ЗАЩО НАШИТЕ ПОЛИТИЦИ ПИЩЯТ ТОЛКОВА СРЕЩУ РЕШЕНИЕТО НА „Глобъл пауър консорциум“

http://www.vesti.bg/index.phtml?tid=40&oid=5159291 

http://www.vesti.bg/index.phtml?tid=40&oid=5159291 

В тези два линка има информация, която разкрива писъкът на нашите политици. А в този линк http://www.vesti.bg/index.phtml?tid=40&oid=5166271Сам Реди, представител на „Глобъл пауър консорциум“Дава следните обяснения:

„Начинът, по който ние работим, е да формираме инвестиционни групи за всеки отделен проект. Закупуваме сгради и имоти, които развиваме в партньорство с други компании, които впоследствие стават част от нашата група. Ние работим по развитието на различни проекти. Това е една част от бизнеса ни.

Също така взимаме съществуващи проекти и ги развиваме, особено в областта на проучването или всякакъв друг бизнес, в който ние намираме смисъл да участваме. При нас трудно може да се използва думата оборот, тъй като имаме различни фондове, които използваме да влизаме в различни проекти. Ние имаме фонд за дялов капитал, имаме инфраструктурен фонд… Така че няма да намерите оборот като такъв.

Ние не сме енергийна компания, ние търсим проекти, в които да инвестираме. Ние взимаме един проект, развиваме ме го и след това продаваме основния дял.

Мисля, че всичко е очевидно, но ще обясня за тези, които не могат да разберат. Писъкът е за това, че няма оборотни средства, т.е. няма как да се крадат пари !!! Прочети цялата публикация »

ТЕМА ЗА РАЗМИСЪЛ

Снощи гледайки за пореден път предаването на проф. Вучков по Канал 3 “ О, времена. О, нрави” се сетих за нещо.

Не само той, но и други водещи, а също и политици си измиват ръцете за сегашното състояние в държавата с управлението на Желю Желев и Иван Костов.

Ще ви разкажа нещо, което се случва в момента в моя град Русе и няма как гореспоменатите да са виновни за това.

В началото на 2012 година мисля, че беше на 21 януари, в Русе Бойко Борисов откри нов Родилен дом. Съвременен с всички удобства. До тук добре, но… Има едно голямо НО.

Старият Родилен дом си беше стар, но имаше всичко необходимо за такова заведение – медицинска апаратура, отделни стай за родилките и лекуващите се, сервизни помещения и не на последно място работещо парно отопление. При вопиющата нужда от Старчески заведения в града, спокойно и с малко средства, можеше да се превърне в Дом за стари хора. Но , в това е голямото НО, трябва някой да се сети за това и да не остави това държавно заведение на произвола.

Ако някой направи проверка в момента, сигурно ще завари само стените, защото цигани( защото са господарската раса в България) ограбват и изнасят нощем с каруци всичко, което може да се вземе от това заведение.

Е, питам ви Вас, пак Желю Желев и Иван Костов ли са виновни за това???…

28.03.2012

Русе                          Светланда Йорданова Рашкова

ЗАЩО НЯМА ДА СЛОЖА ПОДПИСА СИ ПОД ВЪЗВАНИЕТО НА ВМРО ЗА ПРОТЕСТ СРЕЩУ ВЛИЗАНЕТО НА ТУРЦИЯ В ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ

.. Но не за това ми е думата сега. Искам да кажа нещо за нашите преселници. Те особено силно ме впечатлиха. Разбира се, няма как да не се зарадва човек, когато много често среща там хора, които – като разберат че си българин – се усмихват, ръкуват се и започват да ти говорят на най-чист български език; да не говорим пък за приветливостта, която излъчват тези хора. Екскурзоводите, които ни чакаха във всеки град, бяха все наши хора, и ето за тях най-вече ми се иска да кажа нещо.

Тези хора са нещо като як “мост” между България и Турция. Те по мое мнение са свързващата душевна и духовна нишка между нашите два народа. Тези хора не таят в себе си обида или злоба срещу България – макар че спрямо тях родината се отнесе доста грубо преди време. Но това са горди и достойни хора, които ни уважават и които много обичат родината си – България.

За нас и за тях България е една Родина – понякога се виждаше как сълзи напират в очите им като говореха за България. Казват: “Аз съм роден в Габрово (да речем), завърших там образование, ходя си когато мога по родните места, в родния дом. Най-хубавите ми години минаха там, в родината. Сега работя тук, доволен съм, имам си всичко, но нещо от мен остана там – и няма как да се върне. България на всички нас е в сърцата ни!”. Много емоции и прекрасен пример ни дадоха тези великодушни хора в разговорите, които имахме с тях. Това е най-силното ми впечатление и тук искам да разкажа какво почувствах и до какви “кощунствени” мисли стигнах.

Тези редове от статията на Ангел Грънчаров ме наведоха на някой размисли.

Някои кръгове от нашето политическо пространство се опитват да извадят дивиденти от една българска трагедия.Така нареченият Етнически конфликт между Българи и Турци се разпалва отново с користна цел.Този път се призовава за подписи към протест за влизането на Турция в Европейския съюз,като се изтъква факта,че турците ще залеят България и че нейните политици не са спазили Ньоския договор и не искат да върнат земите на българските собственици. Не мислете,че разсъждавам върху това безпочвено.Прародителите ми по майчина линия

са от Търново Узункюприйско( на снимката са баба ми Теменуга и дядо ми Стойчо – родителите на майка ми) .Следващите редове ще ви дадат точна информация за това селище в днешно време, а аз ще ви разкажа малко повече за него. 

Сега ще направя извадка от книгата на Димитър Тужаров «Село Търново – Одринско» издадена през 1983 година от Издателство Отечествен фронт.

«След завземането от Цариград от османлиите(на 17 юли 1393 година)част  от бягащите българи се устремили на юг и се установили край река Ергене.Напуснали бреговете на Янтра, те се заселии край бреговете на Ергене.Прогонени от Царевец Търново, те създали ново селище, което нарекли Търново.Върху старите географски карти от XVII и  XVIIIв. и до 1913 година е отбелязано село Търново – на около петнадесет километра североизточно от гр.Узункюпри и около петдесет километра югоизточно от Одрин.В навечерието на Балканската война то е имало 600 къщи с над три хиляди жители от чисто българско потекло.

Село Търново било разположено на левия бряг на река Ергене.Всяко семейство имало двор от 4-5 дка..Землището на селото било над 100 хиляди декара, от които към 40 хиляди  обработваема зема.То обхващало двата бряга на реката.”

Ето какво разказва майката на Димитър Тужаров за преселението им от селото.” Беше по Петров ден (12.VII. 1913г).В селото ни пристигна българска войскова част начело със своите командири.Един офицер, който яздеше кон, каза на събралите се на мегдана селяни, че след тях се движи голяма турска войска, която пали и унищожава всичко, което срещне по пътя си.Първенците на селото го помолиха да остане в Търново с войниците си и заедно с нашите мъже да дадат отпор на турците.Молбите и увещанията ни останаха напразни.Войниците си отидоха, като ни заявиха,че са демобилизирани и се прибират по своите домове.

Страшната вест предизвика неописуема паника в селото.Тя завари хората неподготвени – част от жителите бяха на полето, зер беше разгарът на лятото.Поокопитили се, всички започнаха трескаво да се готвят за бягство.Събираха се по фамилии и родове, стягаха разглобените дървени волски коли, натоварваха в тях най-необходимата покъшнина – чувал брашно, алище за завивка, менци, котли, корита и др. и преди всичко децата и жените и потеглиха на северозапад. В проточилият се на километри керван се вляха почти всички жители на село Търново.Хората се обръщаха назад със свито сърце и със сълзи на очи се прощаваха с родното село, оставили на произвола на съдбата дом, покъшнина и имот, и поели път към неизвестното.”

(На снимката: Данчо Грозданов пред полуразрушената църква в с. Търново, сегашно Байрамлъ, на 70 км южно от Одрин.)

Прадядо ми Кралю(бащата на баба ми Теменуга) и челядта му се заселват в с.Павел Свищовско (Великотърновско), а прадядо ми Кръстьо(бащата на дядо ми Стойчо) в с.Хаджидимитрово Свищовско (Великотърновско).Съпругата на прадядо ми Кръстьо(баба Калина) умира и го оставя с две момчета ( Иван на 4 години и дядо ми Стойчо на 2 години) и той се оженва за баба Керацуда от която има две деца (Стоян и Гоздана).Дядо ми Стойчо е роден в Търново Узункюприйско на 9 март 1910г, а баба ми Теменуга на 3 юни 1912 г.

И така , моята пристрастност към всичко това,което се случва и в днешно време е очевидна.Питам се обаче,защо тези наши политици не градят дивидентите си върху нещо по-конкретно – примерно защо не заведат дело срещу хората ,които подписаха документ, с който се отказват от всичко,което трябваше да ни бъде върнато след изтичането на Ньойския договор.Наследниците на българите дошли от Одринско и Беломорска Тракия, не бяха възмездени, а кой е сложил подписа си върху този предателски за българските интереси документ е лесно да се разбере( знае се институцията и времето, в което е подписан документа).

Сега разбирате ли защо тази подписка на ВМРО се обезсмисля!Другото ,което възвателите не могат или не искат да разберат е, че след като Турция влезе в Европейския съюз хората ще могат да общуват безпрепятствено и българският корен оставен по тези земи няма да изчезне!

Светланда Йорданова Рашкова

7.7.2010г – Русе

ЗИМА

Ледът не е във моето сърце,

за него, в него място няма…

Любов таи, копнежи и мечти

и прави Зимата пекрасна.

А тя е бухнала от Сняг –

огромни преспи,

пухкави следи,

гирляндите от скреж

обвили са дърветата.

Танцуващи снежинки

воал разстилат

и в приказка

превръща се града.

13.2.2012г

Избрах аз ПРЕДЕЛА ВЕЛИК:

В него и двете форми се коренят!

Чжу Си

КОЛЕДА. Този най-голям наш календарен народен празник е празникът на Предела( Преди да са достигнали ПРЕДЕЛА, нещата не преминават в своята противопложност!)  в годишното движение на КИ (ЦИ, ЧИ ) и е центърът на цялата празнична система. Преди покръстването този празник се е чествал на “нулевия”  ден – 22 XII ( по сегашния календар), като след покръстването той пак продължава съществуването си, но вече под булото на Рождество Христово, като по този начин съвсем ествено заема мястото, което единствено му подхожда в новите условия. Рождество Христово по същество е празник на основата на християнството, тъй като с него се отдава почит към появата на Бога, преди Той да е започнал своята изява на земята. Това в известна степен съвпада с идеята за Предела в движението на вечната енергия, който също е основата за същинската изява на ин и ян през годината. Прочети цялата публикация »

В начале своего восхождения Гитлер интересовался эзотерикой, магией и всеми оккультными знаниями, существующими на земле. В начале он узнал, что на земле была великая цивилизация Арийцев и что она погибла. Потомки же этой цивилизации, в том числе и немцы. Потом он узнал о мировом правительстве, которое захватило наш мир. Он освободил Германию от этого мирового правительства и другие страны. Потом он вступил в контакт с инопланетными цивилизациями, живущими на земле. И тогда он понял, что все эти мировые правительства это детский лепет по отношению к параллельным высокоразвитым цивилизациям1

Инопланетные цивилизации дали Гитлеру новые технологии, и он стал быстрыми темпами менять нашу реальность. Наряду с поиском высших знаний он еще верил в такие вещи как Грааль и Копье Судьбы. И после общения с параллельными цивилизациями он стал искать безсмертие, выраженное в Чаше Грааля и оружие возмездия, выраженное в Копье Судьбы. Так вышло, что одновременно с его поисками началась война между СССР и Германией. Когда Гитлер побеждал, он еще верил в свое предназначение и высшую справедливость. Так как он считал себя освободителем и искателем Высшей Истины. И он обязан был победить большевистское зло1 Но события стали развиваться по другому сценарию. И тут его озарило: не может существовать реального, материального мира, как все его воспринимают1 Если мир где побеждает зло это реальность Вселенной, то зачем в такой Вселенной жить? А если Вселенная, где побеждает зло, это иллюзия коллективного сознания, то через изменение сознания можно создать любую иллюзию. То есть через фанатичную веру в какую-либо идею можно создать любую реальность(иллюзию коллективного сознания). Так как идея Национал-социализма достигла планетарного масштаба, как собственно и Коммунистическо-большевистская идея, вместе с тем к 1945 году, при поддержке инопланетных цивилизаций, Сталину удалось подойти к границам Германии(создалась угроза уничтожения Гитлеровской идеи), Гитлеру не оставалось другого выхода, как остановить эту игру1 То есть уничтожить нашу реальность.

Что случается, когда уничтожаешь то, чего в принципе нет? Случается следующее: каждое сознание в реальном времени начинает создавать то, во что верит это сознание. Главным образом начинают материализовываться все мыслимые и не мыслимые страхи. Так как они сильнее всего в человеке. Но я так понимаю, что на земле было достаточное количество людей, слепо верящих в свои идеи и готовых отдать жизнь за эти идею. И у них не было страха смерти.

Когда Гитлер пустил в ход свое оружие возмездия(колокол) то он уничтожил землю и по сути Вселенную. Но поскольку, как он и предполагал, Вселенная находится внутри каждого сознания и всего лишь видение то на смену уничтоженной реальности появилось несколько новых. Появилась планетарная цивилизация под название «Третий Рейх», так же появилась реальность Коммунизма во всем мире. Эти две реальности создали люди, слепо верящие в эти идеи. Те, кто не во что не верил, создали третью реальность, то есть нашу. Эта реальность, где нет справедливости, а господствует зло.

В нашей реальности, в войне победили коммунисты и союзники. Но кто кого победил? После того как Фюрер уничтожил Вселенную, и она собралась вновь, в нашей реальности на обоих из воюющих сторон остались атеисты. Кто это? Это коммунисты, не верящие в идею коммунизма. Национал-социалисты, не верящие в идею национал-социализма. И другие не верующие не во что люди.

Получается, что в войне 1939-1945 г. не верующие коммунисты и союзники победили не верующих национал-социалистов. Но, по сути, в нашей реальности после 1945 года остались жить не во что не верующие люди. Это не плохо и не хорошо. Это просто факт. Мы можем изменить это. Мы способны поверить в какую-либо идею и сотворить свой мир, свою реальность в которую мы поверим.

Ничто не имеет значение в нашем мире. Ни деньги, ни женщины, ни власть. Имеет же значение только одно: победа нашей Веры над страхом смерти. Каждый, кто хочет, и кто способен эволюционировать поверит в Идею, которая победит его страх перед лицом смерти. И это человек сотворит свою реальность. Если же верящих в одну идею будет множество, то эти люди сотворят своей Верой коллективную реальность.

Творцы новых реальностей, желаю успеха вам в трансформации сознания1

Книгата е на руски е  предназначена за тези , които искат да се запознаят с Ведическото наследство ( наследството от нашите предци ). Веда – обединява човешката и божествената мъдрост.

Книгата можете да изтеглите от тук. Ако нямате инсталирайте си STDU Viewer, за да можете да я четете.

http://narod.ru/disk/27150465001/%D0%AE%D0%B4%D0%B6%D0%B8%D0%B7%D0%BC.djvu.html

ДУШАТА НА СЕЛО ПИПЕРКОВО

Видяна през живота на българина Йордан Павлов

Когато стигнем до въпрос, който засяга българската народопсихология, веднага правя асоциация с  трудовете на Ив. Хаджийски, М. Семов и Цв. Тодоров.

Но в настоящия материал извършвам една по-особена разработка. Основният въпрос в нея е КАК СЕ ПОЯВЯВАТ ТИТАНИ НА ДУХА В БЪЛГАРИЯ? При разглеждането му обаче ще започна с най-важната констатация от изследването.За да се стигне до възможността да се появят подобни личности, между които на първо място изпъкват имената на Паисий Хилендарски, Г.С.Раковски, Хр. Ботев, З.Стоянов, е необходимо преди това да се е извисила една по-голяма плеяда. Тя, по правило, е известна на по-тесен кръг от хора, предимно учени.Между тях могат да се изброят имена като Йеросхимонах Спиридон, поп Минчо Кънчев, Лука Касъров, Драган Манчов, Маньо Стоянов, П. Маринов и др., и др.

Независимо, че съм се занимавал с делото на повечето от тях, нещо сякаш все ми убягваше при това изследване, чиято тема предварително си бях набелязал.

Напоследък се появиха доста краеведски, родови и етнографски изследвания на ентусиасти и специалисти. Едно от тях обаче, сякаш буквално ми посочи отговора –  „Село Пиперково Русенско” от Светланда Рашкова, а пасажът, който ми достави духовно удовлетворение за дългогодишните ми търсения, бе откъс от автора за нейния баща:

Тази книга посвещавам на баща си ЙОРДАН ПАНАЙОТОВ ПАВЛОВ, който в последните дни от живота си написа: “Много хора обичат обич за обич, а аз един път обичам дори вече и да не ме обичат никога. Материалната цел за мен в живота не е била никога първа цел за постигане. Аз исках да бъда полезен на обществото с цялата си душа и сърце, с цялото си човеколюбие и омраза към завистта, мошеничеството, кариеризма, егоизма, самолюбието и други подобни пороци намиращи се в съвременното човечество. Обичам те семейство над всичко мило и скъпо, но най-обичам нашата мила Родина, а после теб жено и скъпи рожби. Знам, кратък е живота земен”.

По-нататъшните ми разсъждения върху тази невероятна личност, се базират и на фактологията, предоставена ми от дъщеря му на поставените й от мен въпроси. Този българин е именно един от споменатото множество, което е моделирано буквално от средата и времето, сред които живее. Селото, както се разбира и от заглавието на книгата е Пиперково, Русенско. Времето е средата на XX век.

Всяка една българска махала, селце или градец, за период от някакви си 30 до 50 години, избират своята „черна овчица” и тя се превръща в емблемата им пред останалия свят. Бих казал, че тези символи, както и други, от по-големите градове, са грунда върху платното на българската народностна душа (както би се изразил един художник). След тях се пръква плеядата, а като връх на „айсберга” са титаните.

За подобни хора е невероятно красиво да се пише. Всеки един детайл от житейския им път е самобитен, а понякога тъй неповторим, че не се среща аналог дори сред Духове на мисълта от световна величина.

Та ето и „ИСТОРИЯТА ВО КРАТЦЕ О ПИПЕРКОВСКИЙ МОНѪЖЪ ДОСТОЙЫЙ И НАРИЦАЕМЫЙ ЙОРДАН ПАВЛОВ”:

Роден на  19.I.1931г., той е потомък на двата големи рода в селото – Паулюути (Павлови по бащина линия) и Минюути (Миневи, по майчина). Още с пръкването си на този свят, неговият живот е обвързан с доста древен български обичай. Ще го представя чрез Пиперковския етнографски вариант, така, както ми го е разказала дъщеря му Светланда Рашкова. В този регион случилото се е познато като ритуал за „оцеляването”. Предните три деца на родителите му са момичета и всички умират при раждането или още в детска възраст. По тази причина, стремейки се да запазят живота му, още при появата му на Бял свят, майката и бащата запалват свещ на главата му. „Оставят” го на кръстопът, а който пръв го намери му става кръстник, като трябва да го облече в избрани от него дрехи и го върне на родителите. И тъй като при извършването на този паметен за живота му ритуал е било Йорданов ден, той бил кръстен Йордан.

И друго важно събитие също изиграва роля в развитието още от невръстните му години. Случило се така, че етървата на баща му починала и петте й деца останали сирачета. Родителите му ги отглеждат като свои, заедно с Данчо и по-малката му сестра Живка. Сред тях неговата интелигентност изпъква и по-късно той е изпратен да завърши гимназия в Свищов. Тази възможност се открива пред него и благодарение материалното състояние на баща му. От сведенията на дъщеря му:”.. дядо ми е имал – кръчма, бозаджийница, казан, 200декара земя, 200 глави овце, гора и е давал две стаи от къщата, като квартира, а в селото през войната са преминавали и немски и руски войници. От немските имаме семейна реликва сребърна  монета от 2 райхс марки с ликът на Хинденбург.”

Най-атрактивните спомени за Йордан Павлов от времето му като ученик, са как често се е прибирал пеша от Свищов до Пиперково, за да участва във футболните срещи на отбора от селото. През целия път е ходил бос, носейки гуминките си на рамо, за да не се изтъркат.

След години завършва и учителския институт в Кюстендил със специалност начален учител. Именно като истински просвещенец в селото името му е „разнасяно” и до днес. Преди да започне с тази си професия, трябва да отбележа друга, доста интересна случка от живота му. Ще я разкажа чрез думите на дъщеря му:”… трябвало да отбие военната си служба. В тях времена момчетата служели 3 години.Пратили го в Свиленград. Още неположил клетва е участвал в истинско сражение. Политически спор между България и Гърция за острови в река Марица е трябвало да бъде разрешен с военни действия. Младите войници положили клетва за вярност към Родината в една царевична нива и отишли на бойното поле.После го пращат във Военното училище във Велико Търново от където излиза като офицер от запаса. До смъртта си през 1985 година беше стигнал до чин майор.”

Всички тези събития, както и факторите, които отбелязах още в увода – времето и средата, в която живее – изграждат неговия светоглед. Мисля, че думите му, с които той е възпитавал и потомците си, охарактеризират изградения от средата му морал в неговата цялост:” Всеки човек, трябва да се уважава независимо от това какво ти е сторил. Но любовта и сърцето ти може да получи само истинският ти приятел! „

Дъщеря му си спомня за тези му съвети като продължава:” С майка ми се запознават, като колеги в с. Хаджидимитрово – Свищовско. И така двамата начални учители се събират на 1 май 1956 година, по настояване на баба ми Божана (майката на баща ми) правят сватба в Пиперково на 6 януари 1957 , а аз съм се родила на 8 март същата година.”

Предпочитам като страничен наблюдател да представя реакцията на този български баща при възникналите проблеми по времето, когато се ражда дъщеря му.

Той едва не припаднал,тъй като до тогава не бил виждал новородено бебе. Освен това дъщеричката му се появила почти синьо-лилава. Пъпната й връв се била увила около врата й и Йордан я съзирал едва ли не като удушена, сякаш от раждането.

И отново, както го охарактерезира Светланда:” Беше грижовен и отговорен баща. Правеше ми куп снимки, водеха ме със себе си на всякъде. Но след 4 години живот на квартира, решава да се прибере в Пиперково, за да създаде по-добри условия за живот на семейството си. Родителите му ни приемат с отворени обятия и на следващата година му помагат да построи нова къща, с всичките удобства(два входа, баня и т.н.). Съвместно осигуриха на мен и брат ми – Божидар нормално детство изпълнено с любов.”

Както и доста подобни нему българи от тези години, Йордан е от „породата”, познати като, вечния ентусиаст. Той се опитва да инициира и организира културния и спортен живот в Пиперково. Не само, че успява, но създава дори цяла група за автентични песни. Естествено Йордан е и неин ръководител. Поставя доста театрални спектакли, в които често е и главен изпълнител. Тренира футболния отбор на селото и е неизменна част от ловната дружинка.

Проследявайки живота на този българин не бих могъл да направя друга констатация, освен – ЕДИН ЖИВОТ ОТДАДЕН БЕЗКОРИСТНО НА РОДИНАТА И СЕЛО ПИПЕРКОВО.

В последните години, паметта към предците ни тотално се заличава, най-често след унищожаване на археологията (материалната култура), която са ни завещали.

Ще предложа само едно дело на Й.Павлов, като контрапункт на съвременните злодеяния. На човек като него е било достатъчно да разбере, че в селото му Пиперково е започнала литературната дейност на П.Р.Славейков. От различни сведения, но най-вече чрез автобиографията на нашия голям Възрожденец, Йордан изнамира камъка, на който Славейков е седнал да запише разказите на дядо Драган. Павлов популяризира тази местност и до края на живота си я подържа, както и одухотворения камък.

Заедно с приятеля си Атанас Дилянов,той е използвал възможността да запази, записвайки спомените на столетниците от селото. Двамата създават възможно най-пълната история на Пиперково, но…

За съжаление и в изследванията за този прекрасен човек, отново ми се налага да завърша в доста минорен тон. Все ми се иска да не бях попадал на последните сведения, но те сякаш са страшното откровение за доста българи, опитали се да запазят духа и душата си по време на Комунистическия марш в страната.

Използвайки факта, че баща му е дал убежище на немски войници през войната, че не приема да стане член на БКП, партийните му „другари” го подлагат на най-различни стресови ситуации. Павлов заболява от рак и напуска този свят едва 54 годишен. Същите са причините и за смъртта на неговия побратим и съавтор на изследването за Пиперково. При цялото това зло, враговете му от БКП унищожават и големия им краеведски труд. Спомените на съселяните за Йордан, свързани с последните му години бих могъл да концентрирам в две изречения:” Той беше истински учител,  децата го обичаха, а родителите им го уважаваха. Но партийните другари въпреки , че му се пишеха приятели гледаха да вгорчат живота му всякак си.”

Дори и в големите трагедии обаче, винаги може да се открие лъч надежда за връщане към щастливото начало. Аз съзрях това в духа и възпитанието, с които Павлов е подготвял децата си за живота. Преките ми впечатления са най-вече от разговорите ни с дъщеря му Светланда. От нея разбрах, че той е възпитавал по същия начин и своите ученици. Така че, ако се запознаете с някой от тях, съм убеден, че ще чуете и изречените с любов думи:” На него дължа голямата си любов към всичко българско и уважението , към Родината, независимо, че с годините започвам да се срамувам от нашите политици, но той ме научи да правя разлика между Държава и Родина.”

Не закъснява и появата на унищожения му труд. След упорит 10 годишен труд от страна на дъщеря му, книгата видя бял свят. Тъй като Светланда Йорданова Рашкова доразвива и допълва много от фактите на баща си, които тя дълго е укривала, то вече като автор на „Пиперково – извор на живот „ можем да отбележим именно нея. Вярвам, че такъв неподправен дух като Й.Павлов не би изказал никога протест срещу това. Именно последното му качество най-искрено го прави част от безбройните анонимни извори на българската народностна душа.

Йордан Павлов обаче е доста популярен в родното си Пиперково. Последното ме кара да завърша с доста жизнената ми мечта, която отправям към всички управници на по-малките селища в България:”Нека най-яркият ви и важен паметник-символ да ви представя пред света чрез човекът-емблема, чрез който приживе, Светът наистина е научил за вас!”

П.П. Реших, че е хубаво това ми изледване около 1 октомври, защото на отбелязаната дата през тази години се навършват 25 години от кончината на Й.Павлов и ще бъде почтенно, ако почетем споменатия наш родолюбец, с което ще се подсетим и още колко са подобни като него, спящи в забвение от Държавата ни.

19.9.2010г

Константин Каменов – Коренът

http://www.2005izbori.org/candidates/index.html

Обърнете внимание под №3 , кой фигурира. БСП нямаше да влезе във властта, ако не беше Партия“Рома“. ГЕРБ е креатура на Комунистите.

Ето защо циганите са Господарска раса – без техните гласове ще се промени статуквото в Политическото пространство.