий, 582 г. – 602 г. някои българи се били покръстили. Това са “…Трима братя, излезли от Вътрешна Скития (Средна Азия), водели със себе си 30 хиляди скити (синоним на конни бойци) и за 60 дни преминали разстоянието от клисурите на Имеон (Памир – Хиндукуш) до реката Танаис (Дон), която се влива в езерото Меотида (Азовско Море). Тези хора били наречени от ромеите “Българи”. Козма Индикоплевс (548 г.), като реди от Изток на Запад имената на християнизираните племена и народи, след хирканите, херулите и ПРЕДИ еладците, илирите, далматите и готите, споменава БЪЛГАРИТЕ.
Древният афинитет на българите към християнството не е случаен, защото е резултат на цялостното им историческо развитие като преносители на култура, като интегратори на народи и цивилации, като основатели на държави без робство, с преобладаване на обществената роля и място на човека. Ето защо борбата за спечелване на влияние над българите от страна и на Изтока, и на Запада започва още във времето, когато България се готви да възприеме християнството като държавна религия. В този исторически момент мъддростта и далновидността на българският Княз Борис му позволява да надникне цяло хилядолетие напред и да прозре мястото на българите в световните дела съобразно с изгражданата хилядолетия от тях ценностна система и осъществяваната на тази основа тяхна, специфична, историческа роля. Поради това е естествено България да бъде официално покръстена от църквата на Изтока, която запазва цялостно заветите на християнската вяра, докато църквата на Запада, представена чрез Папата в Рим, започва да въвежда принципи и ритуали, които превръщат вярващия във фанатик, отчуждават го от реалния свят и природа за да стане отново, съобразно с робовладелската традиция на вече съборения древен Рим, “говорещ добитък”, сега вече яхнат не от робовладелците, а от феодалите. Страшен е гнева на отхвърлената църква на Запада и тя си поставя за цел да унищожи България, за да я отстрани като основна пречка при завладяването на Изтока и налагането на удобния за утвърдилата се феодална аристокрация на Запада изкривен образ на християнството. Методът, който Запада чрез папската църква използува, е традиционен още за древните римляни: „Разделяй и владей!“ – свързалата се духовно с Изтока България трябва да бъде разделена от него и смазана, а след това същата съдба ще постигне и източното православие. И се започва! Арменският историк, и хронист Степан Таронеци, наречен Асохиг, живял през втората половина на Х век и първата половина на ХI век съобщава в своята “Всемирна история”: ”Йоан Цимисхий…през 971 г., сам се насочва към страната на българите, за да воюва срещу тях. НА БЪЛГАРИЯ СЕ ПРИТИЧВА НА ПОМОЩ НОВОПОКРЪСТЕНИЯ ОТ НЕЯ РУСКИ НАРОД”. За съжаление византийските императори не притежават нито мъдростта, нито далновидността на българския Княз Борис, защото не разбират, че започва сблъсък на ценностни системи, сблъсък на цивилизации, резултатът от който ще определи съдбата на Европа и света за хилядолетие напред. И вместо да бранят България, византийските императори се поддават на интригите на папската църква и започват непрекъснати войни срещу България, завършили с пълното и изтощение, и покоряване от Византия през 1018 година. Сигурно е нямало край ликуването на Рим по този повод, защото без България православието е било обречено. Папската църква веднага нанася следващия си удар – през 1054 година, като не успява да наложи своята извратена форма на християнството, тя предизвиква схизмата, разделянето на църквата на източна и западна, разчитайки да погълне скоро източното православие. Но за жалост на католицизма, България отново възкръсва, отново става мощна държава и това спасява православието. Папската църква разбира, че няма друг изход за осъществяването на целта си освен военния. И през 1202 г. почти успява да ликвидира православието, разгромявайки Византийската империя и основавайки в Цариград Латинската империя. Но Западът подценява силата на българското оръжие и за това на Латинската империя и на католицизма на Изток е отсъдено да просъществува само две години! При Одрин Цар Калоян разгромява не само Латинската империя, залавя в плен не само Император Бодуен Фландърски, ликвидира не само цвета на западното католическо рицарство, но спасява от унищожение православието – една ценностна система на Изтока, която поставя вярата пред фанатизма, общуването пред подчинението, съзиданието пред присвояването, единението на народите пред разпокъсването им в малки държавици.
Ако “скочим” повече от едно хилядолетие напред веднага ще намерим доказателство за тази непреходна ценностна система на българите. Първото нещо, което България прави веднага след освобождението си от турско робство, е да въведе през 1879 г. всеобщо и равно избирателно право. По това време само още 4 държави в Западна Европа го имат: Дания, Франция, Швейцария и Гърция. Ето я картината и за Балканите: Румъния въвежда всеобщото и равно избирателно право едва през 1917 г., Сърбия – през 1921 г., а в останалите Балкански държави избирателното право е поставено в зависимост от някакъв имотен или образователен ценз.
Същото това всеобщо и равно избирателно право, което България въвежда още през 1879 г. е въведено в Испания през 1890 г., във Финландия – през 1906 г., в Швеция и Норвегия – през 1907 г., в Италия – през 1912 г., в Германия, Австрия и Япония – през 1920 г.
Международната общност и цялото православие ни дължи не само признание за осъзнатата световно-историческа роля на българската държава и народ, изпълнили своята мисия в най-жестоки исторически противоборства, но и истинска подкрепа на здравото начало на нашата нация сега, когато поради вътрешни и външни фактори е застрашено не само нашето съществуване, но и световния мир.
БЪЛГАРИТЕ – ИНТЕГРАТОРИ НА НАРОДИ И КУЛТУРИ
Употребата на памирската форма на името на българите в “Ашхарацуйц” (”булхор” на всички памирски езици означава “българин”, жител на България”) е доказателство, че арменските книжовници са ползували автентичен източник. Тук за древните хуни се говори като за изостанало и недоразвито племе. Арменците не познават разпространеното сега понятие “хунобългари”, което е несправедливо по отношение на българите, намиращи се още в древността на много по-висока степен на развитие и със сигурност подпомагали хуните да се доразвият. Древните индийски летописци също описват българите като развит и достолепен народ и също причисляват хуните към най-изостаналите номадски племена. Ето защо понятието “хунобългари” може да се тълкува само в един смисъл – като култивиращо влияние на българите спрямо изостаналите хуни.
Благотворно влияние тук българите са оказали и на друг древен и могъщ народ – масагетите. Един от ней-ерудираните византийски летописци, Прокопий Кесарийски, слага знак за равенство между масагетите и кутригурите – едно от известните древно-български племена. От своя страна Амиан Марцелин счита масагетите за прадеди на аланите, които по-късно продължават най-тясно сътрудничество с българите и в Азия, и на територията на Европа.
От този период е и влиянието на българите върху саките, живяли на Изток и Север от Имеон. Според преданията от народа на саките произлиза Буда, известен също с името Шака муня. Индийските източници посочват, че саките по външен вид са приличали на древните българите. В арабските източници българите край Волга са наричани и “българи” и “сакалиби”, а в писмото си до арабския халиф Ал-Муктадир техния цар е нарекъл себе си “Цар на сакалибите”. Добре е проучена характерната особеност в облеклото на саките и на волжките българи – високия островърх калпак, показан в персийски изображения и в рисунка от Волжка България. Арабският книжовник Казвини нарича този калпак “калансува ва ал-Булгария”, т.е. български калпак.
Според знаменития историк Херодот утиите, пактиите и согдийците – известни в древността народи – също са били съседи на българите в този регион през VII – VI век преди новата ера. Хиляда години по-късно византийският историк Агатий Миринейски посочва на същото място народ с името утигури – едно от познатите на историята български племена. Очевидно е културното приобщаване на утиите от страна на българите, защото и до днес в долините на Хиндукуш в Афганистан живее голямо племе с името “ути”, а същото име носят едно от кюрдските племена и малък кавказки народ в Дагестан – очевидни остатъци от онази маса на утиите, която е била приобщена от културата на древните българи. Агатий Миринейски указва, че заедно с утигурите тук са обитавали кутригурите и вургундите.
Според арменските летописи могъщите някога съседи на българите – согдийците и хорезмийците – са имали висока култура поради развита собствена писменост. Тове е още едно, макар и косвено, доказателство, че преди епохалното дело на Кирил и Методий древните българи също са имали своя писменост и са превъзхождали много в културно отношение всички тогавашни европейски народи.
Първите сведения за присъствието на българите в земите на Армения дава
сирийският летописец Мар Абас Катина. Те са съхранени като препис в съчинението на Мовсес Хоренаци, писано около 470 г., “История на Армения”, Книга II, 6, 9: “Арменският Цар Вагаршак (153 г.- 131 г.пр.н.е.) след като разпуска множеството, събрано на Запад, насочва се към тучните местности в близост до границите на областта Шара, която древните люде наричали Анпайт или Горен Басиян, заселена по-късно от българите. По време на Цар Аршак Първи (127 г. – 114 г. пр.н.е.) българите били северни съседи на Армения в пояса на голямата Кавказка планина, установили се там няколко десетилетия по-рано. Във времето между царуването на Артаксий II Аршак (33 – 20 г.пр.н.е.) и Аршак (35 – 40 г.н.е.) възникват смутове в клисурите на Великата Кавказка планина, в Страната на българите. Много от тях се отделят и се заселват в арменската земя, в подножието на планината Кох (арменското наименование на Колхида), в плодородните и хлебодайни земи на Горен Безлесен Басиян. Колонистите са от народа Вгндур Булгар Вунд…”, което се тълкува като “българи предвождани от Вунд” и като арменска транскрипция на монголската дума “богатур”, която на персийски се изговаря като “бахадур”, на руски – “богатир” и означава титла, но всъщност е обозначение на древнобългарското племе “оногундури”. Областта, чието наименование е запазено и до днес, започва да носи името на техния вожд Вананд, а селищата им са наречени по имената на неговите братя и потомци – Булхар, Докс, Тох, Алцек”. Тази българска топонимия е налице и в съчиненията на по-късни арменски историографи – Кретаци, Драсханакертаци, Каланкатуаци.
Арменският астроном, математик, географ и историк Анания Ширакаци, живял през VII век, в своята “География”, Раздел V, Част “Азия” потвърждава, че “…На север от Кавказките планини живеят български племена, които се наричат по имената на тамошните реки: Купи-булгар, Дучи-булкар, Орхон-торблкар и Чдар-болкар…”. Тези имена са настоящи и не са били известни на Птолемей. Ширакаци добавя, че от Конските планини (Дзивкан Лернер) избягал синът на Кудбадр (без съмнение става въпрос за Кан Кубрат).
Два века преди него Мовсес Хоренаци дава следното тълкуване на значението на древнобългарските племенни имена:
Куби-Булгар–“Светло-Кафявите”, “Жълтите”, “Рижите” българи;
Кучи-Булгар-“Старите”, “Митичните”, “Могъщите” българи;
Чабдар-Булгар-“Белите”, “Беловласите”, “Сребристите” българи;
Олхуртор-Булгар-“Преселниците” българи.
От своя страна различните арменски исторически източници делят българите на “ВЕЛИКИ”, “СРЕБЪРНИ” и “ЧЕРНИ”.
Тези древно-български племенни имена са съставна част от СЪВРЕМЕННИЯ говор в следните региони:
КУБИ–в Северна Киргизия и Азербайджан;
КОБА–в Северна Осетия(КОБА е едно от нелегалните имена на Й. В. Сталин);
КУЧИ-в Средна и Централна Азия;
Чабдар-в Северен Кавказ.
А името на АСПАРУХ, познато ни от византийски източници, е заимствувано от арменското обозначение “АСПАР-ХРУК”. Арменските източници уточняват, че истинското име на този знаменит български владетел, упоменато в документи от собствената му канцелария, е Исперих.
В началото на IV век потомците на Вананд попадат в евангелизационния обсег на формиращата се млада Арменска църква. По нареждане на Цар Тигран (338 г. – 350 г.) княжеска свита съпровожда кандидата за католикос Иусик при ръкополагането му в Кесария. Един от свитата е Орот – Княз Ванандски. Когато синовете на Иусик се оказват недостойни да наследят от десницата на баща си патриаршеския жезъл, царят изпраща четирима князе и между тях е Аршаван – княз Ванандски, да поканят за католикос ученика на Григорий Лусаворич, епископ Даниил. Фавстос Бузанд пише като свидетел през 387 г., че при разделянето на Армения на зони на влияние между Рим и Персия, “хора от рода на ванандците” не се присъединили към нито една от двете страни, а се оттеглили в скалистите и гористи клисури на Тайк. Тези смели хора, готови да бранят свободата си с живота си, са познавали само един начин за общуване с други племена и народи – мирно заселване и равноправно съществуване. По това време епископ на Вананд е бил Зоргуаз, живял и служил като изряден християнски пастир. В края на IV век част от арменските българи вторично емигрират в Северен Кавказ, а останалите ванандци, заедно с арменците споделили драматизма на общата си история. След указа на пресийския Цар Йездигерт II от 449 г. да се преустанови проповядването на християнството в страната, епископите на Армения, Грузия и Албания отказват да се подчинят. Между участниците в събора, взел това решение, е и Гад – Епископ на Вананд. По сведения на Егише, участник в решаващата битка срещу Персия на Аварайското поле на 26. Май 451 г., едно от трите християнски войскови съединения е било ръководено от българина Татул Ванандаци. Арменската църква отбелязва, че в същия ден в “книгата на живота” вписали имената на 1036 от неговите воини. При възникналото междувластие след смъртта на Йедзигерт II през 457 г. Чичракеци обединява голяма част от арменските князе и прогонва персийските гарнизони. Българското участие Мовсес Хоренаци отбелязва с думите: “Тук всички ванандци се отличиха със своята храброст” (Кн. III, 56). За видното място на българите сред арменското общество свидетелствува и запазената в препис Престолна грамота (Гахнамак) на арменските князе от средата на V век. В нея, между всичките 70 рода, на рода Ванандаци е отредено 14-то място, но трябва да се има предвид, че 10 от родовете са били считани за старши с “…прилетни длъжности и неотнимаеми функции в обществено-политическия живот”. А един от арменските католикоси носи в името си демотикона “Алцек” – Комитас I Алцеки (615 г. – 628 г.): това е българинът, построил най-древния и най-почитания християнски храм – Ечмиадзин, посветен на великомъченицата Хрипсиме. Същото име носи и майката на българския Цар Самуил. След 1018 г. синовете на българския Цар Иван Владислав са изпратени в Армения. За владетел на Васпураканския край е назначен третия син на Иван Владислав – Аарон Болгар. Столицата на Багратидите, град Ани, е била негов магистърски център. В 1048 г. той води една от трите византийски армии срещу селджукските турци. Арменската история е съхранила имената на Алусиан, брат на Аарон и на техните потомци – Василий и Самуил. Синът на Аарон – Тодор, управител на Таронска област, загива, защищавайки Армения от турското нашествие и подвигът му е възпят от древния поет Ластивертци.
Интеграционните процеси между българи и арменци се обуславят от развитието на тяхната култура и мироглед, което заставя недалновидните византийските императори да смесват тези два народа с надеждата да потушат тяхното развитие, без да отчитат техните древни и плодотворни взаимоотношения. Така през V век на Балканите си появяват първите арменски колонии вследствие на
насилственото преселване, проведено от страна на византийците. През VIII век, по време на селските вълнения в България, византийците изселват много българи от родните им места към територията на историческа Армения. През IX век арменци-павликяни са принудени да напуснат родината си и се настанявет по бълтарските земи. А в Х век “…Василий II пожела да прехвърли през своето царство арменския народ в Македония против българите, за да възстанови страната. И той ги пресели и засели в тази страна…”. В края на XIX и в началото на XX век хиляди арменци, прокудени от варварството на турците, намират топъл прием в България.
Византийските императори не само разселват българи и арменци, но провеждат и мероприятия по противопоставянето им, по изкривяване в полза на феодалната аристокрация на духа на православието, възприет дълбоко от двата народа. Такава е задачата, възложена на византийския пълководец Григорий Пакуриян, произхождащ от арменския род Артануджки Бакратиди (брат му е с арменското име Апас, а дарител на имота на манастира е негов роднина с арменското име – Вартан), който по вероизповедание е ХАЛКЕДОНИТ – да се бори срещу АРМЕНЦИТЕ – ПАВЛИКЯНИ, да ги направи халкедонити и да пресече тяхното участие в ОСВОБОДИТЕЛНОТО ДВИЖЕНИЕ НА БЪЛГАРИТЕ. И именно затова построява Бачковския манастир, изработва лично манастирския устав на три езика – арменски, грузински и гръцки, подписва се под устава саморъчно на арменски език, което е установено от френският историк Луи Пети (СПВ, 1904 г., стр. 57, Народна Библиотека, към Инв. №1971) и от византийската писателка Анна Комнина, която също подчертава арменския произход на Пакуриян в своето произведение “Арменикон ориоменос”, Алексиас II, стр. 96 и добавя, че братът на Григорий Пакуриян се е наричал с арменското име Апас, а роднината на Пакуриян, който е дарител на имота на манастира, също е носил арменско име – Вартан. Опитен човек изпраща на специалната мисия византийският император – преди да дойде в Тракия, Григорий Пакуриан е бил управител на арменските градове Ерзурум и Карс, което установява академик Николай Аркаун (“Монгольское название ХРИСТИЯНИН в связи с вопросам об армянах Халкетонитах”, Оделний оттиск из “Византийского временника” т. ХII, стр. 21, 24, 1905 г.). Но Григорий Пакуриян не отчита древните връзки между българската и арменската църква, от които се възхищава Матеос Урахаци (Матей Едески) в своята “Хронография”, писана през ХII век: “При посещението си при византийския император Константин Хомономах Светейшият арменски патриарх Бедрос се придружаваше от предобрия български владика, негов стар познайник.” Историята се надсмива над византийските императори, защото вместо да раздели българи и арменци, от построяването си и до сега Бачковският манастир се превръща в светилище на основната християнска идея – хората да живеят в общност, да се обединяват в името на доброто. Така благодарение на древната способност на българите да интегрират всичко, което отговаря на тяхната уникална ценностна система, борбата на византийските императори срещу най-дейната подкрепа, която оказват АРМЕНЦИТЕ – ПАВЛИКЯНИ в полза на освободителното движение на българите срещу византийците, не само претърпява пълен провал. АРМЕНЦИТЕ – ПАВЛИКЯНИ се превръщат и в духовни бащи на БОГОМИЛИТЕ. Те разтърсват идейните основи на реакционната византийска църква и пренасят факела на реформите срещу църквата на Запада и срещу средновековната схоластика много векове преди Мартин Лутер да се заеме с реформата на църквата и да основе протестанството – православието сред католицизма. Тази роля на съвместните усилия на ПАВЛИКЯНИ и БОГОМИЛИ все още се премълчава от Запада, който като че ли и до сега се срамува да признае, че ценностната система на съвременната демокрация, която той изповядва сега, в същност е рожба на Изтока и на българите. И до сега по нашите земи има видими следи на тези велики демократи, които, според турските архиви от ХV – ХVII век са основали следните селища в България: град Павликени, Търновско, и селата Горно Павликени, Ловешко, Павликенска Калугерица, Павликенска Брестовица, Павликенска Скравеница, Павликенска Трънчовица, Павликенско Белене, Павликенско Орешани, Павликенска Одърна, Павликенско Тележани, Павликенско Парносово, Павликенско Залябари, Павликенско Лъжене, Павликян – Търновско, Павликян – Ломско, Павликян – Костурско, Арменска поляна – Софийско, Арменлии – Пловдивско, Ерменлий – Варненско, Армените – Габровско, Армянковци – Габровско. Освен това в грамотата, дадена от Цар Иван Шишман на Рилския манастир, е записана и областта “Арменци”. Гръцката енциклопедия от 1925 г. на страница 19, съобщава за следните села на павликяни: Арменци – община Лариса, Арменистис – община Рахон, Армени – община Апокрону, Армени – община Трифиалис, Арменохорион и Арменсион– община Флорина. А в българския град Витовица, който понастоящем е в Сърбия, се намира най – старият БЪЛГАРО – АРМЕНСКИ НАДПИС, който е от времето на Цар Иван Асен II. В Църква №4 на крепостта Червен, Русенско и до днес може да се прочете на арменски език ктиторски надпис за построяване на арменска църква през XIII век, който в превод на български език гласи:”…милосърдний бог…тази свята църква”.
Взаимното проникване на двата народа е толкова всеобхватно, че след Освобождението на България от турско робство “…Когато било предложено на Русия да посочи кандидат за българския престол, тя препоръчала арменския княз Мингрели като личност от царски произход и с православно вероизповедание, като личност, която няма родствени връзки с императорското семейство и притежава всички лични качества, изисквани от кандидата за българския престол. Понастоящем Русия не натрапва тази кандидатура, но и не се отказва от нея.” (Списание “Нива”, Санкт Петербург, Брой 3 от 1887 г.).
През Балканската война, 1912 г., арменската рота, водена от Антраник – арменски генерал от руската армия, се покрива с неувяхваща слава и заедно с останалата българска армия стига до Чаталджа.
Няма друг народ, с който българите толкова дълго да са споделяли обща съдба, както с арменците.
От Армения води началото си тясното съжителство на българите и с друг древен народ – евреите, които попадат в Армения като пленници след военните походи на Тигран Велики (95 – 55 г.пр.н.е.) и Артавазд II (55 – 33 г.пр.н.е.) на юг в Сирия, Месопотамия и Палестина. Чрез поселищата си в долините на реките Кубан, Малка, Баксам, Чегем и Черек българите са контролирали не малка част от проходите в Кавказ. Именно чрез тях е осъществявана най-ранната еврейска миграция от Армения към Северното Причерноморие. Доказателство за това са откритите в Пантикапея, Анапа и Олбия епиграфски паметници. Теофан Проповедник пише: “На източните брегове на Меотидското езеро зад Фанагория, освен евреи живеят много други народи. Зад това езеро, над Куфис, се намира Старата Велика България и живеят съвременните българи и котраги”. Произходът на българите е древнобалкански, а котрагите са породени след техния поход до Тибет. Археологическите данни сочат, че след удара на хазарите по Стара Велика България по времето на Кан Кубрат останалите там българи живели в обширни поселища с евреите и това са били занаятчийски и търговски най-развитите населени места в хаганата. Сложните българо – хазаро – еврейски отношения имат и своята религиозно – политическа страна. Постепенно евреите налагат юдаизма като официална религия в Хазария, а след арабските войни донските българи, получили господствуващо положение в хаганата, достигат до трона и лишават хагана от реална власт.От въпросите на Княз Борис I до Папа Николай II се установява, че преди официалното приемане на християнството някои българи във Волжка България са били кръстени от евреин (Въпрос № 104). Тази юдеизирана версия на християнството трябва да е била доста разпространена, след като е породила и следните въпроси на Княз Борис I: “Възможно ли е в Господния Ден да се отива на път, след като в този ден юдаизмът разрешава само 2000 крачки? (Въпрос № 36); “Какви животни и птици е позволено да се употребяват за храна? (Въпрос № 43); Трябва ли да продължи принасянето на жертви? (Въпрос № 89). Религиозният натиск над евреите във Византия изхвърля няколко емиграционни вълни на север към България още преди още преди официалното покръстване на българите. От по-късните преселения особено масирано е било това през 967 г. Тези, тъй наречени романски евреи, се заселват в София, Никопол, Видин и Силистра. През XII – XIV век рагузките, генуезките и най-вече венецианските евреи поддържат активно работещи търговски кантори в почти всички български дунавски пристанища, но особено предпочитан като търговски център е бил Видин. При Цар Иван Асен II през 1283 г. Папа Григорий IX води дълга дипломатическа преписка с унгарския Крал Бела IV, обещавайки да промени обета на унгарските кръстоносци с обет против “земята на Асен” и да даде на краля правото на апостолически легат в България след завоюването на страната. Причината е, че “схизматикът Асен” приемал и защищавал в страната си еретици и евреи. През 1335 г. Цар Иван Александър изпраща жена си, дъщерята на византийския император в манастир и се жени за красивата Сара, приела християнството под името Теодора, което има пагубни последици за България. От този брак ще се роди не само последният български цар – Иван Шишман, но и турският султан, който ликвидира българската държава – Баязид. Подгонените през 1360 г. в Унгария евреи намират убежище в Никопол, Видин и Плевен. Същата година е отбелязано и значително заселване на ашкеназки евреи и в София. През XIV век големи еврейски общности има също в Пловдив и в Стара Загора. При падането на България под турско робство в страната живеят 4 еврейски общности: същински български евреи, романски (византийски) евреи, италиански (венециански) евреи и немски евреи (ашкенази). След изгонването на евреите от Испания през 1442 г. към тези групи се присъединяват и сафарадските евреи, дошли през Солун и Цариград, които по време на турското робство постигат доминиращо социално-икономическо положение спрямо останалите еврейски общности в страната.
През Сръбско-Българската война, 1885 г., в боевете при Сливница за защита на националното обединение на България участвува доброволческият Русчушко – Варненски еврейски отряд, воден от Давид Мизрах.
Приносът на волжките българи в политическата, икономическата и културната история на Русия и Украйна е многостранен и значителен. Показател за тесните търговски връзки между волжките българи и русите е сключеният през 1006 г. търговски договор между двете държави. Българите изнасят големи количества зърнени храни и неведнъж спасяват своите съседи от глад. През 1229 г. Княз Юрий получава като дар от владетеля на Волжка България 30 кораба пшеница за изхранването на гладуващия си народ. И до днес в Русия е популярно наименованието на средноазиатското просо – БОЛГАРСКОЕ ПШЕНО, както и особеният сорт пшеница – БОЛГАРКА. На руските пазари изключително са търсени кожите от белка, златка и невестулка, внасяни от български търговци. По археологически път е установено, че чрез български занаятчии от Поволжието сред русите прониква грънчарското колело. Има сведения, че волжки българи работят в Русия като майстори – зидари. Българи строят християнските храмове в Суздалския край. Строителният стил на московския Кремъл наподобява архитектурата от последната столица на Волжка България – Казан.Съществуват сведения за родството между волжките българи и русите. Княгиня Олга, съпруга на Княз Игор и майка на известния Светослав Киевски, е от български произход. В “Тверската летопис” е отбелязано, че жената на Княз Андрей Боголюбски също е българка. Според професор А. Халиков, в резултат на войните с татарските нашественици, много българи се преселват на територията на Русия, давайки началото на известни в историята фамилии. Сред тях Халиков посочва Годунови, чийто най-изявен представител е руският Цар Борис Годунов, Корсакови, от които произхожда композитора Римски-Корсаков, Рахманинови, дали на света композитора Сергей Рахманинов, Бухарини, Гогол, Суворови, Тургеневи, Кутузови, Чаадаеви, Горчакови, Жданови, Тухачевски, Хрушчови, Елчин-Елцини. Сериозен принос в развитието на руската народност и нейното цивилизационно идентифициране има Дунавска България. Официално Русия приема християнството в 988 г. Покръстването на русите е подготвено от стотиците български книжовници и мисионери, пръснали се из Русия от Мурманск на Северния ледовит океан до устието на Днепър на Черно море. Така християнството и българо-славянската култура проникват сред славяни и неславяни в необятните простори между Москва и Владивосток, между Арктика и Китай. Благодарение на българския духовник Киприан, избран за митрополит на цяла Русия, през XIII век руската църква постига своето единство, а Киприан е канонизиран за светец. Българин е и литовският митрополит от XV век Григорий Цамблак, ученик на последния български Патриарх Евтимий. На българите русите дължат и писаните си правни паметници – според руския изследовател М. Тихомиров “Руската правда” е заимствувана от българския “Закон за съдене на людете”. “Самарското знаме”, под което се сражават българските опълченци през освободителната Руско-Турска война от 1877 – 1878 г., е извезано и осветено в гр. Самара, където още живеят духът и традициите на волжките българи.
Днес най-многобройната народност в Русия след русите са българите, представени чрез чувашите и чрез ислямизираните българи, които неправилно биват наричани татари, и чиято република неправилно е обозначена като татарска.
Тепърва трябва да преосмисляме и преосъзнаваме уникалната роля на българите за интеграцията на Балканите, за запазването на тяхната специфика като най-разнообразното, духовно най-богатото и исторически най-опитното поселище на народи в Европа. В морето от факти, потвърждаващи тази роля, нека да вникнем в честното наблюдение на арменският духовник от Полша, Симеон дбир Лехаци, прекосил България във всички посоки през XVII век: “От Йени Пазар /гр. Нови Пазар, понастоящем в Сърбия, след 5 дена стигнахме в Босна Сарай, който е голям град, построен върху една огромна планина. През него протича река, по-голяма от другите реки. Той е оживен град, търговско средище и пристанище, тук седи бейлербеят на Румелия. В този град ние намерихме четирима арменски търговци, които ни приеха с любов и ни нагостиха в хана, като ни утешваха. Хората в тази страна са благородни, силни и яки, снажни и едри. ТЕ НЕ ЗНАЯТ ТУРСКИ, А САМО БЪЛГАРСКИ . И казаха, че в Румелия има осемдесет хиляди български села без да се смятат градовете. Те са източно-православни и архиепископът им седи в Одрин. Освен това в Босна има много български манастири. На пет мили от тук имаше един голям, прочут и славен манастир. Казаха ни, че към него принадлежи тема с триста села, разположени по височините на планината. Влязохме вътре, разгледахме го и благословихме бога. В близост до манастира се намираше голям минерален извор, който въртеше 13 воденици. И на друго място до Хулуба /Пловдив/ видяхме много големи каменни бани, построени от царе, подобни на баните в Бурса. И ВСИЧКИ ХОРА В БОСНА ГОВОРЯТ БЪЛГАРСКИ, А КОГАТО ТЕ ДАВАТ КЛЕТВА, ТЪЙ КАТО НЕ ЗНАЯТ ТУРСКИ, ОСВЕН ИМЕТО НА МОХАМЕД, КАЗВАТ: “Тако ми бога и вера мехмедска.””
БЪЛГАРСКАТА ДИАСПОРА ДНЕС – МОЩЕН НО ПРЕНЕБРЕГНАТ ИЗВОР НА РОДОЛЮБИЕ И ИКОНОМИЧЕСКО ПОТЕНЦИАЛ.
Уникалната същност на българската диаспора се състои в нейното присъствие непосредствено до границите на майката-родина. А уникалното поведение на българската държава и до днес е почти пълното пренебрежение към това компактно българско население, което въпреки тежнения от всякакъв характер е опазило и опазва народностен дух и традиции, в името на бъдещето на България. Нека нашите историци, етнографи, културоведи, политолози и политици се заемат с поддържането, използуването и приобщаването на този огромен потенциал. И нека всички да знаят броя на нашите сънародници зад граница:
1 400 000 – в Македония,
200 000 – в старите северозападни български земи на Моравия и
27 000 – в Западните покрайнини на днешна Сърбия,
150 000 – православни и банатски българи – католици в Румъния,
400 000 – в Украйна,
90 000 – в Молдова,
135 000 – българи гагаузи в Молдова,
50 000 – християни и мюсюлмани в Албания,
300 000 – българи-мюсюлмани в Турция,
50 000 – в Казахстан,
50 000 – в Израел,
700 000 – в Унгария, Чехия, Словакия, Германия, САЩ, Канада и Австралия,
30 000 – В Аржентина, Бразилия и ЮАР или
3 582 000 общо.
